Имам нужда да ви напиша писмо.
Имате чудесно внуче, да ви е живо и здраво! Гледах снимката ви на любящ дядо с бъдещето в ръцете си и съм абсолютно сигурна, че не бихте искали то да стане щангист, а бихте го видял в бъдеще като един млад, интелигентен и успял космополитен човек. Тези качества се възпитават само отчасти във фитнеса. Там човек евентуално калява характер – ако го има по начало. Останалото се придобива с отлично обучение и добри маниери.
Вие едва ли знаете кой е Васил Пармаков, но той, както и много други отишли си преждевременно българи, беше космополитен дух и гениален музикант, който умря беден и болен на 55 години. Не можеше да вдига щанги, защото Бог или Силата му бяха дали друг мускул, мускулът на големия музикален талант, който той беше развил в краткия си и в крайна сметка многострадален живот до съвършенство – за златен медал на световно първенство.
Уважавам всичко, което правите за България, същевременно Вие давате пример на нацията и тя има нужда от силни водачи като вас, но има не по-малка нужда и от духовни водачи. Духовните ѝ водачи са бедни, много бедни. Умират в мъки, търсейки отговор за страданията си в болезнени произведения на изкуството, или дори в статуси във Фейсбук – самите те се превръщат в болезнени произведения на изкуството след смъртта им.
Г-н Борисов, моля Ви, отидете на страницата на Васко Пармаков и прочетете отчаянието, страданието, любовта, хумора, объркаността, таланта, щастието и последната му болка, последния му сърцераздирателен зов към Бог.
Вчера гледах видеото Ви с оградата ни на турската граница. Аз съм щастлива, че я има и Ви поздравявам, че я инсталирахте, но изведнъж си казах, че ние вътре ще се избием. Ще се избием от самоомраза и безпомощност. Никакви бежанци няма да ни превземат, ние ежедневно се самоунищожаваме и вървим към някаква обща пропаст.
Ако бях издател, щях да отпечатам всички статуси на милия и крехък Васко и да оставя книжката на банката на всеки депутат и министър, за да видите като в риалити шоу, но на хартия, как е протекъл животът на един чист и талантлив човек до трагичния му край.
Последният му статус е от 12 май:
„Бог ме изтеазава. Не знам точно заради какво……………“.
Оставила съм го без редакция, както го е написал. За да стигнете до него, сега трябва да скролвате много дълго надолу през любовта и мъката на приятелите му.
А аз, за да стигна дотам да Ви пиша това спонтанно писмо, означава, че съм много отчаяна. Дълбоко тъжна от смъртта на един човек, който раздаваше толкова любов с музиката си, и който е свирел за по 20 лв. на вечер. Двайсет лева. Той е един от многото хора на изкуството, които всеки ден страдат от тъжната си участ тук.
Пиша Ви това писмо и може да прозвучи лигаво и сантиментално, дори като в чалга песен, но сълзите ми тежко капят, докато го пиша. Страшно ми е мъчно за Васил, за другите като него, за народа ни. Отчаяна съм, че той загива ограден от самия себе си в неспособността си да оцелее, изкачвайки се по еволюционната стълбица на по-високо ниво. Знаете, че всички по-заможни хора се опитват да махнат децата си от България. Моето отдавна не живее тук. Елитът на нацията прави деца за износ. Обикновените хора също за това мечтаят.
За да се живее тук добре, г-н Борисов, трябва друго ниво на мислене и отношения. Трябва морално отношение навсякъде, към всеки и всичко. Хората, създаващи изкуство, не могат да оцеляват сами в чисто пазарни условия в България, защото пазарът е ужасно малък. Вижте една Македония – тя е по-малка от България, но държавата стои солидно зад творците си. Тук единици успяват да живеят прилично, но повечето няма как да се справят без подкрепата на държавата. Носителите на интелекта на нацията не могат да бъдат оставяни на самотек. Те трябва да бъдат отглеждани, обгрижвани, пазени и ценени. Хората, създаващи изкуство, са пример за нацията и обикновените хора трябва да знаят, че живеят в държава, в която геният не може да умре от непосилна битка с бедността.
Защо имаме нужда от „звезди“? Защото хората разпознават талантливия човек и искат да се докоснат до творчеството му, което да ги извади макар и за момент от тежкото им ежедневие, а не да го видят унизен и оскърбен. Всичко смислено, заради което този свят се движи напред, се учи в университетите, но и от книгите, от оставеното от големите световни и български писатели, музиканти, художници, хореографи, актьори и т.н.
Не знам какво и как трябва да се промени в държавата ни, но тази поредна огромна и преждевременна загуба за България е поредният сигнал, червена лампа, направо виеща аларма, че обществото ни е болно. Дори не знам какво в момента искам от вас. Всъщност искам просто да прочетете това писмо. Да знаете, че имаше един гениален български джаз музикант – Васил Пармаков, и неговото опело ще е най-голямото възможно обвинение към всички нас, защото ще е утре, на празника на културата, 24 май.
С уважение и тъга,
Милена Фучеджиева
