Съчинение разсъждение – „Немили-недраги“В повестта „Немили-недраги” Иван Вазов създава незабравими картини от живота на българските хъшове в Румъния. Един от най-запомнящите се моменти е смъртта на Никола Странджата, чийто живот е достоен пример за родолюбие.Думите на този героичен хъш „Ах, сладка е смъртта за отечеството!” са израз на голяма мъка заради незавършеното дело, но те са и един пламенен завет към младото поколение борци за свобода. Достойният хъш си отива от живота с чувство за неудовлетвореност, защото не е успял да се втурне отново с байрак в ръка в битка за свободата на родната земя, но той оставя примера си, пламенно изречените слова „Умри за България!” и вярата си, че има кой да продължи делото.Странджата отдавна е приел смъртта като част от битието на истинския народен мъж, за него тя не е страшна. Той гордо търпи физическата болка. Мъчи го повече душевното страдание. То отдавна е спътник на този храбър мъж. Мигът, в който юнашката ръка хваща лъжицата вместо знамето, е началото на една страдалческа агония. Страдание е за патриота да се скита немил-недраг по чуждата земя, страдание е да се вре в мрачната изба, вместо да броди по планинските пътеки на Балкана, да носи гордо хайдушкия байрак. Знамето е символ на героичното му минало, а лъжицата – на мизерното настояще.От гледна точка на читателя тази лъжица е не по-малко достойна за уважение, защото именно чрез нея Странджата спасява другарите си от глад в неприветната Румъния, но за знаменосеца тя е символ на недостойното битие. Пред смъртта обаче мъките от емигрантския живот са забравени. Живо е само героичното минало и именно спомените за славните дни облекчават предсмъртната агония на героя. В измъченото му съзнание се появяват мисли за роднините, за другарите хъшове, но спомените за хайдушкия живот надделяват. Славните мигове на борба са истинската гордост на болния хъш, те са смисъла на неговия живот, защото тази борба е в името на свободата, в името на родината, по която той копнее. Има нещо много драматично в това да живееш с мисли и мечти за родната земя и да умираш с ясното съзнание, че гробът ти ще е в чужда страна. Жестока е съдбата към достойния мъж – костите му ще изгният в чужда земя, далече от „зелените хълми” на България.На младия Бръчков Странджата оставя и двете светини, които пази в сандъка си – къс от четническо знаме и мемоар на Революционния комитет от 1867 година – „една дрипа и една хартия” – две светини, които за пореден път доказват, че там, в негостоприемната румънска земя, умира един истински българин, един герой.Заветът на Странджата е приет с голямо вълнение от младия хъш, чиито ръце треперят, когато поема реликвите. Заветът е приет и изпълнен достойно – Бръчков умира в битката при Гредетин, както и другите хъшове, за които знаменосецът е бил пример за подражание. Те не са до стария хъш в предсмъртните му мигове, но това е само въпрос на ситуация. Животът ги разпръсва из браилските улици, защото трябва да оцелеят, но когато настъпва мигът на битката, те всички се сражават, като че ли всеки е чул повелята на Странджата „Умри за България!” Никола Странджата от смъртното легло завещава на другарите си своето родолюбие, способността си да надмогне униженията и да съхрани духа на свободолюбив и горд човек, за когото има един висш идеал – свобода за отечеството.
