Не
е лесно да си Дядо Коледа! Не, не става въпрос, че Дядо Коледа трябва
да подготви подаръци за всички деца по света и след това за една нощ да
ги разнесе по адресите им. Дрън-дрън! Това го знае всяко хлапе, че е
измислица. Става въпрос за милионите знайни и незнайни лица по света,
които играят професионално или аматьорски ролята на Добрия старец от
Лапландия, за да поддържат жив духа на Коледа. Знам, че на тези хора
никак не им лесно, защото съм играл тази роля.Майка ми беше начална
учителка и веднъж ме помоли да бъда Дядо Коледа на новогодишното
тържество, организирано за децата от първи клас. Какво пък, съгласих се.
Но дори не подозирах какво ме очаква…
Първо, два часа стоях неподвижно прав, забит като кол за домати, докато
учителките се суетяха около мен да ме екипират в одеждите на Дядо
Коледа. То беше лепене на памучени мустаци, брада, вежди, червене на
бузите с руж, обличане на костюма – роба, колан, шапка, ръкавици,
ботуши… Накрая се чувствах като средновековен рицар в тежки доспехи –
не можех да помръдна! Всичко беше закрепено по мен в крехко равновесие,
което правеше движенията ми толкова тромаво непохватни, колкото са
движенията на слон в стъкларски магазин. За да не се разпадна на
съставните си части от костюма, се налагаше да не развивам скорост на
движение, по-висока от една крачка в минута. Но дори и тази скорост
затрудняваше протичането на нормалните жизнени функции на организма ми –
особено процеса на дишане. Да дишаш през плътен килим от памучени
мустаци и брада пред устата ти е почти равносилно на давене в дълбок
кладенец. Дишането се превръща в тежък асматичен хрип, който се
реализира чрез драматично звуково оформление, съпроводено с експресивни
промени в цвета на кожата на лицето – от жълт, през червен, до син. И
всичко това облято с извираща от порите на челото минерално топла пот,
която, стичайки се пред очите, замъглява погледа до степен на видимост
не повече от половин метър…
Поставен в тази толкова деликатна ситуация на водолаз, чиито припаси от
кислород са на привършване, аз трябваше да се изправя пред детската
публика, внушавайки мъдростта и достолепието на Добрият старец от
Лапландия. Спомням си как влязох в салона с роботизирано вдървена
походка, нарамил чувала с подаръците, почти се сринах в несвяст върху
стола и погледнах децата с помътнели от недостига на кислород очи.
Настана невъобразим шум от детска еуфория. Май бях успял да ги убедя, че
наистина съм много стар и уморен от дългия път. Убедителен беше и
гласът ми – дрезгаво измъчен: „Здравейте, мили деца!“ На последната
сричка от изречението вакуумът, създал се от отварянето на устата ми,
беше засмукал част от памучните мустаци. Което сложи край на словесните
ми изяви за вечерта. Заложих на жестомимичните изразни средства –
одобрително кимане с глава, пляскане с ръце. Децата се надпреварваха да
рецитират стихотворения, да пеят песни, с изключение на едно, което през
цялото време ми шепнеше от първия ред:“Бате Пепи, ти ли си?!“ Попита ме
поне 10 пъти и си просеше, вместо подарък, накрая да получи дясно кроше
от Дядо Коледа. „Бате Пепи, ти ли си?!“ – вече не знаех аз ли съм, или
не съм. Знаех само, че щеше да е по-лесно да приготвя подаръци за децата
от цял свят и да ги разнеса за една нощ по адресите, отколкото да
издържа до края на тържеството!…
Издържах! И си заслужаваше – заради всички деца, които ми повярваха.
Които не видяха колко е трудно да бъдеш вълшебен герой. Не видяха
грозната реалност, а красивото вълшебство. Не видяха обикновения бате
Пепи, а необикновения Дядо Коледа. Всички те получиха най-ценния подарък
– последното вълшебство, оцеляло в наши дни – красотата на Илюзията.
Писма до моите деца
Ден първи:
Паднах!…Ама не морално- просто стъпих накриво и паднах на земята, докато си вървях по улицата. При падането счупих шарнир от окачването на лявото ми крило. Обадих се на Архангела от „Пътна помощ“ на Небесното царство, но той ми каза, че доставка на шарнир за ляво ангелско крило щяло да има чак след един месец…“Дотогава какво да правя, как да се прибера на Небето?!“, попитах притеснен. „Става и шарнир от Лада Нива!“, отговори ми Архангела и затвори телефона.
Ден втори:
Купих шарнир от Лада Нива. Вярно, че ставаше за крилото ми. Само където с него крилото ми започна много да тропа при летене. Как щях да вляза в Небесното царство, та там цари тишина и пълен покой!?…
Ден трети:
Отидох в магазин за авточасти и помолих да ми препоръчат по- комфортно окачване. Предложиха ми шарнир за Мерцедес S класа. Ей, немска работа- към него имаше и бордови компютър за регулиране режима на окачването. Крилото ми, дет се вика, „заспа“- не се чуваше, че лети. Стана толкова тихо, че другото ми, оригинално ангелско крило, вече беше по- шумно и друсаше на всяка въздушна яма. Получи се дисбаланс. Бордовият компютър, нали е немска машина, усети, че има дисбаланс в показателите на окачването и блокира. Паднах обратно на земята…
Ден четвърти:
Отидох на български майстор- автомонтьор. Той дълго гледа окачването на крилото ми, спомена някаква майка, рови из някакви части, докато накрая извади парче тел и ми завърза крилото за тялото…
Ден пети:
Брей! Опитах с руски, с немски шарнир- накрая една българска тел ми оправи крилото. Литнах и запърхах във висините, като че вчера са ми поникнали криле. Наистина усещането за полет беше много по- вълнуващо, като знаех, че всичко се крепи на само едно парче тел. Това беше вече истински полет- на ръба на невъзможното и свръхестественото. Чувствах се истински ангел, защото за първи път летях не толкова с крилете си, колкото с вярата си, че само Бог ми е на помощ да не падна. За първи път летях ангелски красиво, защото осъзнавах, че всеки замах на крилете ми може да бъде последен, ако крехката тел се скъса. За първи път усещах мъчителното преодоляване и освобождаване от гравитацията. За първи път ставах, след като бях паднал. За първи път се завръщах на Небето не защото трябва, а защото исках. Защото Небето не е там, където винаги можеш необятно да летиш, а където винаги можеш необятно да се завръщаш!
Господ простичко попита:
„Какво искаш да ти сторя?“
Въпросът още неизрекъл,
тръгнах с Него аз да споря:
„Да сториш искам чудо,
но ти не чуваш моя зов,
не виждаш, че смъртта
е тръгнала на хищен лов.
Не виждаш, че едно дете се бори
за всеки следващ дъх живот,
засегнато от болест страшна,
търси в отчаянието си брод!
На Тебе тихо уповава
и моли се, тъй както може,
но где е твойто чудо,
закъсняваш, Боже!“
Бог отговори ми с въпрос:
„Та нима не виждаш мойто чудо?!
Нима си глух,
не чуваш ли сърцето ти как бие лудо?!
Сърце, туптящо от вълнение,
за чужда орис то трепти,
разкъсано от вяра и съмнение
молитва в нощта шепти.
Това не е ли чудо-
че се молиш ден и нощ
и уповаващ лудо
единствено на Божията мощ.
Това е чудото-
че скръстил си ръце
и искрена молитва
излиза от твоето сърце.
Повярвай,
всяка болест ще отстъпи пред това,
ще бъде победена от най- човечните слова!“
Вече втора седмица работехме без почивка. Искахме да свършим по- бързо, за да си отидем у дома- София ни липсваше. Тишината и спокойствието на селото, в което работехме, в началото ни харесваше, но вече ни потискаше. А и умората ни натежаваше- започнахаме да се изнервяме и да си подвикваме за дребни неща. Всеки се заяждаше с всеки- виковете ни огласяха с ехо параклиса, който бяхме изградили насред селото. Напрежението се нагнетяваше и избухна, когато дойде ред на сводовете, които трябваше да оформим във вътрешното трикорабно пространство на сградата. За тях се искаше малко повече търпение и обръщане на внимание в детайла. Но първият свод излезе крив. Кофражът ли беше накриво поставен, при замазката и шпакловането ли някой не беше спазил точната линия, така и не се разбра. Започна едно каране, един лют спор кой е крив- кой прав. В един момент, докато си поемахме дъх, за да продължим спора, в кратката пауза на напрегната тишина се чу пърхане на криле. Ха!? Какво беше това? Млъкнахме и се огледахме- в параклиса беше влязъл гълъб, който летеше неспокойно, блъскайки се в стените в търсене на изхода. Накрая гълъбът кацна точно на мястото, където по план трябваше да бъде олтара. Застинахме- гълъбът беше бял и ни гледаше право в очите с почти човешки изразителен поглед. Дори леко си накланяше главата наляво- надясно, докато ни гледаше така, сякаш питаше: „Защо!?“ Да, наистина- защо? Защо се карахме точно тук, в храма? Стана ни гузно. Но и някак спокойно- този гълъб донесе със себе си такъв мир, че забравихме за какво се караме. Гълъбът усети нашето спокойствие и излетя през изхода навън. Само след миг в параклиса дотича дете, което търсеше гълъба си. Почти викаше от притеснение: „Видяхте ли един бял гълъб, видяхте ли го!?“ Питаше така, сякаш ни задава най- важният въпрос в живота, макар че то просто си търсеше излетелият от клетката гълъб. Ние обаче му отговорихме, както трябва да се отговори на най- важният въпрос: „Да, видяхме го!“
Днес Невичка дойде при мен и проплака: „Тате, па бате уби едно червейче!“ Гледаше ме право в очите. Стана ми неудобно от нейния поглед- в него беше цялата надежда на света. Но надежда за какво- червейчето беше вече убито. Отидох при Сашко. Той си копаеше в пясъка, без да подозира, че е бил обвинен в геноцид срещу човечеството, пардон- срещу…Срещу едно червейче! Да, точно това си мислех- за едно червейче ли сега ще се разправяме!? Ама Невичка стоеше зад мен и очакваше изпращане на Сашко на военен трибунал. Започнах с предварителния разпит: „Саше, верно ли, че днес предумишлено си умъртвил по особено жесток начин едно червейче!?“ Сашко ме погледна с широко отворена уста. „Каквооооо!?“ Невичка се намеси: „Аз те видях как го уби!“ Сашко продължаваше да недоумява- дали въобще беше забелязал, че е убил червейчето? Може да е било и непредумишлено, при трудова злополука…Ама не- Сашко загря: „А, червея ли- да, убих го, и какво!?“ Невичка окрилена, че истината е излязла наяве, заяви с патос: „Ти уби червейчето с лопатката!“ Сашко още повече недоумяваше: „Ама вие за едно червейче ли сте?!“ Невичка веднага изстреля отговора си: „То беше добро червейче!“ Сашко вече не издържа: „Да бе, добро червейче- бебешка работа!“ Трябваше да се намеся. Направих го по най- назидателния начин: „Добро- лошо, ти си го убил!“ Сашко вече се обърка и се опита да ни успокои: „Нищо не може да му стане…“ Е, да, след като вече е умряло- повече от това какво може да му стане!? Невичка се намеси най- адекватно: „Извини му се!“ Е, това пък вече беше прекалено- да се извиниш на един червей, умрял при това. Аз ако трябва да се извинявам на всички мравки и охлюви, които съм сгазил досега с колата…Но всички те бяха анонимни, а това червейче беше червейчето на Невичка- най- доброто червейче на света. Но и най- умрялото. Как можехме да го спасим? Ами толкова просто- като го забележим, макар и да е само едно малко червейче. Така, както беше направила Невичка.
Как ли минава един работен ден на Господ? Сигурно става още преди изгрев слънце, за да провери дали слънцето ще изгрее и този ден, защото може и да не изгрее. Подобно на автомеханик Той запретва ръкави и започва профилактика на цялата вселена. Преглежда на канала всички закони на математиката, физиката, химията и биологията, от които зависи Живота. Затяга тук- там, където има хлабини. Заслушва се в земната ос- леко потропва и стърже- сменя веднага шарнир, сипва масло. На Слънцето са му изгорели аварийните светлини и мигачи- сменява ги. Запълва озоновите дупки с алфалт, за да не пропадне планетата в тях и да счупи някой носач или амортесьор. Сменя сегментите на гравитацията, че й е паднала компресията. И така вече слънцето може да изгрее. След това Господ сяда да почине, но докато седи, си преглежда мейлите- 2 милиарда! Всички искат нещо от Господ. И всички не знаят какво точно искат, но го искат на момента. Само едно дете знае какво точно иска- да дойде края на света, защото не му се тръгва на училище от 15- ти септември. Може ли Господ да откаже на едно дете?! Разбира се, че не! „Учебната 2012 година е близо, потърпи, мое дете!“- отговаря му Той. След това Господ отива на среща със Смъртта, за да обсъдят колко човешки живота ще свършат днес и защо. Отново всички, които трябва да умрат, ще умрат, защото са престанали да живеят по време на живот. Други пък въобще не са започвали да живеят, защото отлагат за утре- днес са много заети . Жалко- такива и Господ не може да ги спаси, затова Смъртта получава разрешение да действа. Но с уговорката, ако някой осъзнае, че днес е ден първи от остатъка на живота му, от остатъка на любовта му, от остатъка на нежността му, Смъртта да го отмине. Никой не го осъзнава- затова и днес Смъртта отново е неизбежна. Както и Живота. Точно с него неизбежно се среща и Господ, за да решат кой и защо ще се роди днес. Решават да се родим аз и ти…Да, точно аз и ти. Но защо? Дори само защото аз и ти, макар и въобще да не се познаваме, един ден може да се разминем на улицата, казвайки си „Добър ден!“, от което денят ни да стане наистина добър. За Господ и Живота това е достатъчна причина да ни има! След срещата с Живота, Господ отива до Съда, където има милиони съдебни дела. От толкова много ангажименти, Той закъснява за обвинението на Главния обвинител по делата- Дявола, но не закъснява за оправданието. А оправданието е самият Той, даже има и веществени доказателства- един дървен кръст и две прободени длани. В края на деня, когато започва да се свечерява, Господ отива при децата, за да послуша техните молитви преди сън. Колкото и да уморен от деня, Той никога не се уморява да слуша по детски искрени молитви, затова ги изслушва всички. И си записва всяка едно желание, за да го сбъдне. Така- някъде там в края на деня, в края на бележника Му остават записани Неговите думи: „Едно дете ме помоли 15- ти септември никога да не идва. Защо пък не?! Така и на мен ще ми останат само още 6 работни дни, а на 7- мия ще си почина. Точно като при Сътворението!“…
5. Виждам как Сашко си яде ноктите на ръката и го питам: „Саше, толкова ли са ти вкусни ноктите?!“ А той съвсем кулинарно сериозно отговаря: „Е, вкусни са, ама не са по- вкусни от сополите!“…
4. Сашко се прибира късно вечер след игра на улицата, просва се на леглото и казва с мъченически глас: „Оооох, днеска цял ден съм бил на крак и не съм си починал!“
3. Уговарям Сашко за един час през деня, в който той да чете от задължителните книги за училище. Той обмисля сериозно предложението ми, след което още по- сериозно отговаря: „През деня съм много зает, тате, трябва да си играя, да карам колело…“
2. Котаракът ни изчезна безследно за три дни, след което се върна с изнемощял вид на дрогиран хипар. Всички го гледахме и се питахме къде ли е бил. Отговорът дойде със страшна сила от Сашко: „Три дни е бил на секс!“
1. Сашко разказва за разговор между децата на улицата. Темата е кой какви задължителни книги за училище чете…Сашко: „Апа един Веско каза, че сега чете некви приказки от Ханс Грим!“
Бележка: Сашко дори не подозира, но вече е съавтор в този блог. Всеки ден го карам да упражнява краснописа и вернописа си, пишейки съчинения по зададена тема. Реших, че ще е хубаво тези съчинения да станат част от блога…Приятно четене!
Първо съчинение: Моята сестра Невена
Невена е хубава и добра. Мила и послушна, кротка. Нежна и забавна. Неви знае 22 песни и бързо ги помни. На рождения ден на тате изнесе цял концерт и аз. Всички ни ръкопляскаха. Понякога я дразна, но това не значи, че не я обичам. Много я обичам!
11.06.2011 г. Сашко
Бележка: Ех, Саше, Саше, колко си мил- толкова, че на места чак си излъгал, тате! Пишеш, че понякога дразниш Неви, а то е постоянно, но това наистина не значи, че не я обичаш…Напротив- обичаш я толкова много, че дори и твоята мечешка душа се разнежва върху белия лист хартия!
Обичам този момент. Когато се връщам след 24- часово дежурство. Когато се връщам оскотял и зъл от недоспиване. С тежък поглед и тежки мисли. С оголени нерви. С цялата неистова лудост на шума и хаоса в София още пред очите…Тогава идва финалът на този безумен маратон. Там ме чака…милата Невичка. Колата приближава оградата на къщата. През отворения прозорец дочувам нейното крехко гласче: „Тате, вавейййййй!“ Милото ми мъниче, то дори не може да изговори правилно поздрава, но полага трогателни речеви усилия, за да ме поздрави! „Вавейййй!“ Ето това мъничко детско „Вавей!“, казано с такава чиста, безкористна радост от моето завръщане ми дава цялата утеха на света. И разбирам, че за това „Вавей!“ се завръщам, заради него съм отишъл, за да се завърна и да чуя тишината и простотата му след целия шум и суета на големия град… …Колата бавно минава по пътя покрай оградата, а Невичка тича редом с нея в двора и очите й са пълни с тревога аз да не отмина, без да спра, без да се завърна. Затова вика още по- силно, за да я чуя: „Тате, вавеййййййй!“ Но аз я чувам. Боже, колко ясно я чувам. Чувам я и ще я чувам, където и да съм, колкото и далече да съм. Дори и да няма завръщане… …Важното е, че отиването ще си е заслужавало. Защото винаги ще има на кого да кажа: „Вавей, мила моя!“
Сашко е опасен! Да не му заставаш в периметъра на словоохтливостта- това е все едно да застанеш пред дулото на „Калашников“, със свален предпазител и зареден патрон в цевта. Трябва да бягаш по- далече, защото от устата му излизат не думи, а куршуми, които застрелват на място… …Например: Среща го малко момиченце в Пловдив и го пита с лигаво мек пловдивски акцент: „Ти на колко си годинки?!“ Сашко я поглежда със стоманен поглед, в който се чете, написаното с едър шрифт „ТАЯ ПА!“, след което не просто отговаря, а изстрелва: „На 100!“ Изстреляният куршум нацелва невинното детенце право в челото- то остава вкаменено с втрещен поглед и висяща като откачена от шока долна челюст… …Друг пример: Сашко е тръгнал за сладолед до кварталния магазин, но по пътя го среща неговия приятел Крисчо, който мило го пита: „Сашко, къде?!“ Сашко присвива очи като за прицел и изстрелва отсечено своя отговор: „Ти па все трЕбва да знаеш къде!“ След това прави кратка драматична пауза и довършва Крисчо с втори изстрел: „На Германия!“ Крисчо, горкият, си няма и най- малка идея къде е Германия, затова софтуерът му блокира тотално- остава да гледа с поглед, в който е изписано стандартното за такива случаи съобщение „Уиндоус кен нот оупън дис пейдж“… И така- примери много, както и жертви. По непредпазливост! И по незнание, че всъщност, дори и в най- убийствения куршум, изстрелян от устата на Сашко, се крие просто неговата момчешка срамежливост да отговаря на неудобни въпроси…Наистина!