Страхове…

/Продължение/

Всеки човек, бил той с увреждане или не, си задава въпроса дали от него би излязъл добър родител. При хората с проблеми на слуха тези въпроси са обострени, докоснати от сенките на страха и съмнението. Не са малко и тези, които си задават болезнения въпрос дали детето ще наследи слуховия проблем, особено ако причината е пренатална (хора с вродена глухота). Поради това изобретателят на телефона Александър Греъм Бел е смятал, че не е правилно хората с увреден слух да се изолират в свои общности – не само поради възможността да предадат нататък увреждането, но и заради факта, че грижите в отглеждането на дете ще бъдат много по-облекчени, ако единият от родителите е с естествен слух.

Твърде много обаче са психологическите причини, поради които такива двойки са рядкост. На тях ще посветим отделен материал.

Липсата на звуци и затруднената вербална комуникация, особено с деца,  наистина е плашеща. „Какво ще стане, ако поиска нещо, а аз не го разбера и не му го дам?”, „Ако се събуди през нощта и има нужда от нещо, а аз не мога да го чуя?” са въпроси, задавали си ги не малко бъдещи родители. Но тъй като думата „ако” е в сферата на възможните вероятности, а нещата са строго индивидуални, все пак основният въпрос се свежда до:  „Дали ще се справя?”. Отговорът зависи от всеки, защото ще се определя от желанието, от положените усилия.

Да създадеш живот и да го отгледаш не е нещо, което става по универсална рецепта. Нито изключва участието на някого, сякаш нещата ще се развиват от самосебе си.

Нека обаче за малко да погледнем на нещата от друг ъгъл.

Да бъдеш родител е звание, в което превъзходната степен става колкото труднопостижима, толкова и предизвикателна. Но преди да станеш родител, първо си близък (майка/баща).

Усетът за (не)редност е развит у всеки, а  няма да е прекалено ако кажа, че при хората с увреждания той е двойно по-изразен точно заради характера на увреждането. Помните ли глухата перкусионистка Евелин Глени? Ако си спомняте, ще си обясните много лесно думите й, че за да чувате, не е нужно да имате две уши, в които звуците просто да си влизат. Достатъчно е да се оставите да ви води усетът, компенсирайки с всички останали сетива.

Приемете, че едно бебе е също толкова неориентирано, колкото сте и вие – особено във фазата, когато още не е усвоило речта, за да изрази по-ясно желанията си, и реагира с други сигнали. Преходът от бебе към дете също носи белезите на недобре оформен изговор,  и дори родителите с естествен слух срещат трудности с разбирането. Най-общо казано, това са ситуации, в които слуховото ви увреждане не играе  абсолютно никаква роля. Това е период на невербална комуникация, където властват законите на усета.

Самото отглеждане е и процес на учене, в който званието „родител” добива постепенно очертания. Това не е професия, която можеш да напуснеш. Но все пак можеш да си вземеш отпуск. Особено когато за комфорта й допринасят средствата на модерните технологии – бебефони със светлинен индикатор; свързване на звънчеви със светлинни инсталации; изобилие на литература; баби и дядовци; и най-вече, човекът до вас.

Липсата на естествен слух се компенсира, а в основата  на любовта е заложена грижата към друго човешко същество.

И колкото по-силно сте привързани към него, толкова по-безпогрешно ще усещате неговите нужди. Останалото е просто… научаване.

Спомням си, че винаги, когато посещавах Живка Димова в районния клуб на глухите в Ямбол, никога не секваше напливът на хора в кабинета ѝ. Всеки забързан, с проблемите си и считащ, че точно неговите са с приоритет, нетърпящи отлагане. Възхищавах се на Живка – трябва да имаш здрави нерви, за да работиш с вечно оплакващи се хора. При това – с усмивка, ведър и спокоен. Някой ще каже, че това ѝ е била работата. Безспорно… но се замислям за друго.  За тази нетърпяща отлагане работа, която обикновено се оказва нещо, което и самите хора със слухови проблеми спокойно могат да свършат. Само че е удобно някой да те улесни, да го свърши вместо теб, за да ти спести необходимостта да се занимаваш лично. Организация, която прави всичко вместо теб – от защита на правата ти, до осигуряването на забавления. Затова е и създадена. Но толкова много ми се натрапва аналогията с майка, която от прекалена грижовност разглезва детето си до степен, че го прави абсолютно неспособно да поеме някаква отговорност, когато настъпи време за нея.
Организацията приютява хора с различна степен на слухови увреждания, една част от които са активни членове –  участват във всички мероприятия и за всяко нещо разчитат на нея. Другата част са неактивни, членове проформа, които сами са поели отговорност за всичко в живота си. Последните имат по-голям интегритет,  тъй като са по-решителни и по-малко склонни да се оплакват от житейските несправедливости. Човешкият характер се изгражда постепенно, и зависи от средата, в която човек расте и се развива, независимо от това какви увреждания има. Те безспорно оставят отпечатък, който прави нещата да изглеждат по-трудни, отколкото всъщност са, но не и невъзможни. И въпреки това, силата на характера се проявява тогава, когато човек се бори, а не когато се оплаква.
Надали някому би било приятно по цял ден да слуша оплаквания – от лични истории до възмущение от безочието на какви ли не институции. Страховете са обясними. Необяснимо ми е защо самите хора не правят нищо, за да се преборят с тях. Какво би станало с тях, ако я нямаше организацията, за да им подаде документите, или да им организира карнавали? Но границата между това да израстваш, осъзнавайки положението и възможностите си, и да се криеш оправдателно зад слуховия проблем, е особено тънка. Оставам с впечатлението, че всички тези хора са развили една особена свръхчувствителност, която не им позволява дори да развият умението да се надсмиват над себе си. Вероятно, ако разкажа виц за глухи, по-скоро ще се обидят.  И единственото, което могат, е да се оплакват. Да се оплакват от неприемане, от дискриминация. И да оправдават това със слуховия проблем.
Те самите не са приели себе си. Не са се интегрирали, доколкото избягват обществото и компаниите на хора с естествен слух. И доколкото продължават да разчитат на организацията, извън която за тях сякаш няма живот. Недискриминацията не означава тотално да те улесняват във всичко, да ти го поднасят на тепсия. В живота всеки се бори, на всеки е трудно. Наличието на увреждане не означава, че нещата трябва да бъдат по-специални, отколкото за всички останали. Защото хората с увреждания са преди всичко хора, и след това – всичко останало. Това, че са (п)оставили увреждането да определя границите на техния свят, е само и единствено техен проблем.  Те са тези, които притежават ключа за бариерата. И ако сами не я вдигнат, няма кой друг да го направи. Но докато търсят удобната, илюзорна сигурност на организациите, те превишават значението им.  И никога няма да разсеят страховете, че могат.
/Следва продължение…/