снимки: авторката
Проф. д-р Иван Миланов е изпълнителен директор на болницата по неврология и психиатрия “Св. Наум” в София, известна с нарицателното „Четвърти километър“. Роден е през 1954 г. в Стара Загора. Завършил е неврология в Медицинския университет в София. Специализирал е в областта на двигателните нарушения в САЩ и по проблемите на главоболието в Италия. През 2001 година става професор по неврология и директор на “Четвърти километър”.
– По улиците напоследък се разхождат много неадекватни хора. Защо полудява българинът? Увеличават ли се психично болните?
– Броят на психично болните хора не нараства. Те са толкова, колкото са били и преди. Истинските психични заболявания се дължат на генетично предопределение и няма големи колебания в бройката на пациентите, независимо от всички напрежения в обществото. За разлика от по-рано обаче, сега тези хора нямат ограниченията, които имаха навремето. Тогава лежаха непрекъснато по болници – по 40-50 дена и т.н.
С промяната на системата психично болните са оставени малко по-свободно. Възприета е западната концепция те да се вграждат в обществото и сега влизат в болница, само когато декомпенсират (когато организмът не може да компенсира предизвиканите от болестта нарушения – б.а.). Този демократичен подход има и негативни страни. Чувате от време на време, че някой убил баба си, наръгал с нож баща си. Това е, защото стана много сложно някой да влезе в психиатрия. Процедурата е безумно дълга, минава се през прокурор, през съдия. Много често се сблъскваме примерно с майка или баща на такова дете, които искат то да се лекува, но процедурата ги ужасява, защото трябва да напишат жалба до прокурора срещу детето си. А няма друг път, по който да ги приемаме за лечение.
Самите психично болни не искат да се лекуват. Те нямат съзнание, че не са наред – те смятат, че са добре, а другите не са. Оттам се усложниха малко нещата и затова ги виждате по-често по улиците.
От друга страна обществото стана много стресово. Това доведе до увеличаване на броя на хората с депресии, напрегнати, тревожни, готови винаги на бурни реакции. Те са хората като нас – нормални в общи линии. Техните тревожности, панически разстройства и депресии вече имат връзка с обществото, но това не са истински психични заболявания. Става въпрос за нормални хора, които временно имат определени отклонения.
– Навремето имаше задължително лечение?
– Т. нар. задължителна диспансеризация също отпадна. Преди, ако си регистриран с психично заболяване, трябваше да идваш задължително веднъж месечно на психиатър и той да те контролира пиеш ли си лекарствата, не си ли ги пиеш и какво се случва. Това го няма вече. Като не искаш да си ги пиеш, твоя си работа. Резултатът е, че много от тези хора не си пият лекарствата и съответно декомпенсират. И отново се завърта същото – пак жалба да прокурор, за да влезе и т. н. Безспорно, това е в цял свят. По този начин се избягва възможността за злоупотреби. Говори се, че е имало злоупотреби при предишната система – не знам, може и да е имало, но това доведе до тези рискове за обществото. Изпадайки в тежка психична криза, тези хора наистина могат да убият някого.
снимки: авторката
– Може ли човек без генетично предразположение, а от някакви стресови фактори и неща, които му се случват, да „превърти“ в психиатричния смисъл?
– Много рядко. Ако е поставен в условия на тежък стрес, както имаше случай да е отвлечен, да го измъчват, може. Въпреки че пак трябва да има малко генетично предразположение. Дори депресията е свързана с генетично предразположение и се дължи на по-ниско ниво на определени медиатори в мозъка. По-бързо се изчерпваш. Всеки от нас има стресове, но едни хора са устойчиви, защото медиаторите им са високо ниво. Дори да се изчерпват, пак им остават достатъчно (най-просто казано). Докато на други им трябва съвсем малко, за да ги изкара от равновесие. Но случаите, в които човек бива докаран до тежко психическо състояние, до психоза, всъщност са малко.
– Може ли употребата на наркотици да доведе до увреждане на психичното здраве?
– Напоследък употребата на наркотици е честа причина за остри психози. При предразположени хора (отново) това може да отключи много сериозна психична симптоматика. Ние вече сме имали няколко случая на хора в пълно психично здраве, без явна генетична предразположеност, при които вследствие на употреба на наркотици се отключват тежки психични кризи. Не говорим за това, че като се е надрусал е станал неадекватен – това е друго. Но съществува такава опасност.
– Казват, че пушенето на трева не е толкова вредно?
– Тези теории и аз съм ги чувал. Може да е относително безвредно, но всяко нещо зависи върху какъв организъм действа. Ако си предразположен, пушенето на трева ще ти навреди, както и обикновените цигари. Няма безвредни работи, когато говорим за стимуланти. Те изчерпват невромедиацията. И ако тя генетично ти е заложена по-ниска – декомпенсираш (б. р. – казано с думи прости – откачаш).
– Има ли някое психично заболяване, което преобладава сред българите?
– Сред българите като нация не. Като във всяка европейска държава и тук преобладават депресиите, ако ги приемем за психично заболяване. В моите представи заболяване е нещо, от което не се излекуваш, докато депресията е по-нетрайно състояние. Там с подходящото лечение се възстановяваш. В целия западен свят във връзка със стресовия начин на живот преобладават депресиите.
– Значи лудите в България не са се увеличили през последните години?
– Не. Няма да забравя как 1-2 години след 10 ноември 1989 година излезе една потресаваща статия (за съжаление от наш колега), който казваше, че след 10 ноември се увеличил броят на олигофрените. Олигофренията е увреждане на мозъка, с което човек се ражда. То не зависи от политическата ситуация въобще. Просто си е ген.
– Имаше също по вестниците и твърдения от рода на: „Всеки четвърти е луд“.
– Не знам кой ги е преброил. Естествено, на психиатрите като им се зададе такъв въпрос, те искат да представят колко им е сериозна работата. И излиза, че положението с психичното здраве на българина е такова, че трябва да наредим психиатър до психиатър. Това не са сериозни приказки. Положението с психичните заболявания е като навсякъде по света и нищо необичайно не се случва. Българинът поначало като народопсихология е по-особен. Това е известно. В ежедневието е малко по-избухлив, по-гневен, по-склонен да те напсува и т.н., но то си е черта на народа. Така е било и така ще си остане вероятно. Същото е в Италия, в Гърция… Тези нации са по-експанзивни. В замяна на това пък се веселят повече. Всяко нещо се компенсира.
снимки: авторката
– Понеже хората с психични заболявания са по улиците и са ни съседи, как ще ни посъветвате да контактуваме с тях? Как да ги интегрираме?
– Сложна работа е тази, защото изисква търпение. Особено при хората с тежки психични заболявания, първото правило е, че не трябва да се влиза в конфликт с тях, защото могат да станат много агресивни. Тази работа с интеграцията е същата като с интеграцията на ромите. За каква интеграция може да става дума, когато имаме съвсем друг начин на мислене, на поведение, на хигиена, на бит, на всичко. Как да го интегрираш? Има и сред тях много свестни хора, но другите какво да ги правиш? Не е толкова просто. Лично моето правило е да избягваш конфликти с тях.
– А контакти? Хората с психични заболявания са в пълна изолация от обществото и никой не смее да ги доближи.
– С контактите също е сложно, защото пък те са малко прилепчиви. Ти като му обърнеш малко внимание, той ще се прилепи към теб и трябва да си готов да продължаваш да му обръщаш внимание и да му отделяш достатъчно време, а не всеки от нас, особено в това забързано общество, може да си го позволи. Колкото и да има желание, става досадно в един момент. Иначе на думи звучи много добре, но на практика не е толкова лесно.
– Какви хора посещават болницата?
– Тук сме разделени на 2 – невролози и психиатри. В психиатрията имаме както тежко болни пациенти с шизофрения и т. н., така и съвсем леки пациенти с депресия, които влизат за уточняване на лечението, прави се терапевтичната схема, лежат 10-ина дена и продължават да се лекуват вкъщи. В неврологията има една много хубава традиция от години – създадени са специализирани клиники за лечение на най-социално важните заболявания – множествена склероза, паркинсонова болест, мозъчносъдова болест, епилепсии, единствената детска неврологична клиника в България се намира при нас, имаме клиника за лечение на болката, клиника по неврорехабилитация. Много е широк диапазонът на хората, които идват – от тежко психично болните – ей там отзад ще видите един, който от 3 дена лежи на тревата примерно, до съвсем нормални хора.
– Как така лежи на тревата? Разрешавате ли му? Допустимо ли е по принцип?
– Да, какъв му е проблемът? Той си пие лекарствата. Ние не ги държим като в затвор все пак. Пускаме ги да се разхождат. Решил е да си полежи в тревата, после си го прибират в отделението, какъв е проблемът? Човек трябва да се чувства свободен. Не може да го заключиш зад някакви решетки. Зад решетки стоят само острите, опасните пациенти. Имаме и такива, но те са по-малко.
Входът на психиатрията. снимки: авторката
– Какво трябва да направи един човек, за да го приберат на Четвърти километър (както имаше една приказка)?
– По спешност никой не може да го прибере, освен ако не извърши убийство.
– Има луди, които крещят посреднощ, тропат, тормозят съседите си…
– Нищо не може да му направиш. Трябва да пишеш до прокурора, прокурорът да го внесе на съдебно заседание и съдът да реши. Това отнема около 1 месец. Той пък като разбере после, че си писал молба срещу него, ела да видиш какво става…
– Не може да се обадиш и да кажеш: „Тук един буйства. Елате да го приберете“?
– Смята се, че не е демократично. По този начин аз мога да ви натопя вас. Да кажа: „Тя ми вдига шум. Прави еди какво си“ и да те приберат, без да имаш вина. Навремето през социализма се правеше един друг номер. Понеже на пациентите с епилепсия не им разрешаваха да карат автомобили, имаше случаи да се пишат доноси. Примерно: „Видях еди кой си (негов съсед, с когото се мразят), че получава епилептични припадъци“. И после става страшно за човека. Няма оправия. Взимат му книжката и т. н. От тази гледна точка демократичните процедури са хубаво нещо, защото можеш да се защитиш.
– Много хора изпадат в депресия, а малко от тях търсят помощ. В кой момент на човек трябва да му светне, че има нужда от помощ?
– За съжаление, този момент с усещането е малко труден. Обикновено семейството, близките и приятелите го виждат повече от теб.
– Има ли някакви симптоми, по които да разберем, че става въпрос за депресия?
– Симптомите са, че хората се чувстват много изморени, нямат никакво желание за работа, а в по-тежките случаи – и за живот. Не им се живее, смятат, че са неизлечимо болни от нещо. Цялата тази поредица от събития води до това, че човек не може и да работи, защото се събужда сутринта изморен, изтощен, цял ден (горе-долу) лежи в леглото и т.н. По това време някъде хората започват да търсят помощ. В началото, докато са леки симптомите (безсъние, главоболие, отпуснатост) по-малко хора търсят помощ.
– Как да си опазим нервите?
– Човек трябва да съумява да се овладява, защото ако се поддава на емоциите, напрежението ексалира. Аз съдя по себе си. Тръгна за работа, засече ме някой, аз се ядосам, напсувам го и ми тръгне всичко на криво. Човек трябва да съумява да диференцира дребното от едрото. Ако се научи да го прави, ще си предпази много нервите. Повечето от нещата, за които се ядосваме през деня, нямат никаква стойност. Това че някой те засякъл, някой те настъпил на улицата или нещо друго – какво толкова? Трябва да преглътнеш собственото си его, защото българинът винаги обича да е най. И да използва тоя лаф: „Кой бе? Тоя ли на мен?…“ Това поведение много вреди на нервите според мен. В Западна Европа са съумели да се възпитат в много голяма толерантност, която липсва тук. А липсата на толерантност поражда всички конфликти и скандали. Ти като влезеш в един конфликт, аз не знам другият какво губи, но ти губиш повече, защото изръсваш адреналин, сума ти невромедиатори и си разстройваш деня.
– Може ли човек да се самоподлуди – от нерви, от разглезеност, от мързел?
– Не. Няма как да стане. Може да изпаднеш в депресия от нямане какво да правиш. Ако си активен човек и си принуден да стоиш, без да правиш нищо, може да изпаднеш в депресия, но толкова. Нищо повече.
– На запад и особено в Шатите, всички ходят на психолози, психоаналитици, психиатри…
– Там психолозите са успели да се рекламират така, все едно могат да ти помагат да си решаваш проблемите в ежедневието. Чист бизнес си е това.
– Тоест, не е необходимо да се посещава психолог за щяло и за нещяло?
– Естествено. Има моменти, когато човек изпада в психична криза – разделил се е с партньора си, умрял е някой близък и тогава е нормално да има нужда от подкрепа. На Запад в това отношение католическата църква е много силна, защото изповедта, която ние нямаме в нашата църква, се смята за първообраза на психотерапията. Отиваш при попа, споделяш му някакъв проблем, той те изслушва, съветва те и това е форма на психотерапия. Ние се шегуваме понякога, че като има изповед е много лесно да съгрешаваш, защото има кой да ти прости. Отиваш, признаваш си, той ти налага някакво наказание и край – грехът е приключил. А иначе продължаваш да носиш вината в себе си. Така че там това е много хитро измислено и неслучайно католическата религия завзе света.
– Традиционното споделяне с приятели може ли да спести на човек консултацията с психолог?
– Разбира се. Това пак си е форма на психотерапия. Психотерапията е да си споделиш проблемите.
– А не непременно да търсиш правилното решение, така ли?
– Кой може да ти даде правилното решение? Кой може да реши вместо теб кое е по-правилно? Според мен споделянето с приятели има много голяма стойност. Човек като говори за проблема си го осмисля и сам за себе си. Чуеш оттук един съвет, оттам друг и нещата ти се нагласяват в главата. Това всеки сам си го прави. Другото за мен е бизнес.
