Михаил Чомаков разказва преживелиците си в Италия.
Михаил Чомаков – Чоми е художник, емигрант в Италия в началото на 90-те години на миналия век. Преживява големи изпитания, живее в замък, рисува за мафията, бяга от работодателите си, прави изложби. След 5-годишни перипетии, се е върнал в България и сега е доцент, преподавател в Нов български университет, с научни интереси в областта на теория на творческия процес, живопис, илюстриране и пърформанс. Завършил е Художествената академия в София, специалност „Дизайн”. Работил е като дизайнер, сценограф в телевизията и в Сливенския театър, сценарист и художник. След завършването на академията се запалва по сюрреализма на Салвадор Дали и развива живописната си техника по примера на класиците. Във времето преди 1989 година работи за “Хемус” – организация за износ на художествени произведения в чужбина. Още на първата му изложба извън граница – в Ним, Франция, всичките му картини се изкупуват, след което “Хемус” продава още много негови платна в чужбина. Това му дава самочувствие, че навън го ценят. Няколко месеца преди падането на комунистическия режим в България, по време на т. нар. перестройка, получава разрешение да си извади туристически паспорт, с който може да пътува в чужбина.
„Имахме приятел в Италия – Марчело. Той със съпругата си и децата им ни бяха идвали на гости в България. Марчело много пъти ни кани да му отидем и ние на гости в Италия, но аз все му казвах: „Марчело, който ще ме пусне?”, защото по онова време не можеше свободно да се пътува в чужбина. През 1989 година той за пореден път се обади по телефона и каза: „Разбрах, че вече може да пътувате – идвайте!” и решихме да пробваме. Със съпругата ми тогава имахме един чисто нов трабант, защото по онова време нямаше свободна продажба на други коли. Струваше 4 000 лева и не искаха да ни пуснат зад граница без гаранция, че ще върнем трабанта в страната. Заплашваше ни глоба от 5 000 лева – като че ли някой е умрял в чужбина за нашия трабант.
Баща ми се подписа като гарант и тръгнахме за Италия през Белград. В Белград имам друг приятел – Йован, който е много известен фотограф и идваше в България да прави разни каталози в ДСО „Младост”. Той е първият, който изнесе мои картини навън, много картини съм му подарил и станахме добри приятели. В Белград отседнахме при него. Като разбра, че заминаваме за Италия с 2 000 долара, извади още около 2 000 долара, даде ми ги и каза: „Взимай, не знаеш къде си тръгнал”. Това беше страхотен жест от негова страна.
Михаил Чомаков показва албум със снимки на свои картини, много от тях рисувани и продадени в Италия. Снимки: авторката
Пътувайки, минахме през Сараево, защото от Дубровник трябваше да вземем ферибот за Италия. Бяхме си купили билетите още в София. В Сараево пристигнахме вечерта, вали дъжд, а аз съм спрял на един светофар и чакам да светне зелено, за да тръгна. Отстрани някакъв идиот като се засили, блъсна една кола, тя се завъртя и удари трабанта. Предницата на новата ми кола стана на картонени парцали. Нищо друго му нямаше, само картоните. Изпуснахме ферибота, дойде техният КАТ, но аз не говорех никакъв език, освен малко руски и не успях да обясня какво се е случило. После като се върнахме в България, разбрах от документите за застраховка, че аз съм бил виновен – те видели глупака българин, че седи и нищо не разбира, виновният бутнал на катаджията някой лев и набързо оформили документите.
Продължихме пътя си като герои от виц – отпред картони се веят, отзад трабантът пуши. Как да е, качихме се на ферибота. Слизаме в Италия, отивам да си сипвам бензин на бензиностанцията и момчето на колонката ме пита: „Сам ли си я правил тази кола?”
В България се сипваше най-евтиният бензин в трабантите, защото му се добавя и масло. В Италия онзи ми сипва някакъв бензин Супер 100. В това време аз вадя една тубичка и в същото сипвам масло. Човекът направо се хвана за главата. Тръгнахме пак с трабанта, накрая стигнахме до Рим. Обадихме се на Марчело, той ни взе и започна нашият живот в Италия.
Картина на Михаил Чомаков.
Как започна – влизаме в Марчело, събуваме се и започва черпене, водене, разходки. През цялото време витае едно тънко напрежение, защото ние не сме казали докога ще стоим, те не смеят да питат. Той тук е бил 20 дни – 1 месец и предполага, че толкова ще стоя и аз. Един ден не издържа и вика: „Чоми, какви са ти намеренията – ще оставаш ли в Италия като емигрант”? Тогава още Тодор Живков беше на власт и ако останеш, си емигрант.
Казах му, че искам да направя една изложба в Италия и да се пробвам. Тогава той реши от следващия ден да ходим по галериите. Аз бях пратил по един друг познат десетина мои картини в Милано и трябваше да отида да си ги взема. На самия трабант отгоре също бях накачил 5-6 картини. С тях отиваме в първата галерия, а собственикът ни гледа съмнително, защото веднага си личи емигрантът със скъсаните дънчици. Вижда вестниците, с които съм увил картините и понеже пише на кирилица, вика: „Русия?”, казвам: „Не, България.” „А, не, не става” – и веднага ни отпрати. Отиваме в друга галерия, харесват картините, искат да направим изложба, обаче като разберат, че съм българин, веднага си намират причина да откажат. Накрая накарах Марчело да разпита защо е това отношение към българите и се оказа, че шефовете на галерии се страхуват екстремисти да не им изпочупят витрините, като разберат, че българин прави изложба.
Картина на Михаил Чомаков.
Тогава още беше пресен случаят с обвинението срещу Сергей Антонов, че е участвал в атентата срещу Папата. Самият Марчело пееше в хора на Папата във Ватикана и когато ме водеше във Ватикана, ме караше да казвам, че съм от Унгария – до такава степен имаше настроения срещу българите. Марчело казваше: „Ако разберат, че у нас живее българин, ще ме изгонят от хора.”
Междувременно падна Берлинската стена. Както не ми харесваха нещата, изведнъж станах много популярен. Медиите започнаха много да говорят за България, за новите демокрации и дори като виждаха трабанта, вече го познаваха и ме поздравяваха със знака „Виктори”, защото в техните мъжки списания за автомобили излязоха големи статии, в които пишеше: „Трабантът – колата на свободата”. По-късно падна и Тодор Живков.
По това време Марчело реши да опитаме в една галерия „Стерлинг”, която се намираше в Еур – новият град, строен от Мусолини, модерният Рим. Като отидохме в „Стерлинг”, вече ме възприемаха като атрактивен. Веднага насрочихме една изложба за след няколко месеца. Аз се подготвих, взех си картините от Милано, нагласих каквото можах, нарисувах още няколко картини и Марчело вика: „Братле, аз вече не мога да те гледам тук, ще ти намеря квартира.”
По онова време аз бях 40-годишен ленив социалист, който цял живот е рисувал, когато му се иска, и работил, когато му се иска. Вече бях изхарчил парите, с които пристигнах. А Марчело, освен певец в операта и във Ватикана, сутрин от 6 до 9 часа работеше и като директор на фабрика. Започнах при него, въпреки че беше голяма мъка отиването сутрин в 6 часа на работа. Добре, че във фабриката имаше цехове, които приготвяха материали за изложбени палати – нещо, което съм вършил. На втория ден разбраха, че мога да работя на машини и ме направиха началник на работниците. Взех си самостоятелна квартира, започнах да си я плащам, натрупах картини и дойде време за изложбата. След като открихме изложбата, взе, че се изкупи всичко.
Картина на Михаил Чомаков.
Тази галерия „Стерлинг” впоследствие се оказа, че е на Камората (престъпна организация от мафиотски тип, господстваща в Неапол – б. а.), но тогава не знаех. Те ми предложиха договор, а ние, българите, винаги мечтаехме да имаме договор с някаква фондация, така че веднага приех. Изпратиха ме да живея до Остия, римско пристанище с курортни градчета наоколо. Наеха ми къща, в която да живея и да рисувам. Собственичката на къщата работеше към същата организация и я бяха накарали да ме контролира, а аз си мислех, че идва, за да са гледа къщата. А тя гледала кога ще свърша парите, за да може да сключат по-изгоден за тях договор.
Това бяха първите ми стъпки в бизнес отношенията, в един свят на капитализъм, за който аз нямах нито навици, нито качества. Не знаех и език – едва сричах. Накрая останах без пари, а още нямах договор , така че започнах да продавам картини в големите супермаркети – като нашите Била и Метро сега. Пазарувах веднъж в такъв магазин и попитах управителя дали иска да направим една изложбичка отпред във фоайето. Той вика: „Готово! А пък ако искаш, може и да събираш количките на паркинга”. И така стана – аз събирам количките, картините ми висят в магазина – голям цирк беше, изживях си емоциите на емигранта. (смее се) Обаче картините ми се продадоха. Собственичката на къщата побесня като разбра. Казва: „Нямаш право, тези картини са наши”, отговарям й: „Как ще са ваши, аз още нямам договор”.
Веднага пристигнаха шефовете, сключихме договор и ме пратиха на другия край на Италия, в Анкона, област Марке – много луксозна зона в средната част на Италия. Там няма емигранти, няма индустрия, всичко е чисто, защото е много богаташка зона. Имаше само някакви фабрики за обувки, така че жена ми си попадна на мястото – обувки, които в Рим струваха 200-300 долара, там бяха по 20 -30 долара.
Живеехме в един огромен замък – Вила Лаури от 15-16-и век, който в момента го използват и като художествена галерия. Беше заградено от хектари гора, отдалечено, уединено, но имаше пазач и хора, които да поддържат вилата, басейн, старинни мебели, лукс, спиш в балдахини, имаше разбира се и ей такива плъхове, защото къщата беше много стара, но аз се чувствах превъзходно. Вътре стените бяха изрисувани с изображения на замъка, имаше рицарски доспехи, а имаше и един дух. Отначало всички ме гледаха с голямо любопитство дали ще се уплаша от духа, а легенди за него – конта Лаури, се разказваха непрекъснато. Собственикът на замъка, който е собственик и на галерията „Стерлинг”, много се вълнуваше дали съм се впечатлил от духа, а самият той стоеше там до 5 часа следобед и повече не стъпваше.
Михаил Чомаков.
Имаше някакви странности – винаги, когато той беше там, се случваха аномалии – явно духът не го обичаше, но с мен беше пръв приятел. Има легенда, че този дух е на известен навремето бонвиван, играч на рулетка и женкар, който е бил убит, но тялото му не е открито. В замъка имаше и едни празни рицарски доспехи, които отвреме-навреме скърцаха и мърдаха. Ние решихме, че това е контът. Живеехме си чудесно, аз го поздравявах, говорех си с него и си правех гаргара, а ония умираха от страх. (смее се) Жена ми ме оставяше по 3-4 месеца сам, защото си имаше работа в България, а и като социално същество не можеше да понася да стои дълго в изолация. Като останеш сам, разбира се изкукуригваш от самотията, така че аз си приказвах с духа.
Имах един телевизор, от който уж учех езика. Понеже не гледах, а само слушах, докато рисувам, го бях научил толкова погрешно, че всички умираха от смях. Веднъж например слушам една мелодийка и нещо се пее: „Кафе они джорно, они джорно кафе” – някаква реклама за кафе явно, не съм я погледнал дори. А тя била за дамски превръзки. Едни госпожи ме бяха поканили, за да изкрънкат от мен някаква картина и ме черпят с кафе. Жената, която ме води при тях, говори вместо мен, но аз, за да влезна в разговора, като ме попитаха: „Чоми, кафе?”, асоциативно запях: „Кафе они джорно, они джорно кафе”. Гледам – онези избледняха. Момичето, което ме води, ме придърпа и тихо ми вика: „Чоми, не е кафе, а кар ефре – това са дамски превръзки”. Та такива смешки ставаха.
Договорът, който сключих, беше за 20 картини на месец срещу 1 милион лири, което е около 1 000 долара. Разбира се, да рисувам по една картина на ден беше безумие, но си викам – хайде, за една година ще издържа. И така откарах 5 години.
Там имаше един пазач Федерико, който беше единственият алкохолик на зоната, вторият бях аз – те италианците не пият. Федерико, бедният италианец, се чувстваше превъзходно с мен, защото аз бях по-беден от него. Сутрин в 8 часа ме качваше на новата си кола – беше си купил една Алфа Ромео и ме закарваше на 12 километра от замъка до барчето. Той си поръчваше Амаро Монте негро, а аз си поръчвах уиски.Той плащаше. Изпиваме го и се прибираме. След един час като ми писне да рисувам, той пак смига и вика – аре. И така до вечерта 7-8 пъти ходехме до барчето. Така ни минаваше времето. Само че след няколко месеца Федерико умря от алкохолно отравяне и аз останах единственият алкохолик. (смее се)
Котаракът на Чоми спи върху любимия си стол в дневната. Домашният любимец на къщата е брат на Хохо – котарака на Васа Ганчева.
После казаха, че това Амаро, което той е пил, било канцерогенно, но докато приятелствахме, той ми обясни, че работя за Камората, че това са хора на фамилията, че перат пари и вика: „Твоите картини ги пращат в Америка и там ги продават за около 20 000 долара на картина. Те не струват толкова – реалната им стойност да е 2 000 долара, защото ти си никой, обаче те взимат документ за 20 000 долара и 18 000 изпират”. Това била схемата им. Един ден като дойде шефа, направо му го дръннах: „Знам, че взимате по 20 000 за моя картина – поне малко вземете да ми вдигнете заплатата.” Оня побесня, започнаха едни разправии и аз му казах, че напускам. Той вика: „Няма да напускаш, не те пускаме” и аз реших да бягам.
В това време се появи някакъв друг мафиот от града, който много искаше от мен картини и ми предложи да ми намери апартамент, да работя за него и да ми дава много повече пари. Съгласих се и една неделя, докато наоколо нямаше никого, си натоварих багажа на колата и отидохме с жена ми в новия апартамент.
Покрай тези емоции изведнъж започна да ми се вие свят, да повръщам, жена ми се уплаши, извикахме лекар, биха ми някакви инжекции и по-късно разбрах, че това са първите симптоми на инфаркт – от пренатоварването и от стреса. След една седмица се пооправих, но ми се обърка вестибуларният апарат – не можех да виждам, погледът ми беше изкривен и ми беше трудно да пазя равновесие. Как не съм умрял, не знам, но се пренесохме в един много луксозен апартамент и се оказа, че съм на 100 метра от жилището на предишния ми бос.
А той месеци наред ме издирвал с частни детективи. Не толкова да ме бие или да ме убие, но сключил сделка в Палермо и трябвало да откривам изложба, медиите щели да идват да ме снимат, а мен ме няма и той загубва сделката. Един ден просто ме видя на улицата и се разбрахме, че работим за последно заедно и се разделяме без последици за мен, защото вече зад гърба си имам друг човек. Взеха ме с кола до Рим и оттам с чартърен полет до Сицилия. Момичетата, които работеха в галерията там, веднага ми симпатизираха. Видях как пред мен продават една малка картинка, която съм направил между другото, за да направя бройка и да се отърва, за 2 000 евро. Оплаках се на момичетата, че на мен не ми дават никакви пари и те бойкотираха изложбата. Спряха да продават. Направо ме смаяха – мафия не мафия, хората там са много по-социални, когато става въпрос за битка. Затова и там се случи голямата битка против мафията, против корупцията. Българският народ тепърва предстои да се научи на тези неща. Колкото и да е шмекер италианецът, той е шмекер до някакво ниво, а останалото ниво си го е оставил за честни отношения. В Италия има много идеалисти.
Върнах се, приключих с Камора, но се оказа, че новият ми бос е същата стока. Изпокарах се и с него и той ме изхвърли от апартамента, който плащаше за мен. Собственичката на апартамента обаче се оказа учителка по рисуване и много анти-мафиотски настроена. Тя каза: „Развалям договора си с него и оставям апартамента за теб.” Аз й обясних, че нямам пари, но тя се съгласи да й плащам в картини, така че й напълних къщата. Тя ме вкара в средите на художниците и започнах да работя сам на свободна практика.
Постепенно опознах и другите художници, и кмета, и журналистите, но не ми харесваше отношението на всички тях към нас – колкото и да те боготворят, че си страшен художник, в следващата секунда се опитват да подчертаят, че си отникъде, че си по-ниска категория, че трябва да се съобразяваш и да не си въобразяваш, че си голямата работа. Започна да ми омръзва, така и не успях да науча езика, а аз много обичам да говоря, липсваше ми контактът с хора.
С последните пари, които изкарах от една изложба, си купих кола, напълних я с багаж и понеже още нямаше вариант да си изпратиш парите по банков път оттам в България (или аз не знаех как става), завъртях на руло 4 000 долара, увих ги в един вестник, мушнах ги в десния вътрешен джоб на горната си дреха и сложих още 4 000 долара в другия джоб. Това са парите, които съм изкарал през 5-те години живот там, като съм тръгнал от България с 2 000 и по пътя Йован ми е дал още 2 000. На 5 километра преди Солун ми свърши бензина и колата спря. Видях един комбайнер, помолих го да ми помогне, той намери малко бензин. Докато го сипвах, до мен спря един турски мерцедес. Излезнаха едни и викат: „Аркадаш, София накъде е?” Гледам ги, че се движат в посока към Атина, показвам им правилната посока и им казвам: „Натам е”. Те обаче не вярват: „Не, не е натам.” Тръгнах да взема картата от колата, за да им покажа, единият турчин дойде зад мен, прегърна ме, аз отворих картата, той над главата ми, изведнъж захвърли всичко, затича се към колата, качи се и изчезнаха.
Ние с жена ми се спогледахме какво става и изведнъж виждам, че едната торбичка с пари я няма – бяха ми свили 4 000 долара. Така че се прибрахме по живо – по здраво с 4 000 долара печалба за 5 години.
Михаил Чомаков. Снимки: авторката
Сега си мисля, че мястото ми не е било там и съдбата ми го показа. Когато се върнах тук, животът ми се отвори – започнах да работя в Техническия университет, после в Нов Български университет, създадохме департамент, постепенно си намерих място, станах доцент. Това, което сега правя – да преподавам, го мога и ми е по-приятно, отколкото да рисувам. Стигнах до извода, че има хора, които са по-качествени и по-добра работа вършат, когато са анонимни. Когато станат видими, те свалят гарда, слизат на по-ниско ниво и стават водачи. Аз не съм водач, а мотиватор и предпочитам да анализирам, да обсъждам авангардни идеи, които може и да станат, може и да не станат, но ако има някакво рацио в тях, те си тръгват и си намират си пътя. На мен това ми е достатъчно. Колегите ми знаят, че аз не съм опасен конкурент в преследването на кариера – не се напъвам, много ми е приятно да си работя, обичам ги всички и така се надявам да си умра.
Какво му трябва на човек, за да живее в тази странна България – да има някакви пари, колкото да си посрещне нуждите, и да гледа сеира. Така че аз гледам сеира и сега мога да си говоря с вас за политика, колкото поискате.”
