Българинът много обича да негодува, да се оплаква, да псува. Дори не е важно по кого- по жена си, по управляващите, по кучето на съседа.
Проблемът обаче не е в това, че даваме превес на първичното в себе си. Проблемът се корени в самите нас и се правим, че не го виждаме.
Негодуваме, че живеем в мръсна страна – та нали ние сме тези, които си я правим такава?! Хвърляме боклуците си по улицата, от прозореца или балкона сякаш държавата ни цялата е един контейнер. Наскоро почивах на българското Черноморие и бях изумена от наглостта на плажуващите българи. Заравянето на цигарените фасове в пясъка и оставянето на всичките боклуци на плажа бяха съвсем обикновена гледка. За разлика от чуждестранните туристи, които грижливо събираха отпадъците си в найлонови пликчета и ги изхвъляха в кошчетата за боклук (които се срещаха на всеки 5-10 метра).
Псуваме по управляващите. Та нали ние си ги избираме?! Или по-лошото- седим си вкъщи или в някое кафене в деня на изборите и чакаме да съобщят по новините кой е следващият, по който ще псуваме. Това пасивно поведение нито е похвално, нито ни дава правото да негодуваме. Да не говорим и, че правото ни на глас е едно от малкото, които още никой не ни е отнел официално.
Шефът сащо не бива пропуснат сред „благославяните“. Защото дава повече работа на едни и по-голяма заплата на друг, дава тъпи нареждания или просто е гад. „Благословии ще има за всички от сърце“, българинът е богат на нецензурни изрази.
Футболните мачове са събитията, на които можеш да се наслушаш на най-цветущи нецензурни изрази по адрес на майката, лелята и други родственици от женски пол на съдията, вратаря или централния нападател. Така и не мога да разбера каква е логиката на това безсмислено хабене на енергия? Нима можеш да промениш играта или съдийството на някой от горепосочените? Или веднага щом се заканиш да станеш татко, чичо или „баджанак“ на съдията, той ще промени руезултата в полза на твоя отбор? Каквото и да си говорим, изразът „псува като стар каруцар“ бледнее пред това, което можеш да чуеш по футболните стадиони.
Безспорно обаче е, че българинът псува най-много, докато шофира. Тук се сещам за един виц, в който дете се прибира след разходка с баща си и на въпроса: „Как мина разходката?“, детето въодушевено отговаря: „Страхотно! Изпреварихме 5 п***раста, 3 к**ви и 12 тъпанара!“ .
Тук няма да започвам темата с възпитанието на децата и примера, който им даваме. Истината е, че каквито и санкции да се измислят за нарушителите на Закона за движение по пътищата, каквито и „тежки“ да направят изпитите за придобиване на шофьорски права, след вземането на документ за правоспособност за шофиране, всеки си кара по негов правилник.
Джигитството е мода, начин на шофиране или начин на оцеляване по българските пътища. А освен да псуваме по поредния, който минава на червено или ни „засича“ на пътя, ни остава да се приспособим към този начин на шофирне и да се молим да пристигнем живи и здрави.
Вярно е, българинът по природа си е „специалист по всичко“, че сме компетентни по всички въпроси и че просто ние сме си най, но това не значи, че когато не сме съгласни с нещо, най-добрият начин е да сипем нецензурни изрази на килограм .
Това нито ще оправи „дереджето ни“, нито ни прави по-велики и добри в очите на околните. Най-добрият начин е да запретнем ръкави и сами да оправим това, което можем. А това, което не можем да променим, да оставим на самотек, без да хабим излишни думи и енергия, които можем да депозираме в нещо по-хубаво и ползотворно.
ВАНЯ СУХАРОВА
Авторката е студентка в първи курс във факултета по журналистика на СУ
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
