На 21 май българската Православна църква отбелязва деня на равноапостолните цар Константин и майка му – царица Елена. Това е последният от пролетните празници, който подготвя хората за близкото настъпване на лятото. Император Константин, който управлявал Рим, а след това и Византия, и майка му, благочестивата царица Елена, открила кръста Господеен на Голгота са едни от най-ревностно почитаните у нас светци.
В тяхна памет на Кръстова гора в Родопите беше издигнат отново храм на мястото на разрушения от турците манастир, където се е пазила частичка от кръста Господен. Два от известните манастири, които носят имената на Светите Константин и Елена у нас, са край Ивайловград и край Варна. Варненският манастир е построен върху аязмо (извор) с вода, която се смята за целебна.
Особена почит на Светите Константин и Елена отдават хората от Югоизточна България, както и няколко села в Северна Гърция, където живеят български преселници. Това е денят на игрите върху горещи въглени. Като правило празникът започва няколко дни по-рано, когато започват да се събират парите за курбана (ритуалното колене на агнета и приготвяне на специалното ястие, което ядат всички от селото). Част от парите задължително отиват за ремонт на храмовете и почистване на близките изворите.
Сутринта на 21 май започва шествие по светите места, най-напред до целебните извори и дървеса. В началото на процесията се носят икони на Светите Константин и Елена. Често към иконите се прикрепят или пришиват молитви с молба за изцеляване на хора и животни. Смята се, че в този ден водата от изворите има целителна сила и всички отпиват по глътка от тази вода.
След курбана се пеят песни, а най-смелите момци вързват люлки на раззеленилите се дървета и люлеят девойките. Съществува поверие, че нищо не може да разруши любовта, появила се на този ден.
Вечерта хората се връщат в селото и след залез слънце палят в центъра голям огън. Докато той се разгори, край него под звуците на тъпан и гайда започва голямо хоро. Когато огънят започне да гасне, разсипват въглените на широк кръг и започват нестинарските танци. Носейки високо над главите си икони, босите нестинари в транс тръгват по въглените, но огънят не изгаря стъпалата им. В този миг те сякаш се пренасят в друг свят, често от устата им може да се чуят пророчества и предзнаменования за това, какъв ще бъде урожаят или какво ще се случи с хората наоколо. Често нестинарите са в състояние да направят връзка с починалите.
Нестинарство (по етимология от гръцкото „естия“ – огнище), както ритуал най-вероятно тръгва от древните мистерии, разпространени някога по тези места. Целта на нестинарския обред е да се измоли от висшите сили богат урожай, здраве и благоденствие за жителите на селото. Култът към огъня, свързан по-късно и с християнските традиции, е дълбоко свързан с местните обреди.
Не всеки може да стане нестинар. Обикновено нестинарството като дарба и умение, се предава от майка на дъщеря и от баща на син, но това става само в случаите, когато човек е в състояние да усети как по време на танца в него сякаш се вселява Светият дух.
