Очаквайте скоро подробна и пространна статия за депресията и начините, по които тя може да бъде свързана и повлияна от йога.
Текстът по-долу е от Свами Нараянананда и описва това специфично състояние – на спад, на депресия, на униние, на „безкъсметие“. Нараянананда го разглежда от гледната точка на садхак, духовен последовател, но то е валидно за всеки един човек, защото всички ние сме духовни същества – и всички следваме своя Път. Това, което е наблюдавано в Пътя на садхака, със сигурност е валидно и за всеки друг Път. Струва си човек да има някакъв поглед върху тези феномени, защото колкото повече знаем, толкова повече можем да си помогнем, ако попаднем в подобни ситуации.
От Свами Нараянананда:
След всяко действие следва противодействие. В мнозинството от случаите това е неизбежно. В периода на действието умът работи с пълна сила, самочувствието е добро, и целия окръжаващ ни свят ни се струва дружелюбен помощник. Но подобно състояние на ума и нещата не може да продължи много дълго. Когато настъпва времето на противодействието, умът става вял и неспособен за медитация. Здравето също се влошава, и целият свят ни се струва ад. Непонятна тъга безпричинно изпълва душата. В това време мнозина губят надежда, някои обезумяват от пренатоварването на психиката и мозъка, а някои, обхванати от трепета пред неумолимата безжалостност на преградата, изпадат в отчаяние и извършват самоубийство. Аз бях свидетел на два такива случаи, когато садхаците (монасите) приключиха със себе си в периода на противодействието. Най-доброто, което можем да направим в този опасен период, е:
А. Постоянно и предано да се молим на Бог;
Б. Да се намираме в общество на свети хора или да сме заедно със своя Гуру;
В. Да съблюдаваме лек пост;
Д. Да спазваме режим в систематичната си работа;
Този, който се труди систематично и редовно, понася по-леко този опасен период. Този период на противодействито е различен у различните хора. Някои страдат в продължение на няколко дни. При други противодействието настъпва внезапно в много тежка форма и продължава дълго време. Пророкът Мохамед е изпитвал страдание, предизвикано от противодействието, цели три години, и само жена му го е поддържала и го е спасила. Затова садхакът трябва да знае за този период и да бъде готов за него.
Успехът и неудачите се редуват един след друг. Токъв е законът на живота. Всичките свойки противоположности са неразделими – добро и зло, дободетел и порок се сменят едно друго. Но мнозина позволяват на неудачите да ги сломят и прекратяват борбата си, или садханата (духовната практика). Това е много силна преграда. Тя пречи на личностното израстване. За такъв садхак няма никаква надежда. Търпение, заедно с настойчивост, независимо от каквито и да е неудачи, – това е задължителното условие за успех. Полетите и паденията в садханата, както и в живота, са естествени, и следва да ги посрещаме достойно. Неуспехите правят успеха още по-привлекателен, и трябва да ги срещаме смело и да продължаваме движението напред, без да спираме.
Вярата – това е велика сила. Тя може да твори чудеса – вярата в себе си, вярата в Бог и в Писанията, и вярата в своя Гуру и неговите думи. Този, който живее и действа, основавайки се на вярата, има всичко; но загубилият вяра – губи всичко.
Съмнението – това е страшен враг на садхака. Съмняващият се никога не достига до Целта. За садхака е по-долре куршум в сърцето, отколкото съмнение в ума.
Силата – това е живот, а слабостта – смърт. Слабостта – това е най-великият грях в този свят. Слабият няма да преуспее в никакво светско дело; още по-малко той ще постигне в духовното царство. Само наистина смелите герои и героини са благословени с успех в каквато и да е област на живота. Затова трябва да пробудим истинското мъжество и, изцяло полагайки се на Бог, да се движим по избрания път, без да се страхуваме от нищо. Но помнете, че силата, която укрепва егото, не е истинска сила.
Ние сме такива, каквито са ни направили нашите мисли. Както мислим, така се и развиваме. Размишлявайки постоянно за Бог, ние ставаме Бог, но мислейки постоянно за своите слабости, нищожество и грехове, ние ставаме слаби, нищожни и греховни. Затова нашият идеал и нашата цел трябва да бъдат най-възвишени. Ние сме длъжни винаги да запазваме мъжеството си и да се стремим към най-високи идеали. Не бива никога да сме доволни от трохички успех! Още повече – не трябва да се спираме на средата на пътя, трябва страстно да се опитваме да достигнем Най-Високото. Бог помага на този, който сам си помага. Това е велик факт. Без сериозни, правилни и постоянни усилия нищо няма да ни се отдаде да постигнем.
Когато човекът, работещ систематично върху себе си, напредва по духовния път, той усеща присъствието на Божествената Светлина по различни начини – посредством Божествени видения, Божествени звуци (такива като Пранава), или чрез добиване на свърхестествени сили. Това са просто знаци, показващи неговия напредък, и нищо повече. Нищо устойчиво или постоянно не се достига по този начин. Но когато настъпи истинският напредък, човек чувства преображение. Истинското видение променя целия ум и характер на човека. Обикновените видения са подобни на стълбове на вярата по пътя, по който върви измореният пътник. Но много садхаци вдигат шум около тези свои малки постижения, въвеждайки в заблуждение себе си и другите. Това е много опасно. То демонстрира единствено слабостта и примитивността на садхака. Ако той позволява на своя ум така лесно да се увлича в тщеславно самолюбуване, демонстрирайки своите сили, – значи, че той е изгубил образа на своя идеал и отива към вечна погибел. Затова садхакът, който желае да постигне Най-Висшето, трябва да презира подобно самолюбуване, считайки го не просто за безполезен шум, а за изключително вреден, – и твърдо да следва висшия идеал.
Когато човек усвоява концентрацията, посредством мантра-джапа или друга практика, тогава в даден момент мантра-джапата или другата практика се прекратяват от само себе си. Тогава умът съществува сам по себе си, изпълнен със смисъл. Дишането става бавно, плавно и равномерно. След това умът се съединява с Божествената Светлина (подобна на сребристо сияние) и настъпва непроизволна кумбака (спиране на дишането). Образът на тялото или се разтваря, или постепенно се разширява, докато не се слее с Безкрайността. След известно време Божествената Светлина се превръща в Безсветлинност, т.е. в огромно пространство, в което няма нито светлина, нито тъмнина. Когато това се случи, образът на тялото изчезва окончателно, дишането спира напълно и изчезват понятията за познаваемото, познаващия и знанието. Остава единствено Знаещият в Себе си или потопеният в Себе си Океан на Съзнанието. Това е най-висшето и най-чистото Самадхи.
…
Превод: Соня Петрова – Аеиа
…
< Предишна
Следваща >
