Евмолпия, Филипополис, Пулпудева, Пълдин, Филибе, Пловдив… Това са само някои от известните имена на града.
Животът по тези места е оставил наистина много ранни следи, отпреди 8000 години датират първите заселвания, и не е прекъсвал досега. Затова се смята, че Пловдив е най-старият град в Европа по непрекъснатост на обитаването и е сред шестте най-стари градове в света по същия признак.
Пло̀вдив е вторият по големина град в България. Той се намира в западната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица.
Градът е застроен в подножията на седем сиенитни тепета, поради което често е наричан „Градът под тепетата“. Пловдив е административен център на Област Пловдив, Община Пловдив, Община Марица, Община Родопи и се явява най-голямото икономическо ядро на Южен централен район.
По данни на НСИ към 31.12.2014 г., населението на Пловдив се изчислява на 341 567 души, което представлява около 4.6% от населението на България.
Най-старите следи от обитаване на територията на днешния град Пловдив са няколко неолитни селища от VI хилядолетие пр.н.е., като това при Яса тепе в квартал Лаута. Най-ранното известно селище в Трихълмието е разкрито на Небет тепе. То възниква през бронзовата епоха (II хилядолетие пр.н.е.) и е обитавано без прекъсване оттогава до наши дни, поради което е смятано за началния етап от развитието на Пловдив. През желязната епоха селището на Небет тепе е укрепен пункт натракийския народ беси, а през V век пр.н.е. е включено в Одриското царство.
Античното лице на града е представено от мистичните траки с тяхното светилище на северния хълм Небет тепе, с първите крепостни стени от времето на Филип II Македонски (342 г. пр. Хр.) и с редица добре запазени археологически обекти от римския период на града (I-IV в.): Античен театър, Античен стадион, Античен форум. Това е градът в България с най-много разкрити римски мозайки, част от които са показани в арт галерия „Тракарт“, в подлез „Археологически“. През периода I-IV в. Пловдив е бил най-големият търговски център в Римската провинция Тракия, със своето великолепие и аристократизъм е карал всички хронисти да му се възхищават и прекланят.
През 342 година пр.н.е. селището е завладяно от македонския цар Филип II, който му дава своето име – Филипополис – използвано в различни варианти и до днес. По това време градът е обграден със здрави крепостни стени, но към 320 година пр.н.е. Одриското царство възстановява самостоятелността си. По време на македонското управление и в последвалата Елинистическа епоха Филипополис е превърнат в град и един от важните центрове на Тракия.
III-I век пр.н.е. е период на политическа нестабилност в Тракия — одриските царе изпадат в зависимост от Римската република, често избухват междуособици и масови въстания. През 183 година пр.н.е. Филипопол е превзет от македонския цар Филип V, но малко по-късно одрисите си го връщат. През 72 година пр.н.е. градът е завладян за кратко от римския пълководец Марк Теренций Варон Лукул по време на похода му срещу бесите, но траките скоро възстановяват властта си над града. В началото на I век тракийски бунтовници обсаждат във Филипопол поддържания от римляните цар Реметалк II.
Филипополис окончателно попада в пределите на Римската империя при създаването на провинция Тракия през 46 година. През Римската епоха градът се превръща във важен пункт на пътя Виа Милитарис, свързващ Сингидунум с Византион. Тук той се пресича с пътища, водещи до Ескус край дунавския лимес и през Никополис ад Нестум до другия основен път на Балканите – Виа Егнация. Като главен град (метрополис) на провинцията в града е седалището на Съюза на траките (Κοινόν των Θρακων), в който членували представители на отделните градове.
LittleBG
Според широко разпространено мнение, градът получава титлата метрополис по времето на император Септимий Север, но съществуват и мнения, според които това е станало още в началото на управлението на Траян.
От поне 220 г., Филипополис получава почетна неокорска титла, която дава право на града да има храм посветен на императорския култ. Това става повод Перинт, седалище на управителя на Тракия, да подчертава своята двойна неокория. За това свидетелстват отсечени в градската монетарница медальони на император Елагабал и официални надписи от времето на Александър Север.
През Римския период във Филипопол се строят обществени сгради, съкровищница, храмове, бани, булевтерион (одеон), театри, мащабен стадион. С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината, старите укрепления са построени отново, а през 172 г. император Марк Аврелий издига втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град. Тримонциум има мащабна водоснабдителна система, включваща каптажи, резервоари, тръбопроводи и два акведукта, единствените подобни съоръжения в днешна България. Разкопки в съвременния град днес разкриват само малка част от античното минало на старинния Пловдив.
През 250 година, при първото голямо нашествие на готите на Балканския полуостров, те обсаждат Филипопол, защитаван от римския военачалник Приск. Опитите на император Деций Траян да помогне на обсадените за осуетени след поражение на армията му при Берое и градът е превзет, може би със съдействието на самия Приск. Градът е изцяло опожарен, много от жителите му, според Амиан Марцелин 100 хиляди души, са избити, а други са отведени в плен.
След опожаряването на Филипополис от готите градът се свива в рамките на градските стени, а периферните квартали са изоставени. Едва към средата на IV век той възстановява предишните си размери. Много от унищожените обществени сгради са възстановени, често с по-големи размери от първоначалните.
При реформите на император Диоклециан в края на III век провинция Тракия е разделена на няколко части и Филипополис става център на една от тях, обхващаща частта от Тракия на запад от Чирпанските възвишения, която запазва същото име.
След разделянето на Римската империя в края на IV век Филипопол остава в Източната Римска империя, в границите на която е през по-голямата част от следващото хилядолетие. В средата на VI век, при император Юстиниан I, са възстановени и надградени крепостните стени около Трихълмието, а в околностите на града са построени десетки спомагателни укрепления. През следващите десетилетия Тракия е многократно нападана от българи, авари и славяни, а през 584 година самият Филипопол е подложен на неуспешна обсада от аварите.
В началото на VII век около града е изградена втора крепостна стена, която обхваща кварталите на изток и на юг от Трихълмието. По това време в голяма част от Балканския полуостров масово навлизат различни славянски народи. Южно от Филипопол, чак до района на Солун, се установяват драговитите, за които по-късно е създадена Драговитийска епископия в рамките на Филипополската епархия. Няма сведения славяните да нападат града, но се предполага, че славяни се заселват в него по мирен път.
Според източници от VII век Филипополската епархия обхваща епископии със седалище в Диоклецианопол (днес Хисаря) и неидентифицираните Севастопол и Диоспол, а митрополитът е наричан „екзарх на Тракия Драговица“. През VIII век подчинени на филипополския митрополит са още епископите на Берое, Маркели, Литопросопос, Декастера и Леведос.
LittleBG
След създаването на Първата българска държава в края на VII век Филипопол се превръща във важен преден пост на византийското влияние на Балканите. По време на продължителните войни на Империята с България през VIII век в областта на Пловдив са заселени много колонисти от Армения и Сирия, сред които значителен брой привърженици на манихейството и павликянството.
По време на походите на българския владетел Крум през 811-813 година, когато той разрушава много тракийски градове и отвежда жителите им на север, населението на Филипопол изоставя града и бяга в по-безопасни области на юг. През 836 година градът е завладян от българския владетел Маламир, като изглежда се предава и смяната на властта става без особени кръвопролития. Филипопол остава в границите на България до 970 година, когато е превзет от киевския княз Светослав I, който разграбва града и набива на кол 20 хиляди негови жители. След изтласкването на киевските войски от Балканите през следващата година Филипопол отново е присъединен към Източната Римска империя.
Филипопол се възстановява бързо след руските кланета, като в града и околностите му отново са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Той става една от основните опорни точки на император Василий II Българоубиец в продължителните му войни, довели до унищожаването на Първата българска държава. От средата на XI век градът е под заплахата на нападенията в Тракия на печенеги и кумани, както и на продължителното павликянско Въстание на Травъл, поради което около него са изградени допълнителни укрепления. Император Алексий I Комнин пребивава известно време във Филипопол, полагайки усилия за налагането на православието сред павликяните.
През Филипопол сравнително мирно преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), като в града се обособява Латински квартал със западноевропейски търговци и занаятчии. При Третия кръстоносен поход през 1089 година гарнизонът и много жители изоставят града и той е завзет и разграбен от войските на император Фридрих I Барбароса, които остават там в продължение на шест месеца.
През следващите години Филипопол е засегнат от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 година управителят на филипополската тема Константин Ангел Дука се обявява за император, но е заловен и ослепен. През 1196 година за управител на областта е назначен българският болярин Иванко, но през 1198-1200 година той управлява самостоятелно в съюз с България. През 1204 година Четвъртият кръстоносен поход превзема Константинопол и поставя началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално на императора херцогство. През 1205 година кръстоносците са принудени да напуснат града, опожарявайки част от него, а малко по-късно той е превзет с нови разрушения от българския цар Калоян. Градът остава под български контрол до Филипополската битка през 1208 година, когато херцозите успяват отново да наложат властта си.
Филипопол вероятно е окончателно загубен от херцозите след битката при Клокотница през 1230 година, макар че херцогството продължава да съществува формално поне до края на 40-те години. През следващите 140 години градът осем пъти преминава по мирен или военен път от български под византийски контрол и обратно, като е в границите на България през 1230-1246, 1254-1256, 1257-1277, 1322-1332 и 1344-1371 година.
Филипопол е завладян от Османската империя през 1371 година. След Черноменската битка войските на бейлербея Лала Шахиннапредват към града, българският гарнизон го изоставя и жителите, водени от митрополита, се предават доброволно. Филибе е превърнат в султански хас в границите на паша-санджака на Румелийския еялет. Градът е тежко засегнат от войните през Османското междуцарствие – първоначално контролиран от Сюлейман Челеби, през 1410 година той е превзет от Муса Челеби, който разрушава крепостните стени, избива много от жителите, а други изселва от града.
LittleBG
С разрушени укрепления и попаднал дълбоко във вътрешността на Османската империя, Филибе губи стратегическото си значение на крепост, но в средата на XV век османците извършват мащабно преустройство на града, съпътствано със значителни обществени строежи. Западно от Трихълмието е изграден главният мюсюлмански храм Джумая джамия, построен е нов мост през Марица, северно от който се образува квартала Карши яка. Близо до моста бейлербеят Шахбедин паша основава голям имарет, от който днес е запазена Имарет джамия. Между моста и Джумая джамия се оформя район с много нови ханове и пазари, който остава търговския център на Пловдив до края на османската епоха, но до голяма степен е унищожен през XX век.
Освен значителното мюсюлманско население, установило се в града през този период, там се запазват и значителни ромейска, българска, арменска и павликянска общности, както и по-малка, но активна в стопанския живот група дубровничани. През XVI век в Пловдив се заселват голям брой сефарадски евреи, а през XVII век пристига компактна група арменци от Галиция. През XVII век част от павликяните приемат католицизма, а останалите постепенно губят идентичността си. По това време започва и по-бързото нарастване на българското население в града.
В годините след Съединението много видни пловдивчани се преселват в София, където заемат водещи позиции в политическите, деловите и културните среди. Въпреки това градът запазва статута си на основен административен и стопански център в Южна България. През 1888 година е удължена железопътната линия, която вече свързва Пловдив със София. През 1891 година е завършен първият модерен водопровод, доставящ вода от село Сотир, а през 1896 година е утвърден първият градоустройствен план. През 1892 г. Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, което се превръща в редовно събитие, днес Международен панаир Пловдив. През следващите години продължава индустриализацията на града — от София е пренесена нова фабрика за сапуни и други химикали (1893), създадена е първата голяма мебелна фабрика, както и предприятия за производство на парфюмерия (1895) и тухли (1897).
В началото на XX век Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. През 1904 година голям пожар унищожава много сгради в занаятчийския квартал Капана. Продължава тенденцията на изселване на турското население от града, а през 1906 година избухват антигръцки погроми, при което са дадени жертви от двете страни. През следващите месеци гръцките църкви са присвоени от Българската екзархия, а голяма част от гърците напускат Пловдив. В навечерието на Балканските войни населението наближава 50 хиляди души, като най-бързо нараства делът на циганите (от 0,3% през 1884 до 7,3% през 1910 година).
LittleBG
След Балканските войни в Пловдив пристигат към 8 хиляди бежанци от Македония и Източна Тракия. Първоначално настанени в неизползвани обществени сгради, скоро те създават кварталите Кючук Париж, Борислав, Кирпич махала, Сарай кър. Процесът на самонастаняване в свободни терени продължава с новата бежанска вълна след Първата световна война и със значителната имиграция от селата в Родопите. През 1920 година населението на града вече е 64 хиляди души, а през 1926 година – 85 хиляди души.
Бързото нарастване на населението силно затруднява общината в поддържането на основни публични услуги. През 1927 година започва електрификацията на града, завършена в края на 20-те години. През 1928 година Пловдив е тежко засегнат от Чирпанското земетресение, като една трета от сградния фонд е напълно разрушена. През междувоенния период е разрушена голяма част от старата чаршия на града, включително големи сгради като Куршум хан.
Сърцето на Тракия обаче не е изтъкано само от история. Съвременният облик на града е не по-малко разнообразен, пъстър и привлекателен. Тук може да се разходите по шумната главна улица, да пазарувате в представителните магазини на водещи европейски и световни марки, да поседнете на кафе в някое от многобройните заведения в центъра на града, да опитате от местните вкуснотии, да почивате и да се забавлявате. Любителите на нощния живот могат да посетят множеството казина и нощни клубове, част от които са разположени от северната страна на кв. „Капана“, намиращ се в централната част на града.
Съвременният облик на града се допълва и от неговите зелени пространства.
Те включват на първо място хълмовете. Те са скалисти, но тяхното озеленяване е започнало през 80-те години на XIX в. и е завършло през 30-те години на ХХ в., за да се превърнат сега в зелените дробове на града. Големите паркове също водят началото си от 80-те години на XIX в. и са дело на известния швейцарски ботаник Люсиен Шевалас, наричан ласкаво от местните жители „министърът на цветята“. Той е създал градската градина през 1881 г. по повод първото търговско изложение, в която и до днес има редки ботанически видове и вековни дървета, разказващи легенди за отминалите времена на величие и разкош, на мъдрост и житейски опит, трупани през вековете.
Пловдивските хълмове — Хълма с часовниковата кула (Сахат тепе или още Данов хълм), Хълма на изворите (Бунарджик) и Хълма на духовете (Джендем тепе или Младежки хълм) през 1995 г. са обявени за природно защитени територии.
Хълмът на духовете има надморска височина (кота терен) 307 м. В центъра на града се намират „Цар Симеоновата градина” и „Дондуковата градина” , които са сред първите паркове в България.
Какво да видите задължително в Пловдив?
Археологически комплекс на Небет тепе
На хълма Небет тепе се намират останки от първото праисторическо селище на Трихълмието. През ХІІ век преди Христа тук е основан древнотракийският град Евмолпия, посветен на митичния владетел и певец Евмолп. Разкритите здрави крепостни стени, ограждащи светилище, и аристократичен дворец, са основните компоненти, характеризиращи селищата през тази епоха. Най-старата част на крепостта е изпълнена от големи каменни блокове без каквато и да е спойка /т.нар. циклопски градеж/. Изключителен интерес предизвиква средновековното правоъгълно водохранилище, което е имало сводесто покритие и вместимост 300 000 литра.
Античен театър
Работно време:
9.00–17.00 без почивен ден
Дни за безплатно посещение: четвъртък – ученици; неделя: пловдивчани
Един от най-добре запазените антични театри в света. Построен в края на І – началото на ІІ век при император Траян, театърът е една от главните обществени сгради на античния Филипопол. Разположен е на южния склон на Трихълмието в седловината между Джамбазтепе и Таксимтепе. Освен за театрални представления се е използвал за гладиаторски и ловни игри. Бил е действащ до V век и е събирал около 6 000 зрители. През 1981 г. е частично възстановен. Сега този обект е напълно адаптиран за съвременния културен живот на Пловдив и в него се провеждат различни по характер спектакли за около 3 500 зрители.
Античен форум с Одеон
Още в края на І век след Христа Филипопол се сдобива с нов градоустройствен план и център /форум/ по римски образец. Форумният комплекс, части от който днес могат да се видят от двете страни на Централна поща, е най-големият на територията на България. В северната част на форумния комплекс се намира Одеонът. Античният одеон с 300 -350 места е една от последните археологически сензации на Пловдив. Служел е за седалище на градския съвет на Филипопол. Както в античността, така и днес Одеонът се използва за камерни театрални, музикални и литературни прояви.
Античен стадион
Стадионът е разположен в падината между Сахаттепе и Тексимтепе. Близо 250 м дълъг, той заема пространството по протежение на днешната главна улица «Княз Александър I” до площад Джумаята, където е експониран северният му край и сектор от крепостната стена от II – IV век. Тук са се провеждали спортни състезания, както и гладиаторски борби и борби с животни. Събирал е около 30 000 зрители.
Късноантична сграда „Ейрене”
Лятно работно време:9.00-19.00; Зимно работно време 10.00-18.00.
Ден за безплатно посещение: понеделник – ученици и пенсионери.
Забележителна е подовата украса на аристократичен дом от края на ІІІ век в подлез „Археологически“. Известен е като дом „Ейрене“ заради откритата там мозайка с образ на жена, подписана с това име. Мозайките от тази жилищна сграда съчетават изобразителните елементи от източните и западните римски провинции и са свидетелство за съществуването на местно мозаечно ателие.
Хисар капия
Източната порта на вътрешната крепост на Трихълмието, изградена през V–VI век, е популярна сега с турското наименование Хисар капия /Крепостна порта/. И днес Хисар капия се е запазила като един от символите на Пловдив.
Балабанова къща
Работно време:8:30–16:30 без почивен ден.
Дни за безплатно посещение: четвъртък – ученици; неделя – пловдивчани
Построена е в началото на ХІХ в. и е разположена между улиците „4-и януари“, „Д-р К. Стоилов“ и “ Антраник“. Старинно очарование на къщата придава продълговатият пруст с висок таван, около който са били разположени стопански и домакински помещения. До горния етаж се стига по вътрешна стълба, която въвежда в голям остъклен салон /хайет/, около който са разположени четири стаи. Понастоящем къщата се използва като многофункционален културен център.
Къща „Хиндлиян“
Работно време:8:30–16:30 без почивен ден
/събота и неделя – през Балабанова къща/
Дни за безплатно посещение: четвъртък – ученици; неделя: пловдивчани
Построена е от неизвестен майстор през 1835-1840 г. по вкуса на богатия търговец и чифликчия Степан Хиндлиян. Тя е най-богато украсената от запазените къщи в Стария град. Всички стаи са изписани отвътре и отвън. Таваните са оцветени по ориенталски образец с много вкус. Заедно с уникалните алафранги и красивите наивистични пейзажи от Цариград, Венеция, Александрия, Санкт Петербург, Стокхолм те придават индивидуалност на всяка стая. В подземието е открита енотека – промоционален център на отбрани вина от цяла България.
Къща „Недкович”
Работно време:
8:30–16:30 без почивен ден
/събота и неделя – през Балабанова къща/
Ден за безплатно посещение: четвъртък – ученици
Построена през 1863 г. в духа на европейския класицизъм, къщата на пловдивският търговец и общественик Никола Недкович респектира с богато декорирана фасада и тържествен четириколонен портик. На първия етаж стаите са разположени симетрично от двете страни на широк салон /хайет/. Експозицията в къщата представя вътрешната наредба на богатите пловдивски домове от ХIХ век и включва мебели и вещи на фамилия Недкович.
Галерия „Златю Бояджиев”
Работно време:8:30–16:30 без почивен ден
Дни за безплатно посещение: четвъртък – ученици; неделя: пловдивчани
Къщата на д-р Стоян Чомаков, един от най-изявените борци за самостоятелна българска църква, е построена през 1862-1865 г. и архитектурно принадлежи към твърде разпространения по това време неокласицизъм. След Освобождението наследниците са предоставили къщата за резиденция на цар Фердинанд. От 1984 год. в сградата е експонирана най-голямата колекция от картини на бележития български художник Златю Бояджиев /1903-1976/.
Експозиция „Димитър Киров”
Работно време:8:30–16:30 без почивен ден
/събота и неделя – през Балабанова къща/
Ден за безплатно посещение: четвъртък – ученици
Къщата на Верен Стамболян, построена втората половина на ХІХ век, е голяма двуетажна симетрична сграда, разположена на източния склон на Джамбаз тепе. Дълги години тя е ползвана като творческа база на Съюза на българските художници и Дружеството на пловдивските художници. От м. май 2010 г. в къщата е уредена постоянна експозиция, посветена на творчеството на известния пловдивски художник Димитър Киров /1935-2008/, принадлежащ към поколението пловдивски художници, което през 60-те години на ХХ век осъвремени облика на българското изобразително изкуство.
Къща „Ламартин”
Къщата на Георги Мавриди (известна днес като къща „Ламартин”) е построена през 1829 г. и е една от най-големите и красиви симетрични къщи в Стария град. Когато големият френски поет и политик Алфонс дьо Ламартин преминал през България през 1833 г., той останал само три дни в дома, но бил възхитен от любезните домакини. Днес къщата се ползва като творчески дом на българските писатели. В една от стаите на първия етаж е уредена малка музейна експозиция, посветена на Ламартин.
Експозиция „Георги Божилов – Слона”
Скобелевата къща е построена през 1860 г. от Костадин Кафтанджията. След Освобождението тук живее до смъртта си майката на ген. Михаил Скобелев – Олга Скобелева (1823-1880), известна с благотворителната си дейност. От 1997 г. в къщата се помещава Фондация „Бъдеще за България”, а през 2003 г. тук е уредена постоянна експозиция, посветена на творчеството на известния пловдивски художник Георги Божилов – Слона (1935-2001), принадлежащ към поколението пловдивски художници, което през 60-те години на ХХ век осъвремени облика на българското изобразително изкуство.
Музейна експозиция Старинна аптека”Хипократ”
8:30–16:30
почивен ден: събота и неделя
Разположена в построената през 1872 г. къща на д-р Сотир Антониади, един от първите дипломирани лекари преди Освобождението и виден представител на гръцката общност в Пловдив. Представлява масивна сграда с несиметрично разпределение, в чието приземие била разположена аптеката, а горния етаж се ползвал като жилище. Таваните на къщата са измазани и богато декорирани с изписани розети и растителни орнаменти. През 1981 г. тук е открита единствената по рода си в България Музейна сбирка на аптечното дело.
Часовникова кула на Сахаттепе
На запад от Трихълмието се издига Сахаттепе /Данов хълм/ с прочутата Часовникова кула. От площад „Джумаята” до кулата се стига пеш за 5-6 минути. Най-ранното сведение за нея е от 1623 г. В сегашния си вид е построена през 1812 г. и е висока 17,5 м. През 1883 г. в нея е поставен нов голям часовник, изработен във Виена.
Още снимки от невероятния Пловдив може да видите на нашия Pinterest.
