Като добър шахматист любител Бойко Борисов знае, че жертвата на пешка още в дебюта предвещава двуостра игра. Ако отсреща приемат жертвата, имаме гамбит. А ако отсреща е Турция, това е турски гамбит.
Така че едва ли започващите утре в Анкара преговори на Борисов ще бъдат лесни. Учудващо обаче премиерът тръгва на официално посещение с миниатюрна за мащаба на Турция делегация. В нея са вицепремиерът Цветан Цветанов, културният министър Вежди Рашидов, зам. външният министър Марин Райков и столичният кмет Йорданка Фандъкова. Няма я традиционната за подобни визити бизнес делегация, няма ги и икономическите и енергийните експерти. Вероятно премиерът ще разчита на силните си политически послания.
Той вече декларира, че отношенията с Турция са много добри и страната ни няма да поставя пречки пред усилията на съседката за членство в Евросъюза. Дали обаче това е достатъчно за политиците в Анкара?
Те следят под лупа изблиците на антитурски национализъм на някои от сегашните управляващи и на уж симпатизиращите им техни ортаци. Дори една беззъба идея като тази на „Атака“ да се свалят новините на турски по БНТ накара турския премиер Реджеп Ердоган мигновено да звънне на Борисов по телефона.
Да не говорим за скандала, който се разрази след предложението на Божидар Димитров да настояваме за 20 млрд. долара компенсации за имотите на тракийските бежанци като едно от условията за членство на Турция в ЕС.
Засега Борисов го е парирал чрез последно предупреждение към безпортфейлния си министър, а това ще рече, че е поставил своя офицер Димитров на бито поле. Духът от бутилката обаче вече е пуснат, и то от предишното правителство, което върна темата с имотите на тракийските бежанци в българо-турския дневен ред. 2306 граждани са си извадили удостоверения от българските архиви, че са наследници на изоставени в Турция имоти (виж долу). А според Съюза на тракийските дружества в България става въпрос за правата на 800 хил. души.
Тези хора, а и роднините им очакват от българските власти да им помогнат да бъдат компенсирани за изгубената собственост.
Сега Борисов е на ход, но да видим какво ще играе – фигура или пешка. Той може да постави въпроса за компенсациите и в отговор Турция ще предяви насрещни претенции за имоти на свои граждани у нас. Но може и деликатно да замълчи, както повечето български управници през последните 80 г.
Проблемът с имотите на тракийските бежанци е уреден с Ангорския договор от 1925 г. Според него Турция признава имуществените права на българските изселници, но не предприема и до днес никакви стъпки за обезщетяването им.
Властите в София периодично повдигат въпроса, но не постигат разбирателство с турската страна. Затова през 2008 г. и той бе вписан в доклада на Европейския парламент за напредъка на Турция по пътя към ЕС.
Но макар вече да е член на Евросъюза, България не е в положение да извива ръцете на съседката си прекалено много. Няма нужния авторитет пред европейските партньори, а и Турция е пазар, който ЕС не може да си позволи да загърби заради някакви претенции на София. Така че ходове като този с Божидар Димитров няма да помогнат на Борисов да спечели качество от Ердоган.
4,8 млн. наши дка днес са у съседите
Държавна агенция „Архиви“ е изровила документи и сведения за 4,8 млн. декара земи и около 20 000 сгради, които са били собственост на български бежанци от Одринска Тракия и Мала Азия.
Сред тях има два манастира, 32 църкви и 58 читалища (виж таблиците).Повечето от внушителните сгради са собственост на Българската екзархия. Кабинетът вече отпусна средства за завеждане на дело за тяхното връщане. По последни данни става въпрос за 53 български църковни имота в Турция, но страната ни има реални шансове да получи едва 27 от тях.
Проблемът за повечето имоти е липсата на автентични документи за собственост, казват от ДА „Архиви“. Последните две години те са разработили специална компютърна система, в която са събрани данни от всички налични в страната ни архиви за притежаваните от българските бежанци земи и сгради. Голяма част от тях се базират на сведения на самите хора. След 1923 г. бежанците декларират какво са оставили в Турция и какво са получили у нас. В събирането на сведения много помагат тракийските дружества.
Подадените от тях декларации обаче не могат да се използват днес като автентични документи за собственост, тъй като не се признават от турските власти. Затова и много от наследниците на тракийските бежанци се чувстват розачаровани и не знаят какво да правят с получените преписи от архивите.
Когато миналата година се разшумява, че България отново ще иска компенсации от Турция за оставените в нея наши имоти, в агенцията се стичат стотици. „Идваха цели автобуси от Ямбол и Сливен с хора, които искат документи за имотите на дядовците и бащите си. Благодарение на новата ни система един човек успя да издири целия си род, който е от 150 души“, разказват от архивите.
До момента при тях са подадени 8647 молби. На 2306 от тях е отговорено, че има сведения за наследствени имоти на тракийски бежанци. За 1200 души не са открити такива.
Архиварската система има възможност и за пресмятане на стойността на имотите, но тъй като са в различни валути, от агенцията не се наемат да посочат конкретна сума. Събраните от тях сведения са обаче добра база за водене на преговори за компенсации.
Според дипломати на първо време страната ни може да претендира пред Анкара за достъп до турските архиви. Така могат да бъдат открити или най-малко анализирани автентични документи за имотите на тракийските бежанци.
Подобна научна работа би хвърлила светлина и върху размера на претенциите, които България може да има към Турция по този въпрос. През години се говори за компенсации от 10 млрд. до 20 млрд. долара.
Трябва да се има предвид и фактът, че през 20-те и 30-те години на миналия век страната ни е била принудена да тегли огромни заеми за оземляване на прогонените от южната ни съседка българи, припомнят историци. По различни данни над 40 хил. семейства получават заем да си построят малък дом. Идеята е на французина Рене Шарон и затова и до днес има цели бежански квартали от така наречените шаронски къщи.
Страната ни вече има опит с обезщетяването на прогонените от Гърция българи. „Това беше един дълъг и много скъп експеримент, който приключи през 2007 г., но може да се използва като база и за решаване на споровете с Турция“, смятат архивари. Те не крият, че събират сведения и за имотите на прогонените от България турци, ако Анкара реши да постави проблема като разменна монета. (24часа)
Дядо Тома оставя 250 дка и живее в землянка в Павликени
Димитър Томов е сред гражданите, за които предстоящото посещение на Бойко Борисов в Турция няма да е поредният репортаж по телевизията или информация във вестниците. Писателят се надява визитата на българския премиер да е поне малка крачка към намиране на справедливост за тракийските бежанци.
Дядо му Тома Костадинов е от хилядите българи, които са принудени да изоставят имотите си в Тракия по време на Балканската война през 1913 г. Умира в България през 1972 г., на 92 г. Не дочаква неговата трагична лична история да попадне в дневния ред на българските политици.
Синът му Георги поддържа пламъка на надеждата и до днес, че семейството ще получи компенсации за изоставените в Турция земи. Следи с интерес, когато през 1983 г. София за първи път повдига въпроса за изпълнението на Ангорския договор от 1925 г. Тогава външното министерство изготвя документ, според който турската държава дължи на българските изселници 10 млрд. долара компенсации за имотите им.
Преди месец в семейството отново дълго се говори по въпроса, след като министър Божидар Димитров лансира идеята исканите от България вече 20 млрд. долара обезщетения да бъдат част от условията за европейско членство на Турция.
На свой ред днес внукът на дядо Тома се вълнува как политиците ще разчетат историческите събития от онова време. Димитър Томов смята, че е житейски справедливо тракийските бежанци и наследниците им да бъдат компенсирани за изоставените имоти, но това не бива да е спирачка за приемането на съседите в ЕС. “Дядо разказваше, че имал 250 дка в с. Хидилия, окръг Хайроболски. Били са четирима братя – свещеник, учител, търговец, а той овчар. Явно обаче е бил много ученолюбив, защото знаеше гръцки, френски, турски и български”, спомня си писателят.
Войната заварва Тома на 33 г. с жена и две дъщери.
Той е на нивата, когато турците подгонват семейството му от селото, а него мобилизират в обоза на турската армия. Така се озовава в обсадения Одрин. „Разказвал ми е, че българските войници са ги бомбардирали, хвърляйки гранати от ниско летящи самолети – за първи път в световната авиация“, спомня си Томов.
Дядо му успява да избяга една ранна утрин, когато демаркационната линия е обвита с мъгла. Попада обаче при българските войски. Мобилизират го веднага и през 1915 г. се озовава на сръбския фронт. Година по-късно е пленен от френската армия. До 1920 г. изкарва на остров Корсика. Освобождават го при размяна на пленници.
Когато се завръща в България, започва да търси семейството си сред бежанците в пограничните с Турция райони. Тръгва от Свиленград, през Варна и Търговище. В селата Ломци и Дриново открива двама от братята си. От тях научава, че семейството на жена му Петкана е заминало към Павликени, по пътя на бягството двете им дъщери са загинали още през 1913 г.
„Открива съпругата си край Павликени, където общината е оземлила бежанците с по няколко декара. Намира ги обаче да живеят в землянка. Там се ражда и моят баща Георги, който все още е жив и тази година ще стане на 88 г.“, разказва Томов. Затова смята, че житейски правилно е тракийските бежанци да бъдат компенсирани. Как обаче, той не се наема да прецени и смята, че това е работа на политиците.
Историята на леля му е също покъртителна. Спасява я една усмивка, отправена към майка й точно, когато решава да я изостави. Подобно на много други жени и тя прави трудния избор да се раздели с детето си, защото плачът му ще ги издаде на турските банди. Когато обаче се обръща да го види за последно, то се усмихва и на нея й домилява.
„Много хора са били причаквани и избивани по пътищата“, разказва Димитър Томов. Той пише роман за Балканската война, в който ще разкаже голяма част от историята на своя род. Като писател това е единственото, което може да направи, за да осветли тези тъмни години.
Твърди, че се отнася спокойно към тези факти, защото тяхното неправилно интерпретиране или нездраво ровичкане може да доведе до нови рани. „Няма полза от площадна твърдост, а от държавническа. Такава ни е липсвала цели 100 г. Мога ли да попитам всички държавници след 1925 г. защо не са реализирали този Ангорски договор? Моята критика не е към Турция, а към тях“, смята Томов.
Според него морално е такива като него, тракийски българи, да получат справедливост, а по какъв начин това ще се извърши, е работа на държавниците от България и Турция. Знае, че президентът Георги Първанов е поставил въпроса на много високо равнище пред турските власти. Чувал е, че по времето на Тодор Живков също е повдиган в контекста на възродителния процес като разменна монета от тогавашния министър Георги Йорданов.
„Ако някой ден това се доведе докрай и се установи, че Турция е длъжник, е редно да се платят обезщетения. Без обаче това да създава нови рани на Балканите. Точно дядо ми Тома казваше, че една рана трябва да се остави да заздравее. Трябва да си носим белезите с достойнство, защото ни напомнят за нашата история“, подчертава писателят.
Той обаче е категоричен, че не може този въпрос да бъде препъникамък за членството на Турция в ЕС, защото като съседи трябва да живеем заедно. Колкото и да се раздухва опасността от ДПС, не смята, че съществува и заплаха от асимилация на българите от турците сега.
„Най-голямата заплаха за България са си самите българи. Ние нямаме нито един решен вътрешен въпрос заради националната си разединеност. Трябва да подходим спокойно към тези въпроси и да знаем, че живелите по време на Балканската война в Турция нашенци не са били роби, а заможни българи, чиито земи и имоти са отнети“, казва Димитър Томов.
За него всеки контакт на държавно равнище с Турция е добре дошъл, защото споменът за липсата на такъв от предишни години е още жив. „Едва ли една визита, пък била тя и на Бойко Борисов, може с магическа пръчка да реши проблеми, които са трупани 80 г. Още повече че тези въпроси са премълчавани много пъти по конюктурни и политически причини. Поставянето им сега не трябва да води до създаване на омраза у поколенията. Аз лично не изпитвам и грам собственическо чувство и омраза, защото това е част от нашата история и ние, ако не спрем да човъркаме в миналото на тези събития и да ги надмогнем, няма да сме на равнището на този морал, който се изповядва в XXI век“, посочва писателят.
Тази му спокойна теза не е изненадваща. Все пак той е автор на разказ „Път към Босфора“ в защита на прогонените от България турци през 1989 г. Смята обаче, че не бива да се създава усещане за вина у българите за възродителния процес и да се забравя огромният геноцид, извършен през 1913 г. Тогава стотици хиляди българи са избити и разорени, и това не бива да се подминава.
„Не мога да се изказвам от името на нашите държавници, но тези, които се извиниха преди 15 г. за възродителния процес, са го направили вероятно от гледна точка на този европейски морал, който искаме да изповядваме. Ако Турция иска да има реална европейска перспектива, трябва да стори същото по отношение на тракийските българи“, обяснява Димитър Томов.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
