Страхове

Спомням си, че винаги, когато посещавах Живка Димова в районния клуб на глухите в Ямбол, никога не секваше напливът на хора в кабинета ѝ. Всеки забързан, с проблемите си и считащ, че точно неговите са с приоритет, нетърпящи отлагане. Възхищавах се на Живка – трябва да имаш здрави нерви, за да работиш с вечно оплакващи се хора. При това – с усмивка, ведър и спокоен. Някой ще каже, че това ѝ е била работата. Безспорно… но се замислям за друго.  За тази нетърпяща отлагане работа, която обикновено се оказва нещо, което и самите хора със слухови проблеми спокойно могат да свършат. Само че е удобно някой да те улесни, да го свърши вместо теб, за да ти спести необходимостта да се занимаваш лично. Организация, която прави всичко вместо теб – от защита на правата ти, до осигуряването на забавления. Затова е и създадена. Но толкова много ми се натрапва аналогията с майка, която от прекалена грижовност разглезва детето си до степен, че го прави абсолютно неспособно да поеме някаква отговорност, когато настъпи време за нея.
Организацията приютява хора с различна степен на слухови увреждания, една част от които са активни членове –  участват във всички мероприятия и за всяко нещо разчитат на нея. Другата част са неактивни, членове проформа, които сами са поели отговорност за всичко в живота си. Последните имат по-голям интегритет,  тъй като са по-решителни и по-малко склонни да се оплакват от житейските несправедливости. Човешкият характер се изгражда постепенно, и зависи от средата, в която човек расте и се развива, независимо от това какви увреждания има. Те безспорно оставят отпечатък, който прави нещата да изглеждат по-трудни, отколкото всъщност са, но не и невъзможни. И въпреки това, силата на характера се проявява тогава, когато човек се бори, а не когато се оплаква.
Надали някому би било приятно по цял ден да слуша оплаквания – от лични истории до възмущение от безочието на какви ли не институции. Страховете са обясними. Необяснимо ми е защо самите хора не правят нищо, за да се преборят с тях. Какво би станало с тях, ако я нямаше организацията, за да им подаде документите, или да им организира карнавали? Но границата между това да израстваш, осъзнавайки положението и възможностите си, и да се криеш оправдателно зад слуховия проблем, е особено тънка. Оставам с впечатлението, че всички тези хора са развили една особена свръхчувствителност, която не им позволява дори да развият умението да се надсмиват над себе си. Вероятно, ако разкажа виц за глухи, по-скоро ще се обидят.  И единственото, което могат, е да се оплакват. Да се оплакват от неприемане, от дискриминация. И да оправдават това със слуховия проблем.
Те самите не са приели себе си. Не са се интегрирали, доколкото избягват обществото и компаниите на хора с естествен слух. И доколкото продължават да разчитат на организацията, извън която за тях сякаш няма живот. Недискриминацията не означава тотално да те улесняват във всичко, да ти го поднасят на тепсия. В живота всеки се бори, на всеки е трудно. Наличието на увреждане не означава, че нещата трябва да бъдат по-специални, отколкото за всички останали. Защото хората с увреждания са преди всичко хора, и след това – всичко останало. Това, че са (п)оставили увреждането да определя границите на техния свят, е само и единствено техен проблем.  Те са тези, които притежават ключа за бариерата. И ако сами не я вдигнат, няма кой друг да го направи. Но докато търсят удобната, илюзорна сигурност на организациите, те превишават значението им.  И никога няма да разсеят страховете, че могат.
/Следва продължение…/