Любопитен факт е, че сателитите, които обикалят планетата ни, трябва рано или късно да паднат. Това се е случило и с Космос 954, но какво прави този сателит по-различен от останалите? – това, че е носил на себе си ядрен реактор.
Когато един сателит свърши работата си, той обикновено пада и изгаря в атмосферата, без да има опасност за населението на Земята. За съжаление, винаги има изключения на това правило и понякога сателитите падат на Земята и представляват опасност за хората, дивата природа и околната среда. Какво ли би се случило, ако сателитът носи на себе си активен ядрен реактор?
По време на Студената война, Съединените щати и Съветският съюз изстрелват в космоса десетки сателити с ядрени реактори на борда. Първият е Transit-4A, изстрелян от САЩ през 1961 г. Той е един от многото сателити, изстреляни между 1959-88 г., за предоставяне на сателитна навигационна услуга на ВМС на САЩ.
Това е първата сателитна навигационна система преди GPS. Транзитната система е имала общо 41 спътника, няколкото от които са се захранвали с ядрена енергия. Много от тях, макар и вече да не функционират, все още са в орбита с незасегнати ядра в реактора.
Между 1964 и 1978 г. САЩ изстрелват още седем спътника с ядрени реактори по програмата Nimbus. Сателитите на Nimbus са помогнали на метеоролозите да проучат времето на Земята, променящия се климат, озоновия слой, морския лед и още. От седемте спътника на Nimbus, два все още са в орбита.
Съветският съюз започва изстрелването на подобни сателити в космоса през 1965 г. През следващите 22 години, те изстрелват над 30 спътника, всеки от който носи малък ядрен реактор на борда, който захранва различните инструменти. Тези спътници са разузнавачи, предназначени да шпионират корабите и подводниците на ВМС на САЩ.
Сателитите са използвали радари за засичане на морския трафик, но тъй като радарният сигнал често е губил мощност, сателитите е трябвало да летят в ниската земна орбита, където съпротивлението на въздуха е прекалено голямо, за да се поставят соларни панели, затова ядрената енергия е била единствената алтернатива.
Повечето от тези сателити са носили ядрени реактори тип BES-5, захранвани с уран-235. Поради ограничения в пространството и теглото, горивото е било силно обогатено до ниво оръжие, така че реакторите са били бързи, ефективни и малки, а също и изключително мощни.
Реакторите са се монтирали в отделен блок, който може да бъде изхвърлен в космоса, в по-висока орбита, за да може сателита да навлезе в земната атмосфера без риск от радиоактивно замърсяване. Но що се отнася до космическите мисии, нещата не винаги вървят по план.
Космос 954 Отломки от Космос 954 в Канадския музей на науката и технологията
Космос 954 е изстрелян на 18 септември 1977 г. от космодрума Байконур. Той обикаля около Земята на височина от 259 – 277 км., а ядрения му реактор съдържа около 50 кг уран-235. Седмици след изстрелването му става ясно, че орбитата на сателита е нестабилна и Космос 954 ще има много кратък живот.
Докато съветските учени се опитват да контролират сателита, те разбират, че Космос 954 ще падне на земята много скоро. За да стане още по-лошо, те разбират, че системата, предназначена да изхвърли ядрото на реактора на безопасна височина, не работи.
Съветският съюз уведомява Съединените щати, както и всички други нации, които стоят на пътя на сателита, че е възможно разсипване на ядрени отпадъци. В поредица от тайни срещи със САЩ, учени от Съветския съюз предоставят подробни данни за ядрения реактор на Космос 954. САЩ от своя страна предупреждават своите партньори от НАТО, че се очаква Космос 954 да падне. Те предлагат и помощ за почистването на радиоактивното замърсяване.
На 24 януари 1978 г., няколко минути преди изгрев, Космос 954 влиза в земната атмосфера и се разпада над Канада. Дебрите от сателита образуват пътека дълга 600 км. Последвалата операция за почистване струва на Канада близо 14 млн. долара, а на САЩ – 2,5 млн. долара. Канада иска от Съветския съюз 6 млн. долара, заради почистването, но те изплащат само половината.
Смята се, че сателита е тежал между 4 и 5 тона. От тях, само 65 кг са открити. С изключение на един по-голям фрагмент, всички други са били радиоактивни.
Веднага след почистването следва огромно притеснение, че голяма част от ядрото на реактора е оцеляло при падането и се е разбило в леда, което е ужасен сценарии, защото водата забавя неутроните и позволява задействането на верижна реакция. Въпреки обширното търсене на ядрото, то така и не е открито. Заключенията са, че то най-вероятно се е разпаднало почти напълно в атмосферата.
В статия, публикувана през август 1984 г. в Health Physics, авторите отбелязват, че поне една четвърт от реактора (между 7 и 8 кг) е паднал под формата на фини частици с диаметър по-малък от 1 мм. Тези микрочастици са паднали като невидима мъгла върху северозападните територии и върху безплодната арктическа и субарктическа земя.
Останалите три четвърти са се изпарили в ситна мъгла и са останали в атмосферата няколко години, като след това са паднали на земната повърхност. През тези години, радиоактивният разпад е премахнал повечето от по-краткотрайните радионуклиди, представляващи малки рискове за здравето.
Що се отнася до частиците с размер милиметър, авторите отбелязват, че ако човек случайно погълне такава, тя ще премине през храносмилателния тракт и ще излезе от тялото в рамките на 48 часа. Радиацията, която ще получи този човек няма да е по-голяма от тази при рентгенова снимка. (Къде ли сме го чували това…)
Това не е първият подобен случаи, но другите съветски сателити са падали все в океана, както през 1983 г., когато Космос 1402 се разваля и пада в Индийския океан.
Дори и в момента, все още има съветски, а и не само, сателити, които носят ядрени реактори и обикалят около Земята, но не се очаква да паднат, тъй като имат стабилна орбита. Но винаги има изключения и е възможно при сблъсък с космически останки да се случи нежеланото.
Последвайте ни в социалните ни мрежи:
Сетланс / amusingplanet
