Леонид Йовчев – един егоистичен рационалист

10.05.2010, 11:53 | Видяна: 3879 | сп. Бела

Малко са хората днес, които могат да се похвалят, че работят нещо, което им доставя удоволствие.Сред тези щастливци е актьорът от театър „Българска армия“ Леонид Йовчев. Завършил НАТФИЗ преди три години, в момента той е сред най-ангажираните млади актьори у нас. Почти всяка вечер участва в представление по софийските сцени. „Много е приятно, чувствам се във форма и бих искал да играя повече. Естествено, че няма навсякъде да се справям добре – някъде ще бъда и по-зле, другаде направо катастрофално, – но това не ме притеснява. Искам да изпробвам за себе си някои неща и накрая да направя някой удивителен спектакъл.“

Като дете Леонид опитал от всичко. Пробвал се като шахматист, като футболист, ходил и на танци. Тренирал и езда, но го било страх, а пък се срамувал да си признае. След едно фатално падане в една дълбока кал се отказал от ездата. Един ден обаче отчаяната му майка видяла един плакат, на който пишело, че театрално студио в Плевен набира нови членове, и решила да запише сина си там.

И станало чудоХлапакът най-после намерил своето място. Още в началото всички го харесват, преподавателите успяват да поддържат интереса му, а той пък успява да се отпусне и да докаже, че наистина го бива. На втората година получава и първата си главна роля в „Синята птица“.

„Аз исках да стана геолог или археолог, но успяха да ме задържат в театралното студио. Всички наоколо ме окуражаваха. Пък и трябва да призная, че актьорството ми доставяше удоволствие. Никога не съм бил физически силен и умел в спортовете, нито пък отличник в училище. Това беше мястото, където чувствах, че се изявявам.“

След като завършва училище, Леонид има идея да продължи с актьорството. Майка му го окуражава да кандидатства в НАТФИЗ, обаче той е бая изплашен. Приемат го във Великотърновския университет, а за НАТФИЗ той се подготвя сам. „Не бях сериозен, пропуснах датите за изпита, а и вече ме бяха приели в Търново. Мислех, че няма повече да се занимавам с театър, но се записах в театралното студио към университета.“ Така тръпката от изявите му на сцена се запазва и на следващата година го приемат в НАТФИЗ като

ученик на професор Димитрина Гюрова„Още в началото тя каза, че не може да ни превърне в добри актьори, може само да ни научи на дисциплина и професионализъм. Което и направи. От нея възприех много неща, без които не може в тази професия.“ Най-важният урок е, че актьорът трябва да взима на сериозно не себе си, а работата си.

Хубаво е да завършиш НАТФИЗ, проблемът е какво ще се случи с теб след това. За първи път Леонид усеща напрежението от неясното бъдеще, когато е в четвърти курс. Всичките му колеги са адски нервни по този повод, защото са наясно, че академията бълва повече актьори, отколкото театрите могат да поемат. Йовчев все пак е поканен от режисьора Богдан Петканин да участва в негов спектакъл в плевенския театър. Още по време на репетициите пък му се обаждат от „Българска армия“. Режисьорът Андрей Аврамов, който е гледал дипломния му спектакъл „Предградие“, започва работа по пиесата „Събота, неделя, понеделник“ и го кани за една от ролите.

Така Леонид изведнъж се озовава в компанията на видни наши актьорикато Илия Добрев, Меглена Караламбова, Елена Райнова, Вълчо Камарашев. „Беше ми много странно в началото. Не смеех да заговоря никого, нито пък да погледна някого в очите. И до днес изпитвам огромен респект от тези хора. Благодарение на тях започнах да се отпускам.“ Цялата трупа много бързо го приема. Леонид никога няма да забрави първоначалното си учудване как така всички тези хора искат той да успее. И режисьорът подхожда с много внимание и усмивка към него, не му създава никакво напрежение. Разбира се, има я и сценичната треска, но тя не е чак такъв проблем. „Като излезеш на сцената, забравяш за страха, който си брал преди това. Хем те е страх, хем и ти доставя удоволствие. Все едно че скачаш с бънджи.“

Като всеки млад актьор, и на Леонид му се налага често да се явява на кастинги. Но тук не е Америка, където студентите по актьорско майсторство ги учат в специални часове как да се представят на кастинги. И Йовчев трудно свиква с отношението към себе си на подобни прослушвания. Трудно му е да приеме и факта, че

сам трябва да преговаря за хонорара си„Нямаме си мениджъри, актьорите са принудени да се правят на такива. Аз не съм добър търговец, което е проблем, а и няма единна тарифа за участие. Не обичам да споря за пари, но пък от това живея все пак.“ Леонид споделя, че често е попадал на хора, които са се опитвали да го използват, сблъсква се и с лошо отношение от страна на някои продуцентски къщи. Най-много се дразни, когато му поставят унизителни условия и му заявят: „Ако не се съгласиш, има и други безработни актьори.“

Още като кандидатства в НАТФИЗ, Леонид знае, че няма да получава голяма заплата, че ще му се налага доста да свива бюджета си. „Хората в Министерство на културата на това разчитат – че ние работим, защото тази професия много ни харесва. Те знаят, че актьорите не стоят в театъра заради малката заплата, нито защото е толкова престижно, както е било преди.“ Йовчев не може да се примири с

отношението на държавата към актьоритеРазбира хората, които не успяват да отделят пари за театър, но е убеден, че „именно тук трябва да се усеща работата на държавата“. За жалост тя се оттегля, а все пак е нейно задължение да се грижи за образование, здравеопазване и култура. „Аз съм за това да има разнообразие. Културата може да съществува само в държава, която държи на нея. Моето лично мнение е, че държавата не държи да има не само театър, но и култура като цяло.“ Като заговорихме за пари и държава, дали пък Леонид не се е замислял някога да емигрира? „Да, даже едни приятели, след като завършиха висше образование, заминаха да си търсят работа в Испания. Предложиха ми да се кача в колата с тях, имаше място, а и международният паспорт беше у мен. Можех да се кача и да замина, но не го направих.“

Звучи като заклет идеалист, но той ме поправя. „Това не е идеализъм, а егоистичен рационализъм. Аз искам да играя, защото това ми доставя удоволствие. Ще продължа да го правя, докато се чувствам добре на сцена.“

Прави го, и то доста успешно. И успява да се открои с всяка своя роля, затова и толкова го търсят и ценят. Наскоро той получи награда „Максим“ от колегите си в театър „Българска армия“.

бе номиниран за изгряваща звезда за „Икар“Скромно признава, че в изкуството спортният дух е излишен и е глупаво то да се превръща в някакво състезание. Хубаво е, че те забелязват, но наградите са успех за всички, за театъра като цяло.

Най-новата роля на Леонид е в спектакъла „След дъжда“, който Николай Ламбрев поставя в „Българска армия“. Пиесата на Серджи Белбел е за липсата на комуникация между хората, за липсата на лична свобода. „В нея е представено едно офис общество, затворено в огромен небостъргач, от който може и да не се излиза. Пушачите са подложени на такива гонения, сякаш са вещици през средновековието. Само че не ги изгарят на клада, а ги изхвърлят от работа. За своя герой, който работи в този огромен консорциум като куриер, Леонид казва, че е един от най-свободните хора, волна птица. „Той е пред уволнение и няма никаква работа, а и трудът му е изместен от новите технологии. Имитира, че върши някаква дейност, а от скука се закача със секретарките.“

Въпреки успешните си театрални изяви, засега Йовчев не може да се похвали с роля в киното, а и няма сериозни предложения за снимки. Не го блазни и телевизията, макар да разбира, че покрай такива участия се печелят добри пари. Преценява, че тези телевизионни изяви ще попречат на развитието му, затова отказва. Иначе в свободното си време обича да чете, най-вече любимите си автори Толкин, Набоков, Казандзакис, да гледа филми и най-вече да играе компютърни игри. Последното е може би най-големият му порок, към който е пристрастен от дете. Блиц– Денят ти започва с…

…Приятна книга.

– За работа се зареждаш с…

…Музика.

– Никога не би участвал в…

…Порнофилм.

– Мечтаеш да участваш в…

…Археологическа експедиция.

– Мечтаеш да работиш с…

…Алън Рикман.

– Най-голямото предизвикателство в живота ти е…

…Да продължавам да се боря, да не се успокоявам с това, което съм постигнал, да не се успивам.

– Парите са…