Или как се унищожава талант?
Наричат я “детето-чудо” на българската поезия. Пише стихове от съвсем малка. Едни от най-чувствителните, лирични и нежни стихотворения в българската поезия са плод на нейния талант. “Полита” от Земята едва на 17 години. Петя Дубарова! Остава някак неразбрана от съвременниците си, не успява да се слее с тълпата. Учителите й я наказвали постоянно, не вярвали, че тези стихове са нейни, класната й дори й казала: “Ти не може да си толкова талантлива”… Крехкият й живот е пречупен от абсурдни правила, псевдо морал и принципи, стереотипи и клишета, които тя не може да преглътне. Поредният погубен талант, заради щампата, рамката, опитът на мнозина да претопят всеки цветен, различен, талантлив и да го слеят с аморфната, сива маса. Поредният “полет над кукувиче гнездо”. По български. Поредното доказателство на грозната максима, че “никой не е пророк в собствената си държава”. През декември 1979 година след неравна и огорчителна битка със системата, Петя Дубарова слага край на живота си. Отива си огорчена и наранена, чувството й за справедливост е накърнено. Оставя кратка бележка. Която трябва да помним. “Измамена. Младост. Прошка. Сън. Спомен. Зад стените на голямата къща. Тайна”. Петя се самоубива заради комсомолско обвинение в саботаж. Учениците са на бригада в бирена фабрика. Разваля се броячът на една от машините и обвиняват Петя, че тя умишлено го е развалила. Учителският съвет се събира и решава да й “намали поведението”. Петя знае, че е невинна, но никой не пожелава да й повярва. По-късно, през тази фатална вечер, Петя е сама вкъщи. И изпива голямо количество приспивателни. После… после пак всичко е сиво, а талантът – унищожен. Поредното варварство на системата. Днес, на 25 април, Петя Дубарова щеше да навърши 54 години. Нея отдавна я няма. Но стиховете й са вечни. И тя ще бъде “жива, вечно жива” и нейното “слънце няма да залязва”. За разлика от хората, решили да мачкат таланта… И кухите фрази: “такива бяха времената” не вършат работа!
Поклон!
“Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мене да изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да ми разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.“
/Петя Дубарова/
P.S. Публикуваме и едно стихотворение на Марко Ганчев, което казва много по темата.
Гълъбите в градската градина
имат сива перушина,
но един, не зная как,
бял е като сняг.
И не може да се отърве —
цяло ято го кълве:
— Къш! Къде се е видяло
гълъбче да бъде бяло.
Всяко гълъбче е сиво
и затуй красиво.
Чок-чок:
ей че бял паток!
Клъв-клъв:
ей, юрдек такъв!
Накълваха го до кръв.
Гълъбчето бяло,
бял ден не видяло,
за да има мира,
във един комин се свира.
Но седи ли се в комин
дълго време сам-самин?
Цяла нощ го беше страх,
щом се съмне — бяг при тях,
Ходи, гледа с изненада:
никой там не го напада.
Всеки мило му гугука:
— Стой при мен на олука.
— Не, при мен ела на слънце.
— На, клъвни си житно зрънце.
Бялата му перушина
потъмняла бе в комина —
станало бе вече сиво,
според сивите — красиво…
