На 26 декември се навършиха 125 години от рождението на основателя на Китайска народна република Мао Дзедун. Изглежда, че тази дата ще премине почти незабелязана в Русия, а и в днешна КНР не и дават достатъчно голямо значение. Между другото сега (и особено в близка историческа перспектива) фигурата на „Великия Кормчия“ придобива все по-голямо значение не само за двустранните руско-китайски отношения, но и за цялото човечество.
И въпросът тук не е само в откритата от Мао Цзедун формула за „войната между световния град и световното село“, която сега придобива нови технологични и съответно социално-икономически форми (например, трансформацията на пролетариата в прекариат и т.н.). Въпросът тук преди всичко е, че за първи път създаденият от Сталин и Мао съветско-китайски стратегически съюз днес, на новия етап на историята, е отново необходим като единствената реална алтернатива на „глобалния либерален концлагер“ в лицето на Pax Americana и „доларовата империя“. Днес съюзът между Москва и Пекин е обусловен от растящата агресия на „колективния Запад“ начело със САЩ както срещу Руската федерация, така и против Китайската народна република.
Разбира се, инерцията на миналото в оценката на Мао Цзедун е извънредно голяма. Сред партийния и държавен апарат, предприемаческите кръгове и дори сред интелигенцията на Китай все още са силни негативните спомени за пагубните последици от „Големия скок напред“ и „Културната революция“. Самият председател на КНР Си Цзинпин се отнася към категорията на „репресираните“ при Мао Цзедун. Но сега социологически допитвания показват, че сред работниците и учещите се китайци спомените за Мао стават все по-позитивни и свързани с вътрешнополитическата полемика за това накъде се движи страната им: към подчиняване под интересите на САЩ или към създаването на собствен „център на сила“ в глобалната система на световните икономически връзки.
Точно така в Русия ляво-патриотическата част от нашия политически спектър запазва спомените си за пограничните схватки при Даманск и в Средна Азия, които се свързват преди всичко с фигурата на същия този Мао. За либералната част от руското общество да не говорим. Тук Мао се оценява като „комунистически диктатор и сатрап“, „китайския Сталин“, който е напълно отрицателна фигура за световната история. При това борбата срещу съветското социалистическо минало служи за важен инструмент за оправдаване на фактическия геноцид на съветския народ и криминалната приватизация на общонародната собственост. От тук е и оплюването на цялото съветско наследство, включително и на дружбата с КНР, която в много отношения се основава на личните отношения между Сталин и Мао.
Политическите елити на РФ и бившите съветски републики сега нарочно се стараят да заглушат паметта за историческите източници на дружбата между Съветския съюз и Китай, която изкристализира в периода между 1945 и 1953 г., когато СССР и Сталин оказват неоценима помощ на Китайската комунистическа партия: и с оръжие, включително с трофеите, заловени от японската Квантунска армия, и военните съветници, и с финансовите инжекции, и с технологии. Всичко това води до победата на Комунистическата партия на Китай (КПК) и на Китайската Народноосвободителна армия (НОАК) над Гоминдана и към това, че на 1 октомври 1949 г. именно Мао Цзедун провъзгласява създаването на КНР на площад „Тянанмън“, и така по коренен начин променя съотношението на военнополитическите сили на световната арена, правейки необходимо създаването на НАТО и обединяването на Запада под върховенството на САЩ.
Днес и за КНР, и за Русия е обективно необходим нов подход към ролята и на Мао Цзедун, и на Сталин. Логиката тук е извънредно проста. В близките години агресията на САЩ срещу двете страни ще се засилва неизбежно. И на нея трябва да се отговаря не само с ръст на военната и икономическата мощ, но също и с нови мировозренчески и идеологически инструменти. Затова е нужна и безусловно положителната оценка на съюза между Сталин и Мао като последователни борци със световния и американски империализъм, за по-доброто бъдеще на своите народи и на цялото човечество като цяло.
И навярно, „last, but not least“- на последно място, но не и по значение. На разрива със Съветския съюз в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век Пекин и лично на Мао Цзедун се решава преди всичко в отговор на хрушчовските псевдоразобличения на сталиниския „култ на личността“. Мао не може да се съгласи с въпросната линия – не само заради това, че това означава за него политическа смърт и слизане от ръководния пост в КНР. Тя противоречи на цялото му убеждение и жизнен опит като революционер и китайски патриот. Затова и Мао съвършено искрено обвинява постсталинското ръководство на КПСС и СССР в прехода на позициите на потребителството, съглашателството и конвергенцията със „световния град“ Запада. Следва да се признае, че историческото развитие на събитията и крахът на СССР потвърждават гледната точка на Мао, а Юрий Андропов, който и по заповед на Хрушчов направлява в края на 50-те и началото на 60-те години полемиката с КПК, в последствие изиграва решаваща роля в издигането на Перестройката. Именно политически назначените от Андропов лица изиграват основна роля в унищожението на СССР, СИВ и Варшавския пакт. Така че ние, в навечерието на следващия цикъл настъпление и хибридна война на САЩ срещу РФ и КНР, трябва по нов начин да погледнем и на съветско-китайските разминавания в миналото.
Превод: В.Сергеев
