В “Да бъдеш шотландец” (ИК “Еднорог”) животът, кариерата, копнежите и амбициите на сър Шон Конъри се преплитат с живота и историята на родната му страна. Никой не би могъл да създаде по-достоверен портрет на Шотландия от бедното момче, разнасяло мляко с каруца по улиците на Единбург, което се превръща в една от най-големите легенди в света на киното.
Шон Конъри представя Шотландия – драматичната история на една малка страна, изпадала в зависимост и воювала през вековете за самоопределение, страна със забележителен принос към световната култура и световния технически прогрес. Предлагаме откъс от книгата в превод на Боряна Джанабетска.
Шотландска готика
Шон Конъри, Мъри Григър
Беж по уличките в мрака,
Бърк и Хеър там гости чакат.
Бърк ги коли, Хеър краде,
Нокс говеждото яде.
Единбургска детска песничка
Като момче бях очарован от контрастите на Единбург. Израснах между доктор Джекил – неокласическите сгради на Новия Град, и мистър Хайд – готическите сгради и тесните улички на Стария град. Може би така би описал Роби Луис Стивънсън граничното положение на нашия индустриален квартал в неговия роден „град на стръмнини“, както се изразява той.
„Зловещ“ (eerie), „страховит“ (gruesome), „съдбоносен“ (weird), „магьосник“ (warlock) – не е ли странно, че всички тези мрачни думи, свързани със свръхестественото, са от шотландски произход. Те са готическият дар на Шотландия за англичаните. Ако се изкачите по изтърканите през вековете каменни стъпала на Наблюдателната кула в горния край на Роял Майл, всякакви подобни определения просто ще започнат да се набиват в очите ви. Особено ако достигнете върха на кулата, където е разположена потъналата в сенки „Камера обскура“ и надникнете надолу през тайнствения полумрак.
Тогава пред очите ви бавно ще започнат да се очертават, изложени сякаш на гигантски поднос, добре подредените улици на Новия град, строен в неокласически стил. Ако погледът ни се зарее отвъд двете копия на антични храмове, подслонили Националните галерии на Шотландия, няма да ни е трудно да си представим Стивънсъновия доктор Джекил, обитаващ това изискано средище на Просвещението.
После, когато операторът завърти обектива на викторианския перископ към покривите на сгушените една в друга готически сгради на Стария град, ще е също толкова лесно да извикаме в съзнанието си демоничното второ Аз на добрия доктор, злодея мистър Хайд, промъкващ се из тесните улички, които водят към Роял Майл. „Малко са местата, ако изобщо има такива, които предлагат на погледа такива варварски контрасти“, пише Стивънсън за родния си град. Не е можел да подмине този факт и Алфред Хичкок, който ми каза по време на снимките за „Марни“, че винаги е искал да заснеме филм за перфектното убийство някъде по покривите на Единбург. Хич беше заинтригуван от идеята за убиец, който извършва злодеянието твърдо убеден, че то не може да има свидетели, а всъщност е следен от бдителни погледи откъм потъналата в мрак „Камера обскура“.
Сега през обектива на „Камера обскура“ се вижда панорама на Стария град, където пред погледа ни се мяркат някакви фигури. В една от тесните улички там долу някакъв студент се перчи пред групичка туристи. Той води една от многото обиколки из свърталищата на единбургските призраци и разказва всевъзможни измишльотини, облечен в съответствие с ролята си в неподходящи за фигурата му дрехи на гробар. Докато той дърдори, като че ли никой не забелязва заплашителната сянка, която се примъква край стените. Но когато изпод наметката се протяга ръка, една туристка се извръща и изпищява, видяла нарисуваното като оголен череп лице. Ахканията на останалите скоро преминават в притеснен кикот, когато подчертаната глуповатост на шарадата за стряскане на туристи ги връща към действителността. Но дали всичко това е само безобидно забавление?
Сега налепените около катедралата „Сейнт Джайлс“ плакати, кой от кой по-страховит, обещават на всички „зловещо и кърваво забавление“. „Нашите екскурзоводи, облечени в костюми от епохата, ще ви върнат в мрачното минало на Единбург“, гласи една табела. На друга е добавено и обезпокоителното предупреждение, че предлаганата среща с полтъргайста Макензи „може да причини физически и психически травми“. По улицата раздават брошури, рекламиращи възстановка на процесите срещу вещици в един полуразрушен замък наблизо с предизвикателното изречение „Не идвайте, ако ви е страх!“.
Бях шокиран, когато установих, че пресъздаването на такова ужасно потискащо събитие се рекламира и от правителствената агенция „Историческа Шотландия“, особено като се има предвид, че същия ден бях видял между селата в Пъртшър паметник на последната жена, преследвана и изгорена като вещица. Струва ми се неприемливо една правителствена агенция, чиято цел е да консервира исторически сгради от национално значение, сега да е принудена да повишава приходите си, подстрекавайки туристическия интерес към женомразките изстъпления през шестнайсети век.
Научавам, че в Испания наричат такова деформиране на културното наследство в името на туризма la puteria, тоест проституиране с културата.
Може би и аз самият подлежа на обвинение, че поощрявам такъв нездрав туристически интерес, тъй като във филма, в който аз присъствам като разказвач, а призрачното присъствие на Дейвид Мъри се чувства навсякъде (никъде обаче не говоря за призраци), има сцена, поставена в подземния лабиринт от улички „Мери Кинг“, в която се коментира ограниченото жизнено пространство на обитателите на Единбург през ХVІІ век. Когато през осемнайсети век била издигната сградата, която щяла да приюти Единбургската община, всички тесни пасажи били заравнени и запечатани отгоре, а помещенията и магазините под нивото на улиците останали недокоснати.
Сега хората могат да посещават тази подземна част на града. Но вместо да оценят правилно тогавашните условия на живот, те се съгласяват да участват в тези инсценировки на обитавани от призраци къщи в духа на Дисниленд. Добре че Помпей не е под юрисдикцията на Единбургската община, иначе току-виж решили да правят възстановки и там, може би в прочутата сграда на публичния дом.
Дори у най-спокойните жители на града, които живеят в сградите по маршрута на „приз-рачните обиколки“ на Единбург, отекващите в летните нощи писъци могат да предизвикат психически отклонения – особено ако става дума за родители на малки деца. Една нощ някакъв страховит писък събудил току-що приспаното бебе на една млада майка и то заревало така, че едва не се задушило. Майката побесняла и хукнала надолу по стълбите, облечена само по нощница. Туристите решили, че това е част от атракцията, за която си били платили, но осъзнали, че нещо не е наред, когато тя измъкнала бастуна на екскурзовода и започнала да налага всички наред.
Приятелят ù горе решил, че животът ù е в опасност, взел един сатър от кухнята и се намесил в мелето. Всичко приключило в съда, където жената била осъдена да плати 80 паунда глоба, а приятелят – на три месеца затвор, „за опит за нанасяне на тежки телесни повреди“. Местният вестник отбелязал събитието под заглавие „Кошмар на Виктория Теръс“. Дали пък „обиколките на призрачни обиталища“ не са стигнали прекалено далеч?
Независимо от това кое е факт и кое – измислица, Старият град на Единбург бил просто създаден за водеща роля в готическото възраждане – от замъка, извисил се на скалата на върха на изгаснал вулкан, през Роял Майл, която се вие надолу като оглозган гръбнак на риба, от който излизат като кости тесни улички, та чак до руините на абатството Холируд. Възможно ли е изобщо да има по-подходящ фон за някоя готическа драма? Спомням си как по време на един филмов фестивал в Единбург заедно с немския продуцент Йоахим фон Менгерсхаузен обикаляхме скалата, на която се издига замъкът.
Вдигнал поглед към облаците, които се носеха бързо над осветените от прожектори назъбени крепостни стени, той се обърна удивено към мен: „Имам чувството, че вашият град е построен за компанията „Хамър“* от сценографите на „Дракула“. Кой би могъл да възрази? В края на краищата, нали „Крадци на трупове“ (The Body Snatcher), холивудската интерпретация на разказа на Стивънсън за убийците Бърк и Хеър, започва на площада пред замъка, където някакъв поставен малко не на място овчар събира овцете си.
Най-страховитите готически разкази никнат сякаш без усилие на родна шотландска почва. От мрачните и влажни улички на Единбург до пещерите в Еършър или хълмистите погранични земи, Шотландия спокойно може да претендира, че е създала психологическа основа за готическите мистификации. Дори американският първомайстор на ужасите Едгар Алан По е преживял именно онези години, през които се формира личността в Еършър, на западното крайбрежие на Шотландия. Той е роден в Бостън, и още когато бил двегодишен, баща му напуснал семейството, а майка му починала. Джон Алан, богат търговец на тютюн от Шотландия и съпругата му прибрали децата, а после се върнали в родния си град в Еършър, където Едгар започнал да посещава старото общинско училище в Къркгейтхед.
Местните страховити предания, разработени с такъв творчески размах от Робърт Бърнс в разкази за свръхестественото като „Там О’Шантър“, сигурно са привлекли вниманието на младия Едгар към разните пакостливи таласъми и места като онова, на което героят на Бърнс долавя „гласове на вещици и бесове“. През ученическите години никой не го спирал да се скита сред надгробните камъни край старата църква, с издяланите по тях черепи и кръстосани кости и всякакви други символи на смъртта.
Наблизо се намирали и руините на замъка Дийн, а старите хора все още си спомняли нощта, когато избухналият в него страхотен пожар разцепил стените му и огненият пролом се отразявал в тихите води на близкото езеро. Дали тази сцена не е вдъхновила описанието на нажежените до червено стени в килията на осъдения от „Кладенецът и махалото“, един от най-забележителните разкази на По, написани в духа на готическата традиция? Свръхестественото почива на отдавнашни традиции в Шотландия, датиращи поне от Средните векове. В „Песента на последния менестрел“ сър Уолтър Скот пише:
Във тез земи красиви опознах тогава
и Майкъл Скот, магьосник с лоша слава…
Действителните постижения на Майкъл Скот, един от най-забележителните умове от началото на тринайсети век, в областта на науката и изкуствата, били дотолкова задушени от легенди за магьосническите му занимания, че скоро се превърнал в черния кръстник за готическото възраждане в Шотландия. Като философ, лекар и математик, Скот се свързал в Испания и Сицилия с най-прочутите учени на своето време, където превеждал арабски и еврейски текстове. Книгите му, занимаващи се с алгебра или езотерика, били разбираеми за малцина. Като се има предвид, че носел и арабски роби, мнозина приемали написаното от него и загадъчните алгебрични символи като магьоснически писания.
Майкъл Скот се върнал в Шотландия, където починал около 1235 година. Хората вярвали, че ако забележителните му книги бъдат отворени пак, те ще пуснат на свобода ята злонамерени демони. Според легендите книгите му били погребани редом с него в абатството Мелроуз, за да се избегне опасността някой да ги отвори отново.
На смъртен одър като бе едва,
у Майкъл се събуди съвестта…
Аз закопах Всевластната му книга,
та ничий взор до нея да не стига…
Само че не е изключено до нея да „достига нечий взор“, защото все още има хора, които твърдят, че един рядък и много ценен средновековен ръкопис от колекцията в библиотеката „Джон Райлъндс“ в Манчестър е именно вълшебната „Всевластна книга“ на Майкъл Скот. Страниците, изписани с алгебрични уравнения, за мен и сега сякаш са изпъстрени с окултни йероглифи и лъхат на магия. За малцината, които са в състояние да разкодират знаците, става дума по-скоро за средновековен математически трактат, приписан на Скот още преди векове от по-зле информирани хора със слабост към измислиците.
Легендата за Майкъл Скот е жива в пограничните земи. Считан бил за толкова властен магьосник, че според преданието именно той разсякъл хълмовете Ейлдън на три, независимо от факта, че местността още в римско време е наричана Тримонциум. Според друго предание със свръхестествените си способности Майкъл Скот успял да накара камбаните на „Нотр Дам“ в Париж да забият, докато се молел в една пещера в Испания. Толкова се прочул със своето магьосничество, че в своята „Божествена комедия“ Данте го показва как върви заднешком към преизподнята, дарявайки този блестящ учен с уникалната чест да бъде единственият шотландец, спечелил си място в „Ад“:
А онзи дребний, който там страни,
е Скот Мишел: с лъжлива си наука
той вред е бил достигнал да гърми.
Окултизмът щял да набира сила през следващите векове в Шотландия, държейки в плен съзнанието на хората, убедени, че злата сила на сатаната воюва с Божествената доброта. Вече беше описано как вярата в силата на магьосничеството успява да завладее ума на крал Джеймс VІ, чиито натрапчиви мании на тема вещици се втъкали в историята на Шекспировия „Макбет“. Към края на живота си сър Уолтър Скот се чувствал все по-запленен от дългата и мъчителна история на магьосничеството в Шотландия.
Докато сенките на мрака и смъртта се трупали над готическото му имение „Абътсфорд“, той бил завладян от мисли за свръхестествени сили. Привидения, демони, гномове и русалки, полтъргайсти и всякакви форми на магия и окултни практики пленили въображението му. Започнал да пише поредица писма, в които става дума за демонология и вещерство, до своя зет Дж. Г. Локхарт, също писател, който впоследствие щял да стане и негов биограф. „Разказът на странника Уили“ – произведението на Скот, посветено на свръхестественото, е вдъхновен от шокиращата история на майор Уиър.
