Д. ДимитроваИван Вазов посвещава много творби на Апостола на свободата – одата „Левски”, незабравимите страници от повестта „Немили-недраги” (XI глава); разказите „Чистият път”, „Из кривините”, „Апостолът в премеждие”.С особено напрежение се отличава последната творба. В нея авторът се опира на конкретна и истинска случка. Това е обикнат от него похват, чрез който убедително придава историческа достоверност на разказаното.И така, през лятото на 1871 г. Левски пристига в София, за да устрои комитет. Дейността му от ден на ден се разраства и турците правят всичко възможно да го заловят: „Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него.” Тези думи показват колко силна е уплахата на тираните пред личността и делото на Апостола. Те са нащрек, движат се вкупом и подозират всеки българин. Не е случаен и фактът, че „най-живият и съобразителен от заптиетата” – Али Чауш стои начело на акцията. Той дава напътствия на другите, но сам сякаш е неуверен – „попипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото си в калъфа”. Чрез неговите действия и думи Вазов внушава напрежението, което е обхванало всички. Само Дякона не подозира клопката, опасността. Неговата дързост и безстрашие, стигащи до безразсъдство, се дължат както на личните му качества, така и на убедеността му в „кекавостта” на турската полиция. Обрисувайки по този начин ситуацията и Апостола, Вазов показва своето остро несъгласие с историческата ни съдба и презрението си към тираните. Над тях се извисява борческата и всеотдайна натура на Левски, неговият ум, проницателност и безстрашие. Ето как, без да назовава конкретни качества, писателят успява да ги разкрие непряко чрез описанието на своя герой. Сякаш авторът загатва, че и този път Апостола ще покаже своето превъзходство над враговете. Въпреки острите погледи на Али чауш, които се втренчват изпитателно в кафенето, турчинът няма да види „един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячно сако”.Разговорът между Илчо кафеджията и заптието повишава напрежението. Всички долавят безизходността на положението. Ръката на чирака затреперва, защото момчето знае, че бръсне Левски. Христо Ковачев, едрият българин във френски дрехи, сякаш загубва ума и дума.Само Апостола остава спокоен. Той запазва самообладание и завидно хладнокръвие, защото просто не може да бъде друг. Животът му – низ от премеждия и опасности, го е научил да се владее до съвършенство. Докато Ковачев мънка пред Али чауш, обзет от паника и отчаяние, Апостола сгълчава чирака: „Момче, дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш!” Тези думи – строги и спокойни, възвръщат самообладанието на другите българи. Примерът на Левски ги ободрява, вдъхва им кураж и хладнокръвие. И става легенда. Защото въпреки всички опасности Апостола винаги владее положението, нещо извънчовешко, свято се излъчва от неговата фигура.Заразен от хладнокръвието му, Ковачев започва да действа. Той добре познава турците и техните слабости, готовността да използват другите за своя угода: „- Една ракия не пийваш ли, Али чауш?Турчинът прие.br />Той люхна двайсетте и пет драма ракия, замляска с измокрени уста и посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.”Красноречиво говорят детайлите: „люхна”, „замляска”, за отношението на Вазов към „най- съобразителния” представител на турската полиция. Не остава и място за съмнение в нейната „кекавост”. За още двадесет и пет драма Али чауш е готов да забрави своята „мисия”.А Ковачев е убеден, че сега е моментът Левски „да изфиряса, без да го сетят”. Но Апостола по-вярно и точно от него оценява и действа в напрегнатата ситуация. Едно бързане може да събуди подозрения. И той, убеден, че заптието не може да види очевидното поради своята глупост, обръща лицето си към турчина: „Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се срещнаха с Аловите. На Ковачева косите щръкнаха на главата.Но той се окопити завчас:- Наздраве! – поздрави той Левски учтиво, по обичая.- Честито, челеби! – поздрави го и Али с едно небрежно, широко кимане, па се извърна пак към събеседника си…”И този път премеждието е преминало благодарение на изключителната смелост и самообладание на Апостола. Левски надхитря турската полиция, за да докаже, че побеждава духовната, а не грубата сила. Пътят към свободата е път на силната личност, обрекла себе си на народа и на националните идеали. Те са, които дават мощ, себеотрицание и устременост напред. На тях Левски е посветил живота си, за да се превърне във водач, Апостол на великата идея за свобода. Неговият образ свети с ореола па чистотата и саможертвата.Това внушение Вазов постига не само чрез портретното описание, но и чрез противопоставянето на образа на Али чауш. От Апостола струи спокойствие и светлина, от турчина „чернокож, брадат, с грубо и подпухнало лице” – страх, подозрителност и духовна пустота.И не е чудно, че Апостола открито се подиграва на поробителя. Преоблечен като дрипав шоп, той отново минава през чаршията, за да продава (или да успокои Ковачев?) въглища. Неговата мисия продължава и го превръща в една нова легенда, която ще крепи народа, ще му вдъхва кураж и надежда в трудния път към свободата.
