Племенникът на поета Никола Йонков Вапцаров в специално интервю за Bulevard.bg
Никола Николов Вапцаров е роден през 1984 г., на 23 юли – деня на разстрела на поета, 42 години по-късно. Той е внук на брата на Никола Вапцаров – Борис. Завършил е право в НБУ, специализирал е във Франция, в Националното училище по администрация. Паралелно с това записва втора магистратура в университета Париж – Дофин – политически науки. Работил е като експерт в МВнР.
– Никола, инициативен комитет издигна кандидатурата ти за депутат от Пиринско. Защо прие номинацията и какви са личните ти мотиви да влезеш в политиката, защото още Бай Ганьо е казал, че там е келепирът?
– Може да се каже, че бай Ганьо е част от причината да приема номинацията, но не заради думите му или отношението му към политиката, а заради самия него. За съжаление, животът в България ни е превърнал всички малко или много в байганьовци. И не по външните белези, не по държание, а по душевност.
Има една карикатура на Илия Бешков – Бай Ганьо убива своя автор. Сама по себе си не е нещо особено, но посланието, което носи, е страшно актуално за това какво се случва с нас.
Допускаме абсурдните неща, които се случват в нашата държава, лека полека да ни превземат съзнанието, живота и духовността, и след това те ни убиват. И в това убийство взима участие цялото ни общество. С всеки акт на безразличие, с всяко затваряне на очите пред неправда, с всеки компромис, който правим със себе си, с хората около нас или с политиците ни.
А колкото до политиката, вижте как започва първият от поредицата сатирични фейлетони за Бай Ганьо – „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец“. Първото изречение на това произведение описва 90% от политиците ни.
Никола на церемонията за завършване на ЕНА Випуск Мари Кюри 2010-212. Връчване на подарък от випуска на директора на ЕНА.
– Какви са плюсовете и минусите да бъдеш независим депутат? Как оценяваш шансовете си да влезеш в парламента?
– Нека да започнем от минусите. Един независим кандидат няма ресурсите на една политическа партия – нито финансовите, нито логистичните. Също така Изборният кодекс е направен в ущърб на независимите кандидати.
Само за пример ще посоча събирането на подписи за регистрацията на кандидата. Не разбирам защо трябва един независим кандидат да има задължението да събира лични данни – ЕГН, адрес и подпис. Тези хора, които се подписват, нито имат задължението да гласуват за него, нито е редно да имат такова. Въпреки това, той се явява оператор на лични данни. В тези времена, в които живеем, с толкова много измами с лични данни, как може това изобщо да бъде условие? Нали в крайна сметка е важно да гласуват за теб на самите избори, а не да събираш подписи.
Но да оставим тези процедурни пречки, заложени в закона, настрана. Плюсовете да си независим са огромни според мен. Най-вече в това, че си независим. Независим от партийни централи, от задкулисни игри и договорки, независим от решенията на парламентарните групи и т.н.
В началото, партиите са създадени с добра цел, но нещата са се извратили с времето. Сега в България не се знае защо се взима едно решение от партията – дали заради партийния интерес, дали заради финансов интерес в резултат на лобиране… Истината е, че всяко едно решение трябва да бъде съобразено основно с Обществения интерес. Това звучи като клише, но само звучи така, защото реално в България рядко се съобразяваме с него.
Като независим ще бъда директно отговорен пред избирателите си. Директно отговорен пред гражданите на Благоевградско. Няма да имам извинения или зад какво да се скрия.
Колкото до шансовете за влизане в парламента, смятам, че не са малки. Реално погледнато трябва само да премина мандатната квота. А за миналите избори това са били около 13 000 гласа. Смятам, че това е постижимо.
Мисля, че ще мога да убедя хората, че давайки си гласа за мен, той няма да отиде зян. Тук може да се каже, че имам и голямо предимство пред по-малките партии и формации, защото е много по-вероятно да премина мандатната квота от 13 000 гласа, отколкото една малка партия да премине 4% бариера (която е около 200 000 гласа).
При малките партии обаче идеята невинаги е да се влезе в парламента, а по-скоро да сколасат да вземат държавната субсидия. При независимите няма такава субсидия. Или печелиш, или губиш.
При завършването на стажа при префекта на Орн – Жуел Бушите, бивш директор на генерална дирекция „Контра разузнаване“ към МВР на Франция.
– Партиите ухажват ли те и досега получавал ли си конкретни предложения да влезеш в нечия листа?
– Опитаха се. Доста добри предложения получих, но отказах да ги обсъждам. Мисля, че не им се понрави много. Това ме мотивира още повече, защото означава, че съм на прав път! Не съм се впуснал в това начинание с идеята да градя кариера, нито за да печеля пари. Захванах се с това дело, за да бъда полезен на хората от Пиринско, и смятам, че ще съм най-полезен като независим.
– Ако влезеш в Народното събрание, към коя част от политическия спектър би се причислил?
– В българския парламент не виждам някакви ясни разделителни линии. Не виждам какво е лявото в политиката на левите партии и не виждам какво е дясното в политиката на десните партии.
Не е достатъчно само да се заявиш в коя част на политическия спектър ще си, трябва да се взимат трудните решения, да се прокарват съответните политики и да се защитава определено убеждение.
Аз не обичам да деля хората на леви и десни, сини и червени. Хората се делят основно на почтени и на непочтени. Прекалено дълго време се делим на групички, които имат тенденцията да стават все по-малки, основно защото всеки гледа частния си интерес. Но в Народното събрание водещ трябва да бъде единствено и само Общественият интерес.
Аз вярвам в активната роля на Държавата в развитието на обществото. Не съм съгласен, че Държавата е лош управник, или че трябва да бъде ограничавана до съдилища, армия и полиция. Неслучайно казваме Майка България. Тя трябва да се грижи за хората в неравностойно положение, да помага на хората да заработват поминъка си.
България трябва да е социална, основно защото хората имат нужда от нея в момента. Защо младите бягат към Западна Европа? Защото там Държавата се грижи по-добре за гражданите си. Защото въпреки че са пазарна система, там има държавно регулиран капитализъм. Има сигурност. Това, което липсва в България в момента.
С Мишел Барние – заместник-председател на Европейската комисия на ЕНП и комисар по вътрешните пазари и услугите.
– Имаш ли кауза, за която ще се бориш? На кои опорни точки ще изградиш кампанията си за народен представител?
– Основната ми цел ще бъде да помогна на хората от Пиринско. Конкретни решения за конкретни проблеми. Това е и основната ми опорна точка. Хората от нашия край не искат подаръци, не чакат и наготово. Те искат да имат възможност да създадат блага за себе си и за ближните си.
В отделните браншове има много специфични проблеми, голяма част от които са организационни, правни или административни. Всички те са лесно решими, стига да има правилен подход и желание. За съжаление, често се сблъскваме с лошо управление и безхаберие от страна на администрацията – централната и местната. В някои случаи причината е в закона, в други закон има, но той не се спазва. Не е по силата на обикновения гражданин да се справи с тези трудности. Хората са работливи и усърдни, но когато се стигне до бумащината и административните препятствия, те просто не могат да се справят.
Мисля, че освен да седи в парламента и да участва в законодателния процес, ролята на един народен представител е да бъде в защита на своите избиратели. Да им помага да решават проблемите си, да чува идеите им и да им помага да ги реализират. Да се грижи за обществения интерес. Това е основата на държавността. Това е и другата ми опорна точка – възстановяване на държавността. Но за да се случи, трябва да се изгради основата. Това не е прекалено сложно.
Администрацията трябва да се съобразява с българския обществен интерес преди всичко. Сега ние защитаваме интересите на Международния валутен фонд, на Европейския съюз, на САЩ, на НАТО, на бизнеса (каквото и да означава това понятие), но истината е, че докато тези интереси противоречат на интересите на обществото, живеещо и работещо в България, то тогава ние не бива да им поставяме приоритет.
Само ако тези интереси съвпадат с българския обществен интерес, само тогава е редно да бъдат защитавани или изтъквани. Нещо, което нашите политици така и не успяха да разберат. И това доведе обществото в това положение. Вместо да се борят и отстояват интересите на хората, политиците се опитват да убедят обществото как техните интереси, всъщност, трябва да бъдат същите като интересите на малките групи или отделни организации. Ролята на политиците е да накарат тези отделни групи и организации да се съобразят с обществения интерес, а не обществото да се съобразява с интересите на тези групи.
Третата опорна точка на кампанията ми е култивирането на колективно мислене у хората. От Кубратово време девизът на България е „Обединението прави силата“. Ние всички сме индивидуалисти и голяма част от хората в България притежават страхотни качества, но уви, сами, колкото и да сме силни, колкото и да сме приспособими, ние сме слаби. Това се използва от големите играчи, както на пазара, така и в политиката. А истината е, че народът е най-големият играч, но сме разделени.
На Мейдана в Киев по време на мисия за наблюдение с ОССЕ.
– Кои са най-големите проблеми на хората от Югозападна България? Какво споделят те с теб?
– Най-големият проблем е разпокъсаността. Това е основата на всички проблеми на Югозапада.
Земята е разпокъсана на малки парцели, няма кадастър, това пречи на селскостопанските производители да имат тежест пред прекупвачите, пречи им и да постигнат по-ниски цени на производството си. Няма икономия в мащаб и това ги прави неконкурентни. Но хората са разпокъсани, страх ги е да се обединят, наплашени са от миналото и идеята за селскостопанския кооператив, а реално погледнато навсякъде в света това е решението за малките производители.
Пак разпокъсаността е проблем в туризма – другия основен отрасъл в Пиринско. Всеки гледа да закрепи положението и го е страх, че ако някой от съседите му дръпне малко напред, то това ще е в негов ущърб, и докато се карат малките собственици на семейни хотели, кръчмарите, ски-училищата и другите малки играчи, големите играчи разпределят пазара, оказват натиск на туроператорите, взимат основните потоци от туристи и унищожават малкия бизнес в туризма. Ако има стабилно обединение на малкия бизнес в това отношение, ще може да се гарантира и поминъка на хората.
Друг проблем е образованието. В миналото Пиринският край е бил пълен с професионални училища и гимназии, даващи занаят на хората и възможност да създадат на тази основа своя поминък. Сега тези училища са преобразувани или закрити. Това, от своя страна, води до недостиг на квалифицирани кадри. Получава се порочен кръг – има нужда от кадри, няма къде да бъдат обучени, младежите отиват да учат по София и другите големи градове и остават там. Поради липсата на кадри малкият и средният бизнес не могат да се развият и фирмите затварят. Така порочният кръг се затваря.
Друг специфичен проблем е безразборното орязване на гората. Една къща в региона изгаря между 50 и 100 кубика дърва на година. Това е едно огромно количество дървен материал и огромно количество замърсяване. Трябва да се повиши енергийната ефективност и да се намерят алтернативни източници на енергия. А такива има много и няма нужда те да бъдат в ущърб на обикновения човек или да бъдат в тежест на неговата сметка за ток.
Още един проблем, свързан с гората и дървения материал е, че това, което не се гори в печките, се изнася за Гърция и Турция под формата на трупи. Ние изнасяме трупи, те го обработват и го връщат обратно в България под формата на готови продукти. Едно дърво, набичено на дъски, върви около 300 лева на кубичен метър, докато едно дърво на труп се продава за 60 лева на кубик.
Ние не сме Русия с безкрайни сибирски гори, за да може да си позволяваме да изнасяме суровините си. Трябва да се насърчава и подпомага преработката на българските суровини в рамките на България. Само така ще се създадат нови работни места и добавената стойност ще остава в нашата икономика. Тук е ролята на държавата да се намеси и да стимулира малкия и среден бизнес чрез безлихвени дългосрочни заеми.
В Турция, която се превърна в модел за икономическо развитие през последните 10 години, държавата дава безлихвени кредити за започване на бизнес, като първите пет години не се плаща нищо – нито лихва, нито главница, нито такси за обслужване. Всеки стартиращ бизнес е като малко дете, което трябва да се научи да ходи, преди да се научи да тича. Държавата трябва да му помага.
Специфичен проблем за региона е тютюнът. Държавата налага квоти за производството, но реалните алтернативи не са много. Необходимо е производителите на тютюн или да бъдат стимулирани, за да гледат други култури или е необходимо да бъде либерализирана тютюневата индустрия, като се позволи на частния производител на тютюн да изработва и продава тютюневи изделия за крайно потребление – като рязан тютюн, тютюн за дъвчене, тютюн за наргиле и т.н.
Именно затова ще работя, ако бъда избран.
Като доброволец при гасенето на пожара на Витоша.
– Пиринска Македония е край с особена история и „лют“ характер на хората. Какво от тази история трябва да забравим и за кое трябва да продължим да се борим?
– Когато през 1912 г. прадядо ми Йонко Вапцаров заедно с Чернопеев, Чаков, Яворов и техните смели четници освобождават Банско, банскалии започват да изчукват полумесеца над входа на църквата. Тогава Яворов ги спира и им казва, че не можеш да избягаш от миналото си, но то трябва да ти напомня за това, което си преживял, и да те вдъхновява за онова, което искаш да бъдеш.
Нищо не бива да се забравя, а трябва да се учим от грешките си. И тук не става дума да подхождаме емоционално, а да се постараем да избегнем грешките и да насърчим това, което в миналото ни е правило по-силни. Именно за това трябва да се борим. Това е нашата култура, нашата история, героите, дали живота си за Освобождението на Пиринска Македония. Тази земя е на Гоце, Даме и Тодор, ние имаме задължение към тяхната памет и дело.
– Има ли днес истински войводи?
– Не, не мисля, че има истински войводи. Войводата е особен вид водач. Не е достатъчно да си местния тежкар, за да се наричаш „войвода“, както и не е достатъчно да ти викат „Войводо“, за да си такъв. Войвода значи саможертва, войвода значи отдаденост до краен предел на каузата.
Сега няма войводи, имаме байганьовци, които се кефят, когато ги наричат така. Войводата е авторитет най-вече с личния си пример.
– На кои лични качества разчиташ в борбата си за влизане в парламента и какво още трябва да учиш?
– Не искам да си правя реклама на личните качества. Това ще го преценят хората. Разчитам на това, че съм работлив и не се отказвам от целта, даже и когато задачата е трудна. Поради това именно реших и да започна тази неравна битка.
А колкото до това какво има да се уча, човек се учи, докато е жив. Едно нещо знам обаче: за да може да си полезен на обществото и да свършиш работа за доброто на региона, трябва да си неуморен и готов за трудности.
– На кои политици от българската и световна история се възхищаваш?
– Възхищавам се на държавниците, готови да жертват личните си интереси в името на родината си. За съжаление, такива политици в нашата история са малко. Но за сметка на политици, имаме много личности, достойни за възхищение. Личности като Левски, Ботев, Владимир Вазов, Даме Груев, Тодор Александров, Гоце Делчев, Яне Сандански, Пейо Яворов. Все хора, жертвали живота и личния си комфорт в името на България. Такива са и Макгахан и Баучер.
На политиците трябва да се възхищаваме на действията и на политиката, не на личността, иначе рискуваме да създадем култ към личността им.
– Колко далеч искаш да стигнеш в политиката?
– Засега искам да се докажа пред хората на Благоевградския регион, че съм способен да защитя техния интерес и доверието, което биха ми гласували. Ако успея да се докажа и хората са доволни от мен, тогава ще мисля за напред.
С моряци и почитатели на Вапцаров.
– Как ще отговориш на нападките, че използваш известната си фамилия, за да влезеш в парламента? Смяташ ли, че името Никола Вапцаров е нож с две остриета?
– Аз не съм се преименувал на Никола Вапцаров, роден съм с това име. Името Никола се предава от поколение на поколение и когато съм се раждал през 1984 г., не ми се вярва, че родителите ми са имали представа за политическите ми амбиции. Кръстили са ме така, защото съм роден на датата на разстрела на Поета.
За мен да нося това име не е нож с две остриета, а стандарт за поведение. Нямам право да се излагам и да греша, защото да засрамя себе си означава и удар по фамилията, а прекалено много уважавам предците си, за да мога да си го позволя.
– Вапцаров е бил човек със силна вяра и ясна позиция. Какво от това си заслужава да вземеш?
– Не крия, че Никола Йонков Вапцаров е основен идеолог на предизборната ми платформа. Неговият пример е много важен за мен. Да си готов да дадеш живота си за това, в което вярваш, е най-великата жертва, на която един човек е способен, и показва до каква степен той е бил искрен в поезията си.
Ще се радвам, ако мога да взема от Вапцаров неугасващата му вяра в доброто у човека и силата му да се бори срещу по-силния от него, ако се бори за правдата.
– Кое е любимото ти стихотворение на Вапцаров?
– „Ботев“.
Среща с млади поети пред музея на Вапцаров в София.
