В петък си стоях на дивана с чаша вино и вече се бях отдала на сладката умора и лекотата, която ти носи предвкусването на уикенда. Онзи момент, в който работната седмица е зад гърба ти, предстоят ти два почивни дни с любимите хора и някак естествено се оптускаш в удобната прегръдка на петъчното безвремие. И изведнъж… атентат в Париж, стотици убити, ранени. Бързо се разсъних и още по-бързо се отказах да разчитам на българските телевизии да ме информират. Сцените по френските канали обаче бяха смразяващи. Стяга те буцата в гърлото. Страхът се настанява в душата ти. (Предварително се извинявам на всички смелчаги в нета, които с декларации ни призовават да не се поддаваме на страха и психозата, терористите това целяли. Е, аз съм руса жена и не съм еволюирала до степен, в която да контролирам емоциите си и да поръчвам това-онова на сърцето си). Неизбежно е. Последният път, в който се разхождах по улиците на Париж, беше точно преди 2 години. Обичам този град. Не заради клишетата. Има някаква особена магия във френската столица. Този град мирише по особен начин. Класа, стил, шик, абе не може да се обясни. Няма как да разкажеш Париж на някой, който не го е преживял. В петък френската столица миришеше на кръв. От екрана на телевизора и от монитора на лаптота го усещах дори. Няма как да останеш безразличен. Първото нещо, което направих, беше да разгледам снимките си от онова пътуване. И да си спомня Париж такъв, какъвто го нося в сърцето си. Някакво наивно, женско, не знам какво точно, успокоение, че всичко ще бъде наред. Докато разглеждах албумчето със снимки от нашето последно пътуване до Франция, попаднах на кадър на Айфеловата кула. Качила съм я преди 2 години във Facebook с надпис “Et si tu n’existais pas”.* Споделих я отново. И написах #jesuisparisien и PrayforParis… Това беше моят начин да покажа съпричастност. Моят и на повечето ми приятели в социалната мрежа начин. Някои си сложиха френското знаме, други споделиха свои спомени и преживявания, трети се молеха на глас. Знам, че не е достатъчно. Знам, че не стига. Но е човещина. Не мода. Най-нормална човешка реакция, според мен. Легнах си в 4 сутринта, след като си дадох сметка, че главата и сърцето ми не могат да понесат повече информация към този момент. Не бях в състояние просто да науча нито един факт повече.
На сутринта преминах през различни състояниея. Първо се просълзих от умиление колко единен и смел народ са французите. (При напускане на “Stade de France” хората са били предупредени, че е възможно да има бомби в метрото. Всички, пеейки “Марсилезата”, влизат в метрото. Как да не ревеш като магаре, след като прочетеш подобна новина?). После се замислих в състояние ли сме някога да бъдем толкова заедно. И накрая дойде отговорът (Не, че не предполагаш, но все пак до последно се надяваш, че не си прав). Влизаш във Facebook и веднага ти става ясно, че обща кауза на тази територия е невъзможна. Естествено, че newsfeed-ът ми беше пълен със съвети към французите как да се справят с тероризма. Това не ме учуди – ние сме компетентен народ. От всичко разбираме. Имаше ги и онези, които бързат да ти съобщят, че те това са го предвидили мнооогоо отдавна. И това не ме учуди. Все пак, при толкова “експерти”, е нормално да се появят и такива, които изскачат с една от любимите на много българи реплика: “аз нали ти казах”. Някакво преимущество над другите. Изпъкваш и се открояваш над “тълпата”. Появиха се и любителите на конспирациите и на лесните, опростени, черно-бели отговори, знаете – американците са, не, бе, те французите сами си го направиха и т.н. и т.н. И накрая, “блеснаха” онези, най-шумните, които винаги държат сметка защо и как съпричастваш на чуждата болка. И защо точно на тази болка, точно на тази държава, точно по този начин, точно с тази снимка. От тях разбрах, че съм тъпа, лицемерна овца, която на всичкото отгоре съчувства избирателно. Щото не съм си сложила руското знаме на профила, когато беше съборен самолета с руските туристи, не съм си сложила кенийското знаме при кървавите атентати в Кения, не съм си сложила българското знаме на 22 септември… Е, и те не са го направили, ама те и сега не се лигавят като мен. Те никога не са съпричастни, ама поне са честно и открито безразлични. Пък аз състрадавам избирателно. Осведомиха ме, че съм част от лигавото стадо, което поства снимчици, обвиниха ме, че съм чуждопоклоничка, че един живот ми е по-ценен от друг живот. Абе, страшна гад се оказах. Никога не е късно да разбереш що за човек си от статуси в социалната мрежа. Но не това е важното. Другото ме изуми. Злобата. Откровената, неприкрита злоба и нескритите заявления: “така им се пада на французите” или “хм, че те всеки ден някъде по света умират хора, Вие сега се сетихте да страдате”, “французите сложиха ли си българското знаме след атентата в Сарафово?” Или: Че ви е*а и шарениите, къде сте си нафлякали на профилните снимки! Що си не боднете и по една айфелова кула у г*за, за допълнителна съпричастност към болката (удобно забравили, че една французойка прибра медиците ни от Либия, защото беше забола болката на едни българи в сърцето си). И менторският, назидателен тон на тема: защо някой страда за друг хора. Една критична маса от хора, която винаги държи сметка. Изисква, сочи с пръст и задава дебилния въпрос: “Къде бяхте, когато беше трагедията еди-къде-си”. Естествено на въпроса: “А ти къде беше” отговарят с “ами, аз поне и сега не споделям лигави снимчици”. Тези хора не умеят да приемат ничия болка за своя, извинете. И се дразнят, някак подсъзнателно, когато друг го прави. Карат ни се, защото “имало и по-големи трагедии”, пък ние не сме им обърнали внимание. Те също, но решават, че това е най-подходящият момент да блеснат с оригиналност. В дни, в които стотици семейства погребват най-близките си. Ей, това най-много ме плаши. Ампутираната, простреляната, екзекутирана душевност, която на всичкото отгоре е шумна и не се срамува, че крещи. Че не умее да се смири.
Жена съм и се сковавам от страх, че нероденото ми дете би могло да расте в нация, пълна с безчувствени многознайковци. В толкова разделено, озверяло и нездраво общество. Да дели една територия с хора, които се гордеят, че са евтаназирали емпатията си и най-нормалната човешка емоция – смирението и свеждането на глава пред чуждата болка.
*Je suis comme je suis. Je suis faite comme ça. – “Аз съм каквато съм. Такава съм направена” (“Аз съм това, което съм” , Жак Превер)
*”Et si tu n’existais pas” – Песен на Жо Дасен, в превод от френски език – “Ако ти не съществуваше…”, бел.ред.
