Предсрочен вот
Тези, които са на власт, този, който държи големия брой народни представители в парламента, той има способност да прецени кога да предизвика избори, а това е именно Бойко Борисов. Избори ще има тогава, когато той ги поиска. Всички заклинания на тема, ама то, когато ДПС спомене, се случват избори и подобни пророчески гадания за тайни кръгове, които като щракнат с пръсти и видите ли изборите идват, са нелепи. Разбира се социалното и политическото напрежение се трупа, но до този момент то в България много рядко е успявало да предизвика предсрочни избори. Все пак това се е случвало, макар и много години назад. Ако наистина градусът на напрежението нарасне толкова, че площадите отново се напълнят, може би тогава Борисов ще предпочете да си тръгне и да отиде отново на избори. И тук идва въпросът, като се отиде отново на избори, какво? След като пред очите ни, през 2015 г. видяхме как се крадат избори и как абсолютно безцеремонно се подправят протоколи, как държавата, чрез нейните официални и неофициални говорители започна да ни обяснява това бандитско ограбване на българските граждани и на правото им на глас чрез неграмотност. Обясниха ни, че 15-16% от невалидните бюлетини се дължали на неграмотност. Бога ми, само година по-рано имахме три пъти по-малко невалидни бюлетини. Оказа се, че за една година сме станали с 300% по-неграмотни. Някаква странна математика върви, на която хората някак вярват.
Но грозната истина е, че става въпрос за мащабна манипулация, за която има стотици и стотици доказателства, част от които попаднаха и в съдилищата. Но тук отново идва въпросът и какво от това, след като знаем състоянието на съдебната система. Размествания на изборния резултат, козметични, може би са възможни. Но подобно мащабно лишаване на българите от правото им свободно да избират и да бъдат избирани, на практика е посегателство над конституционните им права. Всичко това беше проспано дори от онази будна част от обществото, която претендираше за морален императив и се разхождаше почти една година по улиците. Това е многократно по-тежко посегателство над страната ни, над демокрацията и над държавността, отколкото назначаването на който и да е за шеф на ДАНС.
След местните избори през 2015 г. демокрацията в България изглежда люто ранена. Сами знаете какво е състоянието на медийния пазар в България и как няколко кръга влияние са изкупили на практика свободата на словото. Така че ето едно нещо, за което днешните 50-годишни се бореха преди 26 години – за свобода на словото. Другото, за което се бореха, бяха свободни и демократични избори, и това отиде на вятъра. Бореха се и за пазарна икономика – пазарната икономика е доста условна в България, имайки предвид, че огромната част от еврофондовете се регулират и насочват по усмотрение на управляващите, а това неимоверно изкривява пазара до степен, до която свободната конкуренция не решава кой е по-добър и кой си заслужава да расте.
Промените в ДПС
Ако трябва да изчистим целия пропаганден шум, който се изсипва по темата за случилото се в ДПС, ще се окаже, че не се е случило нищо особено освен смяна на председателя на партията с друг. Причината за огромните тонове пропаганда бе по-скоро нежеланието на Лютви Местан да си подаде оставката, защото това щеше да спести голяма част от словесните упражнения, на които станахме свидетели, тъй като тази партия никога не е сменяла истинския си председател, истинския си лидер и духовен водач. Като казвам духовен водач имам предвид в целия политически смисъл. Така че всички коментари от рода на скрита турска партия, предателство, отцепване на Кърджали и въобще всякакви безумия, лансирани из българските медии, очаквам, че ще отшумят заедно с последните изпарения от ракията по празниците.
Българският политически живот ще се върне към естественото си статукво. Следващият пиков момент вероятно ще бъде чак през месец март, когато тази партия ще си избира отново председател.
Може би празниците са прекрасен период за подобни смени на върха. ДПС винаги е била партия, която знае кога да прави това. Не съм сигурен, че останалата част от политическите партии знаят как да се възползват от случилото се. По-скоро наблюдават с интерес, част от участниците в политическия процес биват включени по невнимание в общия хор да коментират неща, които не зависят от тях, други пък са си въобразили, че е изключително важно да вземеш страна за сваления от Турция самолет и са решили, че това е централната тема на разговора. Разбира се нищо от това не е вярно и мисля, че много бързо ще стане ясно това през 2016 година, когато бъдещият председател на ДПС, както и да се казва той, препотвърди евроатлантическия и НАТО-вски курс на партията за в бъдеще.
Добре, че сме в ЕС
Слава Богу сме в евроатлантическото семейство и в Европейския съюз иначе стоим доста нелепо. Като казвам нелепо, имам предвид, че, страната ни през устатата на нейните най-висши държавни и партийни ръководители, както се казваше по време на Тодор Живков, се води от максимата какво са решили „началниците”. Тоест, страната ни автоматично през устата на Борисов придобива статута на втора категория държава, защото тя прилича на някакво малко дете, което седи и слуша какво казват някакви големи хора в Европа – било Дейвид Камерън, било Ангела Меркел, все едно. Отношението „те – началниците и ние – малките” моментално поставя страната ни някъде долу в ъгъла, която трябва да кима с глава и да се съгласява. Това е комплексарщина и липса на самочувствие, а вероятно и липса на капацитет, което ни поставя в унизително състояние.
България стои уплашено, не смее да вземе страна, не диша и се опитва да живее с усещането, ако може да ме подмине бурята – тук съм, но ме няма. Точно за снишаване става въпрос – такива бяха реакциите на страната ни по много ключови за ЕС въпроси. И в момента е така.
Защо реформите не успяват
Основното, което не можа да реализира страната ни са реформи. Такава беше заявката. Ако не беше това поставено като основа на коалиционното споразумение и основа на заявката на кабинета, може би нямаше да обърнем чак такова внимание. Не че няма нужда от реформи, но това беше обещанието пред публиката. И тъй като това беше обещанието пред публиката, единственото нещо, наподобяващо реформа, се проведе в сектора на Ивайло Калфин с увеличаването на възрастта за пенсиониране и т.н., със сравнително малко търкания, макар и нелепия начин, по който започна. Нито един друг сектор не може да се похвали с това.
Коалиционната формула се състоя, за да се направят реформи или поне така ни беше казано – ние тук, несъбираемите множители се събираме в едно множество, за да направим тези реформи. Защото иначе погледнато извън този контекст, какво общо имат Петър Москов, Радан Кънев и Георги Първанов, Румен Петков, Валери Симеонов, Красимир Каракачанов и т.н. – те сами по себе си нямат общо в идеологически план. Така че мотивът да се съберат, оправданието, публичното алиби, изтъкнато пред всички, бяха именно реформите.
Има неписано правило, че един кабинет има висок рейтинг на доверие в началото, когато е съставен и ако някой не тръгне да прави смело реформи в началото на мандата си, той трудно ще ги направи в средата или в края. Минаха 14-15 месеца от началото на този кабинет, а реформи няма. А ако говорим за приоритетни сфери, въпреки че не съм убеден, че трябва така да разглеждаме нещата, според мен трябва да вървят успоредно 4-5 сектора за реформиране поне, но може би най-належащи са мерките в областта на икономиката. Там не чуваме почти нищо, там е една плътна тишина, обвита с мъгла, а може би и с некомпетентност. Това е секторът, в който изоставаме най-сериозно.
Страната ни е бедна и това не е новина. Хората са бедни, работни места няма, инвестиции почти няма. В култ, национален, като започнем от амвона на министър-председателя и стигнем до най-малката община, са издигнати еврофондовете. Какво ли правеше страната ни преди да имаше еврофондове? Никой не говори за инвестиции, било то чуждестранни или български. Къде са те? Кой да отваря работните места – еврофондовете?! Добре, но какво се случва с тях? Да приемем, че усвояваме някаква част от тях, макар и изхвърлянията на Борисов да са силно преувеличени в степента на усвояване. Приемете общината „Х“, която изпълнява волята на премиера и неуморно кандидатства за европейски средства, и не щеш ли ги печели, защото е много компетентен екипът, който управлява. През цялото време тази община трябва да съфинансира тези европроекти със собствени средства – било с 20%, било с 30% – все едно, отнякъде общинският бюджет трябва да додава тези пари, а общините не получиха допълнително пари, напротив. Възниква веднага въпросът от къде тези общини намират пари? Съветът на министър-председателя, който твърди, че водел дясно правителство, беше „вдигайте данъци”. Десните правителства не вдигат данъци, нито апелират към местната власт да прави това, но той ги посъветва да си пълнят хазната по този начин – да събират повече данъци от гражданите, да увеличават тежестта върху техните бюджети. Накрая излиза така, че една замряла в преразпределение на еврофондове икономика ще съфинансира тези европейски проекти и съответно пари с увеличените данъци на населението, което става още по-бедно, но за сметка на това с блеснал поглед ще трябва да гледа рязането на ленти на тези еврообекти. Това ли е дясното управление?
Като философия на функциониране на този оборот, аз не виждам нищо дясно и нищо реформистко. Напротив, виждам огромен обем нереформирани сектори и наливане на все повече средства в тези нереформирани сектори. Това е типично лява популистка политика.
Не са свършили парите за поредния политически балон. Никога не могат и да свършат. Подобни балони винаги се финансират с пари от сивия сектор, а той е достатъчно обширен в България. Така че възможност за финансиране на популистки балони винаги има и в момента ги има, има хора със засегнати интереси, има цели държави със засегнати интереси, които се наложи да направят крачка назад. В тази усложнена международна среда това не бива да се подценява.
Какво ни предстои.
Винаги е трудно да се правят прогнози. На мен би ми се искало на пръв поглед спорният ход на Радан Кънев и тази част от десницата, която реши да се върне при морала, а не да остане при властта или поне такава е заявката, да намери начин, за да срещне политическото си лице с тези, които бяха на улицата и протестираха цяла година и с многото формации извън парламента, които също проповядват десни ценности, но отказаха исторически компромиси. За да се състои една като начало принципна, не бих казал мощна, но наистина принципна десница, която няма желание да лъже хората или както се изразяваше т.нар. председател на СДС Божидар Лукарски, да прави трикове с доверието на хората.
––––––––––––––––––––––-
Арман Бабикян, експерт по политически ПР
