Обичам този момент. Когато се връщам след 24- часово дежурство. Когато се връщам оскотял и зъл от недоспиване. С тежък поглед и тежки мисли. С оголени нерви. С цялата неистова лудост на шума и хаоса в София още пред очите…Тогава идва финалът на този безумен маратон. Там ме чака…милата Невичка. Колата приближава оградата на къщата. През отворения прозорец дочувам нейното крехко гласче: „Тате, вавейййййй!“ Милото ми мъниче, то дори не може да изговори правилно поздрава, но полага трогателни речеви усилия, за да ме поздрави! „Вавейййй!“ Ето това мъничко детско „Вавей!“, казано с такава чиста, безкористна радост от моето завръщане ми дава цялата утеха на света. И разбирам, че за това „Вавей!“ се завръщам, заради него съм отишъл, за да се завърна и да чуя тишината и простотата му след целия шум и суета на големия град… …Колата бавно минава по пътя покрай оградата, а Невичка тича редом с нея в двора и очите й са пълни с тревога аз да не отмина, без да спра, без да се завърна. Затова вика още по- силно, за да я чуя: „Тате, вавеййййййй!“ Но аз я чувам. Боже, колко ясно я чувам. Чувам я и ще я чувам, където и да съм, колкото и далече да съм. Дори и да няма завръщане… …Важното е, че отиването ще си е заслужавало. Защото винаги ще има на кого да кажа: „Вавей, мила моя!“
