У нас националната история е религия с всичките ѝ типични моменти и твърда вяра
Образователното министерство предложи да бъде въведен политически коректния термин „съвместно съжителство“ за периода на османско владичество у нас. Очаквано последвалата реакцията сред обществото (най-вече в социалните мрежи) беше бурна и негативна.
Няма да обсъждаме неадекватността на определението „съвместно съжителство“. Разбирам идеята му – да се отърсим от силно негативното усещане спрямо една от съседните ни държави и да ги възприемаме вече по-малко като враг, а повече като… комшии. Но не това е начинът. Особено на фона на скандалите с програмата по литература за учениците и насъбралото се и без това напрежение.
Нека да обърнем върху другото възприятие – идеята за робството. Говорил съм с много историци и всички те са на мнението, че този термин е изключително погрешен. Не отразява това, което е било в действителност по нашите земи. Едно е робът, чийто живот е контролиран пряко от господаря – кога да работи, кога и за кого да се жени, къде да ходи… Доста по-различно е положението с раята, който макар и обложен с много по-тежки данъци заради различната си религия, е доста по-свободен в бита си, отколкото да кажем крепостните селяни в Русия. Но да уточняват разликите в терминологията е работа на историците.
Защо обаче хората настояват на този термин, на идеята за робството. Нима е толкова престижно да си роб или предците ти да са роби? Не. Но идеята за робството е част от националната ни идентичност, от това, което аз наричам „религията на българщината“.
Не е история, религия е
Преди време на шега бях публикувал в „Туитър“, че отношението на българите към собствената историята е като на тексаските консерватори към религията – изключително дълбоко, изключително силно и неподлежащо на промени или оспорване. Макар и шега, се замислих сериозно върху религиозното отношение на голяма част от българите към националната ни история.
Определено не може да се каже, че тук става въпрос за насищане на историци. В голямата си част това са хора, които са учили история само в училище, евентуално са чели някоя и друга книга по темата. Те обаче не са работили с извори, нямат аналитичен поглед върху възможните теории, но за сметка на това сляпо вярват в това, на което са били учени.
Разглеждане на коментари под различни статуси и снимки във фейсбук групи, посветени на историята на България, може да ви разкрие на моменти фанатичното отношение на някои хора към националните герои и някои от владетелите ни – тези, които са обявени от учебниците за могъщи.
Това не е история, това е религия, с всичките ѝ типични моменти и с цялата ѝ ирационалност. Това не е нещо, което се опира на факти, а на твърда вяра. Това е българщината.
Пантеонът на героите
Неслучайно съществува това поетично определение „пантеон на героите“. На националните ни герои се гледа като на светини, като на нещо свещено, чийто образ не трябва да се осквернява.
Това е точно един пантеон, в който всеки от героите има своя позиция, свой величав образ, а ролята на народа е да се прекланя пред тях. Оспорването на този пантеон води до разпалване на емоции и отприщване на правдив религиозен гняв. Героите са дали живота си за свободата и величието на България. Както Иисус се жертва, за да изкупи греховете на хората.
Злото
Тук влиза и самото робство в ролята на дявола, а „турците“ – неговите слуги. Както всяка религия, така и българщината има своите протагонисти и антагонисти. Византия има също позиция на злодей, макар и много по-малка, много по-назад във времето. Основното зло обаче представлява османската империя – турците. Те са с различна вяра, те са завоевателите, които са ни покорили за 5 века, налагали са ни данъци, унижавали са ни, взимали са децата ни като еничари и като цяло са издевателствали върху народа.
Това е цялостното възприятие за тях. То може и да си противоречи в някои отношения с чисто историческата фактология, може да няма нищо общо с европейската част на Турция днес, но е факт. И е част от душите на много хора у нас. Не е рационално, както и никоя религия не е рационална.
Затова и идеята за робството е толкова силна. Тя е част от религията, от националното ни самоопределение като тези, които се освободиха от врага си. Робството е това, което прави героите ни герои. Ако се откажем от него, сякаш се отказваме от тях. А те, както споменахме вече, са боговете в религията на българщината. Кой вярващ се отрича от боговете си?
Друг е моментът, че националната ни идентичност започва да се оформя именно през периода на османското владичество. Ние се осъзнаваме като български народ именно тогава и осъзнаването като народ бележи началото на нов период в историята ни – освободителните борби. Именно и затова „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски има такова значение. Тя е като свещен артефакт, като парче от кръста или плащеницата Христова.
Християнството в религията на българщината
Тук идва времето да споменем и ролята на християнството в религията на българищната. То е фактор, който определя българите, разделя ги от злото, разделя ги от турците и помага да се запази идентичността. Ако говорите по-разпалено с някой, който силно защитава националните идеали и стане въпрос за църквата, той неминуемо ще изтъкне, че именно религията ни е запазила като българи.
Не че българите не вярват в Бог. Те вярват. Просто това е част от другата религия. Да вярваш в Бог не пречи на това да вярваш в героите си, които са с ранг на богове. Напротив, вярата в християнството допълва идентичността. Бог е този, който е запазил българите и е дал сила на героите. Той е този, който е отделил народа от злодеите и е дал силата на героите да се борят.
Неизменната роля на Русия
Не трябва да пропускаме и ролята на Русия като освободител в българския пантеон. Те са външен фактор, който обаче влиза като „свети меч“ и помага на народа да се освободи, след като героите са извършили святата саможертва в името на свободата. Ролята на Русия е завършващата – победата на доброто над злото, която ни запраща от ерата на героите в ерата на обикновените хора.
Независимо от политическите действия на Русия спрямо вече освободена България, руснаците в религията на българщината остават освободителите, по-големият брат, който пази и се намесва, когато доброто е застрашено. И отново, това не е рационална позиция, това е вяра. И все пак ролята на Русия тук е по-различна заради последвалата историческа обремененост на властвалия у нас съветски комунизъм – едни я отричат, други я възприемат още по-силно като „спасител“ и „освободител“.
И всичко това е ключът към разбирането на целия гняв, когато се засегне нещо от учебния материал, когато се заговори за национална история или когато се повдигне темата за Турция, владичеството и т.н. Затова държим толкова много на историята си. Учебният материал е писанието, по което се изучава българщината – в литература (такава, каквато е преподавана от време оно) и в история (такава, каквато е преподавана от време оно).
И затова и рационалните аргументи не вършат работа. Това е просто вяра. Това е религия.
