Кондоферски Александър, Пътешествия без предизвестия,
Изд. Приятел – Самоков, Самоков, 2015
/отзив/
д-р Атанаска Тоскова
Излязлата от печат книга на Александър Кондоферски „Пътешествия без предизвестия” ще допълни и обогати знанието за съхранената и пренесена през времето родова памет за фамилията Кондоферски. Началото е поставено преди 200 години от родения Захари в рода Пеналски от село Кондофрей, който се установява по-късно в Самоков. Поради рожденото му място самоковци го нарекли Захари Кондофреецо, а от там дошло и името Захарий Кондофрейски. Авторът проследява родовите връзки през времето, разказвайки за двата големи клона на фамилното дърво – на Иван Кондоферски (герой от Балканската война) и брат му свещеноиконом Христо Кондоферски (полкови свещеник през същата война). Неговото мото е като посланието на поета Димчо Дебелянов в елегията „Скрити вопли“, че човек трябва да пази родовите си корени, да открие духовните опори на своя живот и да намери себе си.
Александър Кондоферски е строителен инженер по професия, почти целия си живот е посветил на проектантската дейност, но остава верен на мечтата си да пише. В продължение на 15 години той публикува на страниците на в. „Приятел” – Самоков своите пътеписи и размисли за родовите му корени и интересни случки от живота в Германия, където се установява през 1990 година.
Представената книга е в обем от 208 страници. Състои се от три глави: „Венецуела и нашият род”, „Пътуване през времето и пространството” и „Пътешествия из Европа”. Авторът, седемдесет и осем години след своя дядо, продължава делото му за написването на семейната летопис /започната на 7 април 1926 година/.
В предлаганото четиво по обхват и съдържание авторът разкрива съдбата на членове на фамилията, чиито живот протича в много държави на два континента. Във всички разкази прозира принадлежността им към род и Родина и родолюбие в истинския смисъл на думата. Отвежда ни на различни места в света, където се изявява като пътешественик, а Германия ни става по-близка от разказаното.
В структурно отношение материалът е разпределен по следния начин: Започва с въведение, след което авторът ни увлича последователно и в изложението. Следват трите раздела с общо 27 пътеписи, поднесени под различна форма, финалът е с послеслов. В него дава отговор защо книгата е озаглавена „Пътешествия без предизвестия”! И допълва, че вече не се налага някой да ти дава разрешение къде и кога да пътуваш, какви кумири да имаш и как да се казваш!
Първият раздел се състои от осем отделни разказа. Преминаваме през невероятна семейна хроника, среща на две поколения самоковци във Венецуела, преживяваме срещите с братовчеди и близки. В „Незабравими екскурзии” е отразена съдбата на близки родственици, променена от превратностите на времето и поради това понесли удари и преминали през мъчителни изпитания.
Стилът е завладяващ. Авторът със своята наблюдателност, концентрация на ума, преценка, дължаща се на натрупания опит, води читателя на непознати за него места. В определени моменти се уморяваш да следиш подробностите, но пък те разкриват детайлите и обогатяват картината на разказаното.Така читателят придобива по-ясна представа къде го отвежда авторът.
Не на последно място си заслужава да бъде отбелязано, че авторът за тези петнадесет години е пропътувал по време на своите пътешествия десет пъти обиколката на Екватора. Чиста техническа страна на тези пътешествия без предизвестия. Пет пъти до Венецуела, веднъж до Доминиканската република, три пъти до Тенерифе, веднъж до Мадейра, четири пъти – до остров Корсика и още до Сардиния, Египет, Майорка, до Ротердам, Париж, Рощок, Лондон, Виена… Само пътуването до европейски дестинации е с дължина над 250 хиляди километра. Събраните впечатления, споделени с читателите, са неговата награда и утеха за 42 години упорит труд като строителен инженер на територията на две държави – България и Германия.
Пътешествията пешком из Алпите в Германия, Австрия , Швейцария, Италия и Франция са над 6 хиляди часа време, прекарани в лоното на майката Природа. Прехвърляйки страниците на 19 разказа в следващите два раздела на книгата, ставаме съпричастни на всички преживявания сред магията на природните красоти.
Представената книга демонстрира безспорните качества на умел разказвач на своя създател. Книгата вярно интерпретира съхраненото в родовата памет и преживяното през тези пътешествия от автора.
Книгата на Александър Кондоферски допълва една ниша в мемоарната и пътеписната литература. В този смисъл тя е интересно четиво за специалисти в двете области и за широката публика.
На корицата: Френски Савойски Алпи край Шател, в близост до швейцарската граница
В прегръдката на змията
„Три дни. Ако останеш жив още три дни и отново сам се надигнеш върху краката си… ще живееш още 70, може би 80 години и повече.”
Това изрекла с хриптене грохнала баба – лечителка и шаманка, на местно индианско наречие, което чичо ми Крум много добре разбирал, и наляла през бамбукова цев в устата му отровно-горчива течност, преди да изгуби отново съзнанието за дълго…
Двама индиос, с безизразни изражения и безмълвно, били го донесли върху носилка пред схлупената колиба на вещицата, намираща се в периферията на джунглата и на индианското селище. Прасета, кокошки, полудиви кучета и босоноги деца се въргаляли в прахоляка на метри от него и вдигали непрекъсната врява. А самоковецът Крум берял душа и се борил да се измъкне с последни сили от прегръдката на смъртта.
* * *
След 11 години емигрантски живот зад гърба си във Франция, от които две години следване на ветеринарна медицина в Париж, немил и недраг, чичо Крум стъпил на палубата на кораба „Льо Гроа” на път за Латинска Америка. Единственият му син Жан Клод, тригодишен, остава при баба и дядо по майчина линия. Баща му потеглил отново по още по-неизвестен път, за да си търси пак късмета.
Престояват за 17 дни в пристанището Дакар, столица на Камерун, докато миночистачи разчистват морските пътища в океана. Имало все още хиляди мини след Втората световна война, които правели всяко едно пътешествие много рисковано. След още една седмица, през топла и слънчева утрин на юни 1946-а, „Льо Гроа” се озовал в пристанището на Рио де Жанейро.
Със скромно вързопче багаж и много надежди 33-годишният самоковец се озовал в сърцето на пъстър и многолюден град. Пренощувал в една евтина кръчма-странноприемница и няколко дни обикалял града, за да търси работа от говорещи френски език заселници. Разбирал само отделни думи от бразилския португалски и затова се чувствал доста безпомощен.
Пребит от умора, след неуспешното търсене се завръща една вечер в кръчмата и си поръчва чаша ром и нещо за ядене. Докато утолявал глада си и жаждата, станал неволен свидетел на грозно клане. Двама метиси се хванали гуша за гуша, извадили ножове, още няколко тъмнокожи младежи се намесили в тази разправа и за по-малко от две минути десетки мъже се изклали взаимно. Върху пода и по стените плиснала алена кръв; крясъци, писъци и ръмжене проглушили ушите на останалите присъстващи в кръчмата; истинска дупка и пиянски вертеп. Изпотрошени маси, столове, чаши, посуда допълвали страшната гледка.
Още преди да пристигне полиция, чичо ми Крум си събрал вързопчето, заплатил за нощувките и храната и се завърнал пак на пристанището, за да потегли отново с първия кораб накъдето му видят очите.
След броени дни се озовал в Тринидад и Тобаго; и там бързо разбрал, че само си губи времето; и още след няколко дни се озовал в Ла Гуайра, Естадо Варгас (б. р. провинция Варгас) – пристанището на Каракас. Срещнал рядко красиви човешки създания – гостоприемни, миролюбиви (като изключим „москитос” – комарите). След няколко месеца работа като землемер в американската фирма за проучване и търсене на петрол, след трасиране на 100 км трасе на петролопроводите – през джунгла, пълна с отровни змии и ягуари, чичо ми Крум след много премеждия и лишения спестява една шапка с „боливарес” като възнаграждение за труда. Напуска завинаги американците, без да успее да ги обикне както тогава, така и в последно време – 6-7 десетилетия по-късно… Само за 100 боливар купува 500 хектара земя близо до приток на Ориноко. Документът за собственост имал големината на разписка и бил подпечатан с палец от бившия собственик.
* * *
Въоръжен с познанията от времето на своето следване по ветеринарна медицина, започва първото масово птицевъдство във Венецуела. Птичето месо било хит в ресторантите по това време и за такъв бизнес имало светло бъдеще. Още през първите няколко месеца на усилия всичко тръгнало по вода. Поръчвал пиленца от люпилните на Маями. След пътуване със самолет и камион същите само 24 часа по-късно се озовавали в неговите птичарници. След захранване с много евтини местни храни и холандско кондензирано мляко на прах, с отдавна изтекъл срок и запазено с тонове на безценица; след ваксинации и непрекъснати грижи, отглеждал великолепни пилета, патета и гъсета, за които стопаните на множество ресторанти се редели на опашка да ги изкупят.
Само след няколко месеца обаче щастието отново му обърнало гръб. Случайно научил, че индианците, които срещу прилично възнаграждение бил наел за свои помощници, го крадели безмилостно. Отваряли вратите на птичарниците, когато отсъствал при закупуване на храни и лекарства, и избивали с тояги или ловели с мрежи по поляни и храсталаци изскочилите пернати. Две съседни села се изхранвали до насита с птиче месо. Индианците, родени с ловни инстинкти, много добри и естествени по природа, нямали усет, че вършат нещо нередно. Изгонил чичо Крум всички пишман-помощници, но пернатата стока продължила да намалява. Не така бързо, както преди, продължила да се топи пред очите му. Започнал зорко да пази и да следи денем и нощем стоката си, докато една сутрин открил каква е причината.
По средата на малко островче сред реката, на разстояние един котешки скок от птичарниците, разположени на брега, видял анаконда с дължина над 10 метра. Тя спяла блажено под лъчите на слънцето, с издуто туловище от вероятно десетки на брой погълнати пилета, патета и гъсета. Не само тя, сигурно други нейни посестрими също така добре преживявали покрай птичарниците на чичо ми Крум.
Докато змията спяла доволна и сита, той замислил пъклено наказание. Взел топче най-здрава мрежа, безшумно, смело и предпазливо оградил от всички страни влечугото, връзвайки здраво мрежата за шубраците. Издутата от преяждане анаконда не усетила нищо. Донесъл две лейки петрол и наквасил обилно тревата околовръст на поляната. Върнал се пак на брега на реката и оттам метнал запалена факла по посока на змията. Последвал силен пукот, почти експлозия, и огненото кълбо с диаметър 10-15 метра скрило за миг чудовището от очите на чичо Крум.
„На млади години съм извършил безброй глупости и неразумни постъпки, но тази тогава засенчи всичките до момента. Змията мълниеносно подрипна с цялото си тяло – метър ли, два ли, нагоре, помете цялата мрежа, както човек помита мрежа от паяк и скри пламтящото свое тяло в реката. След три секунди показа глава от водите, само на крачки от мен, и ме изгледа с хипнотизиращ поглед. Въпреки жегата, целият се разтресох от гробовната хлад в него. Змията не ме нападна, сигурно бързо щеше да бъде свършено с мен, скри се отново завинаги сред водите, разми се, изчезна…
Освен страх, още тогава изпитах срам и се разкаях дълбоко за неразумната си постъпка. Какво престъпление беше от моя страна да нападна това великолепно създание, притежаващо чудовищна сила. До ден днешен не зная защо Господ ме опрости за подлата ми постъпка! Месеци, дни наред ми се присънваше тромавата грамада, замряла в ленив сън на поляната, която в миг се превръща на свистяща пружина, готова да смаже всичко по пътя си.
Вече се чувствах гузно и крайно несигурно и затова прекратих птицевъдството, макар да ми носеше много големи печалби!…”
* * *
Седим на леките сини столове в градината, зад гърбовете ни се простира лагуната, пълна с живот. Разказът не тече много гладко, често чичо ми Крум се отклонява, за да допълни дребни подробности:
„Бях по това време млад и силен, с насъбран житейски опит, бях обикнал новата си родина, както обичах старата. Исках да посетя всички забележителности, най-високия водопад – Salto del Anchel (Салтото на ангела), да покоря най-високия връх (над 5400 метра), да открия всичките красоти на страната на вечното лято – Венецуела. На много места из страната предприех различни дейности, имаше много риск, никъде не потръгна така, както си правех предварително сметката, но бях предпазлив и никъде не загубих много от спестения капитал. Не раздавах – някой друг да работи с мои пари и накрая да ме измами…
Иначе моят живот доста пъти вися на косъм.
Със съдружник, французин, вече не искам дори да си спомня и името му, решихме да търсим заедно злато по един от горните притоци на Ориноко. Срещу добро възнаграждение стар индиос ни заведе до там. Бяхме с две лодки, съоръжени с гребла и допотопни мотори, с оръжие и всякакво продоволствие. Старецът ни снабди с всички такъми за добив и за промиване, даде ни саморъчно направени карти на местността, където почти не стъпвал човешки крак. Отведе ни до богатите златоносни пясъци, с нищо не ни излъга или подведе; след това се върна обратно със своята лодка. Има много добри хора сред индиос, но има и големи разбойници. След три месеца непрестанна и трудоемка работа, сред москитос и ягуари, чиито смразяващи кръвта гласове чувахме нощем в просъница покрай огъня, моят съдружник избяга с моторната лодка и придобитото злато, с оръжието, храната, водата и картите на индианеца. Не ме застреля на тръгване, защото бе сигурен, че сам ще умра от жълтата треска, от която лежах тежко болен в колибата. Остави ме да събирам душа, без продоволствие, в простата влажна колиба и изчезна завинаги от живота ми. Никога вече не чух нищо конкретно за него, макар да питах и да разпитвах наши общи познати. Беше от стар, благороден род, но заслепен от златото, постъпи като най-долен разбойник. Имаше предостатъчно както за него, така и за мен, но той предпочете да ме ограби. Човешката алчност ме отвращава!
Повече болен, отколкото здрав, само с остро мачете в ръката, след две седмици лутане в джунглата, само по чиста случайност се добрах до едно затънтено селище. Едва се държах на краката от изтощение, бях се хранил само няколко пъти с голи охлюви, плодове и сурови рибета, които успявах да хвана с ръце в по-маловодни рекички. Индиос ме натъпкаха няколко дни със силна храна, изцериха ме напълно и ме упътиха как да се върна обратно в областта, където беше моята собственост. По-голямата част от тях са много добри хора. Изтеглих половината от парите, които бях вложил в една сигурна банка от Каракас, купих на старо голям камион, трактор, всякакъв инвентар за селско стопанство, наех отново двама по-млади и по-невинни от предишните ми работници и започнах да разработвам грамадната си плантация. Търговията с тропически плодове вървеше прекрасно по това време с Щатите. Съборихме четирите стари празни птичарника, изкоренихме ненужните храсти и засадихме много на брой плодни дървета.
Една сутрин, когато сечехме наред бамбук и тръстика с мачете покрай реката, за да отворим нови големи пространства за допълнителни насаждения, както бях нагазил в гъстия храсталак, усетих студено и мощно туловище да се увива бавно, лениво, гальовно върху краката ми. За секунди се озовах в ситуацията на спънат кон, от изненада изтървах острия нож от ръката. Вдигнах ръце инстинктивно и в този момент анакондата се уви върху тях и гърдите ми, като ме стегна в желязна прегръдка. Дали е била същата анаконда или пък някоя друга – никога не узнах, само знам, че няма нищо случайно на този свят…
Ребрата ми изпращяха и след две секунди разбрах, че умирам. Не бях в състояние нито да се помръдна дори сантиметър, нито да дишам, нито да чакам да стане чудо и анакондата да отложи смъртната ми присъда. Двамата индиос, само на метри от мен, ме наблюдаваха много внимателно и не изпитваха съжаление, а злорадство.
Усетих, че бяха петимни да видят как чудовището премазва, а по-точно – поглъща, белия европеец – техен работодател.
Подобно нещо си заслужаваше да се види.
Колко време изтече – минута, две, пет – вече не зная, виждам само виолетови кръгове и звезди посред бял ден, болката беше непоносима. Видях две лица да се смеят и наслаждават…
При тези секунди и капка изтичащ от мен живот си спомних колко много са суеверни всички индианци. С последните струи въздух от премазаните дробове, едва разбираемо, изхриптях: „Синове на дявола, аз умирам, но се превръщам в зъл дух, който ще ви преследва, докато всеки от вас е жив! Страшно ще бъде моето отмъщение!…”
…И съм започнал да губя съзнание. Умирах, като усещах как ме облива река със студени и лепкави струи. Тъмни, гъсти и лепкави. Индиос режеха сръчно и хладнокръвно, режеха садистично тялото на змията, увита около мен. Продължиха да режат, докато всички парчета от тялото ме отпуснат. Да ме отпуснат и да се гърчат, подобно на мен. Дробовете инстинктивно поеха въздух, острата болка се върна, безпомощното ми тяло лежа един час на тревата; духът ми, който беше излязъл от него, отново се върна обратно… и временно… Без никак да бързат, индиос умиха кръвта от лицето ми с вода от реката, отсякоха няколко еднакви по дължина здрави пръти, свързаха ги с лиани, докато измайсторят груба носилка. Пак без да бързат, ме разтриха с треви, положиха ме на носилката и ме понесоха сякаш в мъгла – незнайно къде.
Напълно загубих съзнание…”
* * *
„Три дни. Ако останеш жив още три дни и отново сам се надигнеш върху краката си, ще живееш още 70, може би още 80 години и повече…
Ако останеш и този път жив – не бързай повече да умираш!”
Тези няколко думи изфъфлила старата вещица на местно индианско наречие и всичко чичо ми Крум разбрал. Лежал в колибата смазан след прегръдка на анаконда и нямал сили дори една дума на благодарност да изговори. По това време бил трийсет и седем годишен.
* * *
На 5 декември 2012 г. най-старият самоковец в момента – Крум Иванов Кондоферски, започва сто и една.
Александър Кондоферски
Книгата може да заявите на адреса на издателството:
Вестник „Приятел“ – Самоков – 0722/66-730
www.vestnikpriatel.com
Надка Вардарова – 0899 789 002, 0885 115 307, 0878 270 223
Тодор Попов – 0896 400 164
Делян Василев – 0887 39 55 39
