Администрацията на американския президент Барак Обама твърди, че стопанинът на Кремъл Владимир Путин във външнополитически план провежда политика от 19 век, като по този начин се подразбира, че той е в позицията на губещ. Администрацията е права, че мястото на Путин е в 19 век, но това не означава, че той задължително ще загуби в битката за световно влияние. За да го победи Западът трябва да разбере какъв е смисълът на манталитета на 19 век, по-конкретно на руския манталитет.
Преди всичко, управлението на Путин напомня царстването на Николай Първи, който успешно е оставал на трона от 1825 до 1855 г. 30 години – това са достатъчно много, за да се окажеш сред загубилите в историята, но това не се е случило. Подобно на Путин, Николай е управлявал с помощта на тайна полиция, която по негово време е станала все по-строга и влиятелна. Идеологическа основа за императора е била прочутата триада „православие, самодържавие, народност“ и тази формула използва днес Путин, за да управлява Русия. Както и през 19 век този подход крие важни последици за вътрешната и външната политика.
Както отбелязва професор Ричард Пайпс във феодална Русия царят е владеел всичко и е раздавал на своите приятели това, което е поискал. По същия начин постъпва и Путин. Карен Давиш нарича режимът на Путин клептокрация, и това е доста точно; но Путин могат да бъдат определени и като богата династия, управляваща днешна Русия, а тяхната форма на управление е един обикновен царизъм.
Путин високо цени някои уроци от историята. В началото на 1904 г., малко преди злополучната руско-японска война, царският министър на вътрешните работи Вячеслав фон Плеве произнася прочутата фраза: „Ние се нуждаем от малка победоносна война“. Естествено тази война не е била нито малка, нито победоносна, но Путин е изградил успешна кариера, умело прилагайки тази идея на Плеве и действайки на принципа: използвай смелост и наглост във външната политика за запазване на политическата власт вътре в страната.
Така през 1999 г. Путин стана популярен благодарение на своето обещание да се разправи с чеченците в отговор на взривените жилищни кооперации. Своята втора успешна война той образно поведе срещу олигарсите през 2003-2004, конфискувайки без законни основания най-голямата частна петролна компания „Юкос“. През 2008 г. Путин започна своята кратка, идеална 5-дневна война срещу Грузия.
През 2011-2012 г. зимните улични протести на средната класа се превърнаха в сериозно предизвикателство за Путин, когато той официално се върна на президентския пост и това породи нова серия от проблеми. От тогава, а може би и по-рано, Путин в своята външна политика фокусира вниманието си върху вътрешните проблеми, които го заплашват, за което говорят много наблюдатели. Забравяйки за необходимостта периодично да води война, Путин бързо си взе бележка, започвайки да провежда агресивна политика срещу Украйна. Този конфликт му беше поднесен на тепсия заради дипломатическата наивност на ЕС и пасивността на САЩ. През февруари-март 2014 г. тази политика доведе до поредната малка и победоносна война в Крим, който Путин присъедини към Русия, като рейтингът му достигна 88%. Имайки толкова висока подкрепа по въпроса за анексията, Путин достигна зенита на политическата си слава и успех.
Но тук той допусна грешка, опитвайки се да започне по-голяма война в Източна Украйна. Този конфликт се превърна в кръвопролитна война в източните провинции на страната и не беше нито малък, нито победоносен. Украинците се сплотиха като сериозна нация и започнаха упорито да се отбраняват. Малцина от местните жители и руснаците подкрепиха идеята за анексирането на Донбас, а Западът въведе срещу Русия сериозни икономически санкции, предприемайки това в момент, когато започнаха да спадат и световните цени на петрола.
Путин явно не знаеше какво да прави. Той дори изчезна за няколко дни, карайки някои хора да се тревожат, а други да се надяват. След това както винаги изпълнен с енергия и сила той изпробва всички стари съветски трикове от 80-те години на миналия век. Където можеше той нарушаваше въздушното пространство и изпрати подводници в шведски води. Дори прояви новаторство, отвличайки от естонска земя офицер на местното разузнаване само два дни, след като тази държава беше посетена от Обама, който даде твърди гаранции за нейната сигурност.
На принципа проба-грешка Путин направи своя избор: Сирия. Той многократно оплакваше смъртта на либийския диктатор Муамар Кадафи, обвинявайки за това американските специални части, което е много оригинална интерпретация. А сега той реши да спаси друг диктатор съмишленик – Башар Асад. Международните условия и моментът се оказаха много подходящи. Путин не можеше да действа в Сирия ефективно без иранска помощ; но иранците трябваше да изчакат подписването на ядреното споразумение и едва след това той можеше спокойно да започне своята нова авантюра. По тази причина в навечерието на своите действия в Сирия Путин първоначално влезе в сговор с Иран и създаде разузнавателен център в Багдад, готвейки се да откъсне Ирак от американската прегръдка. Добро настъпление с толкова оскъдни ресурси.
Умишлено бавно, в продължение на няколко седмици, с цялата нужна откритост Русия изпращаше в Сирия военна техника и войска, за което всички ние можехме да прочетем във вестниците. Рядко някой така широко е рекламирал своята военна интервенция, ако не смятаме САЩ. Нито една западна държава явно не възнамеряваше да се противопостави на това. В случай, че в Америка изведнъж възникне някаква съпротива срещу неговите планове, през септември Путин извести за тях Обама по време на Генералната асамблея на ООН в Ню Йорк.
Очевидно е, че той е разбрал абсолютно ясно отговора на Обама: САЩ няма да си помръднат и пръста. След два дни Путин започна да бомбардира Сирийската свободна армия, която се подкрепя и снабдява от САЩ.
Сирийската война усили притока на мигранти в Европа. Няма нужда да говорим, че европейците, които нямат стратегия, сътрудничество, отбрана и външна политика, изпаднаха в объркване и не можаха да отговорят ефективно. Както изглежда това положение ще се запази без промяна определено време. Бездействието им се отдава най-добре. В резултат те могат да започнат преговори с Русия и тогава може да се случи всичко възможно, което Путин добре знае. Още по-добре за Путин е това, че масовият наплив на политически бежанци в Европа може да доведе до прекратяването на действието на Шенгенската дона, която е една от най-привлекателните черти на Евросъюза. Швеция и Франция вече въведоха временен контрол на своите граници. Но нищо не продължава така дълго, както „временните“ мерки, както обичаше да казва известният американски специалист по СССР и професор в Харвард Адам Улам. В международната политика най-дълго се запазват временните неща.
Допълнителен бонус за Путин е фактът, че много антиимигрантски партии в Европа, които обикновено получават между 10-20% от гласовете, днес са с невиждана подкрепа, а традиционните центристки партии си нямат и понятие какво да правят с войните в Близкия изток и с потоците от мигранти, които станаха техен резултат. Избирателите искат политиците да знаят за какво говорят и какво правят. Така беше и преди парижките атентати от 13 ноември, ситуацията се запазва такава и днес.
Читателят може да възрази, заявявайки, че Путин рискува със своята сирийска политика, която може да доведе до бум на тероризма в Русия. Но в представите на Путин тук няма никакъв риск. Достатъчно е да си спомним за Русия през 19 век. Единственият убит цар там е бил либералът Александър Втори, а изключително реакционните царе Николай Първи и Александър Трети мирно са починали в леглата си. За Путин тероризмът вътре в страната е прекрасно оправдание за нови репресии. В крайна сметка в Северен Кавказ, където процъфтява свързания с вахабизма тероризъм, Путин редовно побеждава на изборите, печелейки най-малко 100% от гласовете.
А сега Франция и САЩ са се замислили за съюз с Путин срещу „Ислямска държава“. Как всичко това прилича на 19 век…
–––-
* Андерс Аслунд, шведски икономист и старши научен сътрудник в Атлантическия съвет от 2015 г. В периода от 1991 до 1994 г. е съветник на руските правителства по въпросите на икономическите реформи. В резултат на вдъхновените от него реформи десетки милиони руснаци бяха обречени на крайна бедност и на ръба на оцеляването, икономиката се срина, а това на свой ред откри в края на 1998-1999 г. пътят към властта на Владимир Путин. Андерс Аслунд е автор на няколко книги. Последната от тях „След стената“ е в съавторство със Симеон Дянков. Анализът на Аслунд е публикуван в „The American Interest“.
Оригинал: Russia’s 19th-Century Approach in Syria
