Възникване на еврото. За пръв път в съвременната икономическа история 16 държави с различна големина, богатство, традиции, доброволно се отказват от най-ключовия елемент на своя суверенитет – възможността да емитират пари, и се ангажират да споделят отговорността на общия паричен суверенитет. Оценките и мненията за еврото са диамерално противоположни. За противниците му това е краят на нацията като понятие. За привържениците му то е символ на надежда за възвръщане на духа и силата на Стария континент и завоюване на нови конкурентни позиции в световната икономика. Въвеждането на еврото се превърна в най-голямото предизвикателство в края на 20 в, а неговото утвърждаване маркира икономическите процеси през 21 век. В миналото държавите от сегашния Европейски съюз направиха няколко опита да създадат икономически съюз и единна валута. Но европейските държавни ръководители успяха да се споразумеят за ясна програма за приемане на единна валута едва през 1991 г. в град Маастрихт, Холандия. Страните, които решиха да приемат еврото, трябваше да подготвят своите икономики в следващите няколко години – тези подготвителни действия са известни като „икономическа конвергенция“.
На 1 януари 1999 г. еврото бе въведено като „разплащателна единица“. Това означава, че то можеше да се използва за много финансови операции на хартиен носител, но все още не беше налично във вид на банкноти и монети. Това бе направено с цел различните финансови системи, действащи в банките и компаниите, да имат достатъчно време да се адаптират към новата валута.
След това, на 1 януари 2002 г. евро банкнотите и монетите бяха въведени в 12-те страни, които приеха еврото. За кратък период всички банкноти и монети от старите национални валути бяха събрани от магазините и банките, и бяха извадени от обращение – гражданите на страните от еврозоната имаха само евро в джобовете и портфейлите си. През м. януари 2007 г. Словения първа, от новоприетите държави-членки на ЕС, прие еврото, последвана от Малта и Кипър през м. януари 2008 г. и Словакия на 1 януари 2009 г. В момента еврозоната включва 16 държави – Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Люксембург, Малта, Нидерландия, Португалия, Словения, Словакия, Финландия и Франция.
Останалите страни от предпоследната и последната вълна на разширяване на Европейския съюз също трябва да се присъединят, тъй като приемането на еврото е част от присъединителните им договори. За въвеждането на евро от новите страни-членки няма установени срокове. Тъй като никоя от тези страни не е избрала да не участва в общия валутен съюз, те ще въведат единната валута тогава, когато изпълнят Маастрихските критерии и след решение на Съвета на ЕС на база на докладите на Комисията на ЕС, които Комисията изготвя минимум веднъж на две години.
Приемането на еврото е и символ на евроинтеграцията, който може да допринесе за създаването на ново чувство за обща идентичност на гражданите на Европа. Еврото може да се възприема и като отговор на обединена Европа на предизвикателствата на глобализацията и модернизацията. Създадена от самите европейци, като резултат от един съзнателен избор с цел постигането на по-голяма ефективност, еврото съдейства и за задълбочаването на общата европейска идентичност. Единната валута е един вид катализатор на процесите на икономическите реформи. В този смисъл еврото е много повече от средство за разплащане.
На него се гледа като на двигател на интеграционните процеси, което потвърждава виждането, че задълбочаването на интеграцията изобщо трябва да става чрез механизните на икономическата интеграция. 41 години след Римския договор, създал Европейската икономическа общност, 5 години след раждането на Европейския съюз европейците притежават еврото и синьото знаме със звездите, двата големи символа, около които народите се обединяват и все повече придобиват усещането, че принадлежат на една териториална общност и имат общо бъдеще.
За да се стигне до 01.01.1999 г., икономическата интеграция в ЕС напредваше крачка след крачка. Не липсваха нито кризи, нито трудности, но те не попречиха на общия процес. Премина се през Обединението за въглища и стомана, Митническия съюз, определянето на общи правила в аграрната, индустриалната и търговската политика до изграждането на Единен пазар. Трябваше да се преодолее политическата съпротива във всяка една от страните, защото отказът от един от атрибутите на държавността не е никак лесен.
Необходимо е да се преодолее и социалната съпротива – идентифицирайки я със своята валута, гражданите не са склонни лесно да я заменят, особено когато другите ориентири, такива като стабилността и заетостта, са несигурни. Такъв бе случаят с Германия, където марката бе символ на обединяването на страната. Не на последно място беше нужно да се осъществи реална конвергенция между страни с различна икономическа култура. Маастрихският договор със своите строги финансови критерии изглеждаше като че ли непостижим.
Със значителните усилия на страните и най-вече на тези от Южна Еврора трудностите бяха преодолени. Идеята за единна валута се вписква в естествената логика на нещата. Огромният единен пазар не може дълго да се съвместява с предизвиканите от приспособяванията на валутните курсове сътресения в конкуренцията. Валутната криза от 1992/93, когато спекулациите на валутните пазари и неадекватните реакции на монетарните власти рискуваха да взривят монетарната система, е красноречиво доказателство за това.
Въпреки че не се стигна до окончателно разпадане на европейската валутна система (ЕВС), девалвациите на италианската лира, песетата, ескудото и на лирата стерлинг провокираха значителни смущения с политически и социални последици. Поради голямата взаимозаменяемост на стоките в европейските страни цените, а следователно и валутните паритети, са определящ фактор за конкурентноспособността им. Ако страните продължаваха да прилагат конкурентни девалвации, европейската система рискуваше да рухне.
Пълноценното монетарно обединяване става само въпрос на време. Идеята за създаването на монетарно обединена Европа послужи като импулс за консолидиране на основните принципи на пазарната икономика, а така също и за по-голямата ортодоксалност в макроикономическото управление. Извличайки уроци от кризата в ЕВС през 1992 г., европейските страни се убеждават в необходимостта от монетарен съюз, за да се избегнат радикалните промени в конкурентноспособността, дължащи се на измененията във валутните курсове и засилването на европесимизма.
Монетарният съюз е най-зрялата форма на монетарна интеграция. Той обхваща 3 основни компонента:
1. Валутен съюз, изграден върху основата на необратимо фиксирани валутни курсове или единна валута; 2. Свободно движение на капиталите и пълна интеграция на финансовите пазари; 3. Единна монетарна политика и обща централна банка. Задачите на монетарния съюз са: • да осигури по-голяма степен на сигурност по отношение на валутния риск; • да намали дестабилизаращия ефект от мобилността на капитала; • да съдейства за възстановяване на равновесието, нарушено от външни източници; • да поддържа равновесието в националните платежни и търговски баланси; • да премахне спекулативните движения на отделните валути; • да допринася за стабилността на цените и на паритетите. Появата на новия Монетарен съюз прави вече ненужна старата Европейска валутна система (ЕВС), а заедно с нея и трите елемента – • екюто, • валутнокурсовия механизъм на интервенции и • Европейския фонд за монетарно подпомагане. ЕВС беше създадена, за да осигури зона на относителна валутна стабилност в Европа. С въвеждането на еврото нейната мисия приключва. Появата на еврото разклаща международните финансови пазари. Това събитие се сравнява с разпадането на Бретан-Уудската валутна система. Единната евровалута променя съществено отношението на силите между отделните центрове и за пръв път от 50 години насам заплашва да наруши хегемонията на долара като световна резервна валута. Що се отнася до ефективността на паричната политика, тя най-често се измерва с равнището на инфлацията и нейното изменение. Постигнатите резултати в ЕС в навечерието на въвеждането на еврото са сравними с тези на САЩ и Япония.
Упоритостта и последователността, с която Европейската централна банка следва своята основна цел – стабилността на цените, дава основания да се преполага стабилност на единната валута и нарастващо доверие в нея. Основен аргумент в подкрепа за тезата, че еврото е валута със световно значение, е фактът че икономиката на ЕС е най-голямата в света. Във външната си търговия Еврозоната все повече използва еврото като разчетна единица.
Съвременният стопански свят се характеризира с нарастващо взаимно преплитане на икономиките на отделните страни. Увеличаването на възможностите за комуникация, както и ключовата роля на технологиите в икономиката – делът им надвишава този на инвестициите във физически активи – предопределят формирането на глобално стопанство. Новият формат на икономиката е свързан с нови предизвикателства пред икономическата политика – променят се възможностите на отделните правитества да влияят върху икономическите цикли, променя се и ролята на паричната и фискалната политики.
При това традиционните въпроси за целите на паричната и фискалната политики, както и за формирането на валутните курсове не губят актуалността си. Днес, на глобализацията и на икономиката се отделя все по-голямо внимание. Ефектът от глобализацията биват обобщавани по следния начин:
– Разпадане на националните модели на потребление и живот.- Намаляване на степента на национална икономическа, а дори и производствена рецесия.- Асиметрия на ефектите – бързо разпростарнение на негативите и по-бавно разпространение на положителните ефекти. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
