сп. Либерален преглед
Робърт Маккръм
Джордж Оруел в студиото на Би Би Си
„Беше светъл и студен ден през април, и часовниците биеха тринадесет часа.“
Шестдесет години след публикацията на шедьовъра на Оруел, 1984, този кристално чист първи ред звучи също така естествено и убедително, както и тогава. Но когато видите оригиналния ръкопис, вие откривате нещо по-различно: не толкова звънливата яснота, колкото натрапчивото преработване, с различни мастила, което издава изключителната обърканост, криеща се зад композицията.
Може би определящият роман на 20-и век, една история, която си остава завинаги свежа и съвременна, и чиито понятия „големият брат“, „двумисъл“ и „новговор“, днес са части от ежедневната реч, 1984 е преведен на повече от 65 езика, от него са продадени милиони копия по целия свят, което дава на Джордж Оруел уникално място в световната литература.
Думата „оруелски“ днес е универсален синоним за всичко, което е репресивно или тоталитарно, а историята на Уинстън Смит, обикновен човек от онези времена, продължава да вълнува читатели, чиито страхове за бъдещето са много по-различни от ония на английския писател от средата на 1940-те.
Обстоятелствата около писането на 1984 ни представят една плашеща история, която ни помага да разберем мрачността на оруеловата антиутопия. Ние виждаме един английски автор, безнадеждно болен, борещ се в самота с демоните, населяващи въображението му, в една мрачна шотландска къща, в окаяните години непосредствено след Втората световна война. Идеята за 1984, с алтернативното заглавие „Последният човек в Европа“, се е въртяла в главата на Оруел още от времето на Испанската гражданска война. Романът му, който дължи немалко на дистопичното повествование на Евгений Замятин от Ние, вероятно е започнал да придобива по-определена форма през 1943-44, някъде по времето, когато той и съпругата му Айлийн осиновяват сина си, Ричард. Самият Оруел твърди, че е бил отчасти повлиян от срещата на съюзническите ръководители в Техеран от 1944. Исак Дойчер, един негов колега от Observer, разказва, че Оруел е бил убеден, че „Сталин, Чърчил и Рузвелт съзнателно са искали да си поделят света“ в Техеран.
Оруел е работил за Observer на Дейвид Астор от 1942, първо като литературен рецензент, а по-късно и като кореспондент. Редакторът изразява голямо възхищение пред „абсолютната праволинейност, честност и почтеност“ на Оруел и го покровителства през 1940-те години. Тяхната близост и приятелство са решаващи за историята на 1984.
Първото издание на 1984
Творческият живот на Оруел вече е извлякъл голяма полза от сътрудничеството с Observer по времето, в което той пише Животинската ферма. С приближаването на войната, плодотворното смесване на фикция и неделна журналистика допринася много за развитието на по-мрачния и сложен роман, който той обмисля след написването на прочутата „приказка“. От литературните рецензии за Observer става ясно например, че той е бил обсебен от отношението между морал и език.
Но налице са и други влияния. Скоро след осиновяването на Ричард, апартаментът на Оруел е разрушен от самолетна бомба. Атмосферата на случаен терор в ежедневието на военния Лондон става неразделна част от настроението на бъдещия роман. Следва нещо още по-лошо. През март 1945, по време на служебна командировка в Европа, Оруел получава новината, че жена му е починала по време на рутинна медицинска операция, без да се пробуди от анестезията.
Внезапно той е вдовец и самотен родител, напъващ се да уреди някакъв поносим живот в жилището си в Айслингтън и работещ непрестанно, за да удържи пороя от разкаяние и скръб, идещ от преждевременната смърт на съпругата му. През 1945 например той пише около 110 000 думи за различни издания, включително и 15 литературни рецензии за Observer.
И тук се намесва Астор. Семейството му притежава един имот на далечния шотландски остров Джура, близо до Ислей. Там има и къща, наречена Барнхил, на седем мили от Ардлуса, почти на самия край на този скалист издатък от Вътрешните Хебриди. В началото Астор го предлага на Оруел като място за почивка. Той е удивен от ентусиазма, с който Оруел приема предложението.
През май 1946 Оруел, все още събирайки разпилените парчета от живота си, взема влака за дългото и напрегнато пътуване до Джура. На приятеля си Артур Кьостлер той казва, това е „почти като подготовка на кораб за арктическо пътешествие“.
Това е рискован ход. Оруел не е в добро здраве. Зимата на 1946-47 е една от най-студените през века. Следвоенна Великобритания е по-мрачна дори и от онази по военно време, а той винаги е страдал от слаби гърди. В края на краищата, откъснат от ядовете на литературния Лондон, той е свободен да се заеме без ограничения с новия роман. „Задушен от журналистиката“, както сам се изразява, той казва на един приятел: „Започвам все повече и повече да приличам на изстискан портокал.“
По ирония на съдбата, повечето от трудностите на Оруел произтичат от успеха на Фермата на животните. След години на пренебрежение и равнодушие светът най-после започва да се пробужда за неговия гений. „Всички продължават да идват при мен“, пише той на Кьостлер, „с молби да преподавам, да пиша разни книжлета, да се присъединя към това или онова – не можеш да си представиш как жадувам да се освободя от всичко това и да имам отново време за размисъл.“
На Джура той би бил свободен от тези разправии, но обещанието за творческа свобода на остров от Хебридите също си има своята цена. Години преди това, в есето Защо пиша, той е описал борбата за довършване на една книга: „Писането на една книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен пристъп на някаква тежка болест. Човек никога не би предприел нещо такова, ако не би бил подтикван от някакъв демон, на когото не може нито да се противопостави, нито пък да разбере. Всичко, което човек разбира е, че този демон е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи и да търси внимание. И все пак вярно е също и това, че човек не може да напише нищо смислено, ако не се опитва постоянно да заличи собствената си личност.“ А след това иде прословутото заключение: „Добрата проза е като стъклото на прозорец.“
По в. Гардиън
Виж целия текст в сп. Либерален преглед
