Много са подвизите на Златко Михов като хайдутин, но до наши дни са достигнали като предания само няколко. Другите са потънали в праха на забравата и едва ли времето ще ги разбули някога, за да научим нещо повече за неговия живот и борбата му срещу поробителите.
Знайно е, че когато на „гости“ му дошъл Осман бюлюбаши, Златко го посрещнал като смирен християнин и лоялен поданник на султана. Нагостил го, дал му постеля и завивка, че и бъдурче с ракия му предложил. Но не се задоволил с предложеното бюлюбашията и посегнал на една от снахите. Не се стърпял Златко, измъкнал един кол и с няколко удара му „светил маслото“. После хванал шумака. Широка била гората, все ще намери място за оше един прокуден от робията. Дълго обикалял от дол на дол, от скат на скат и накрая се спрял в пещера под връх Була.
Обосял и огладнял, най-после намерил убежище каквото търсел. Доядяло го само, че забравил да вземе оръжието на Осман-баши и започнал да крои план откъде да си набави. Предрешил се, започнал да тропа от вратник на вратник и да врачува на лековерните хорица, за които знаел това-онова отпреди, та му било лесно, а бъдещето на всеки виждал като да е начертано пред него. Само оръжие не виждал никъде.
Намерил го там, където най-малко очаквал – при вдовицата Велика. Съжалила го тя, дала му дългата пушка на мъжа си, а заедно с нея барут за всички такъми за правенето на джепане. На нея такива неща, дето биели на ачик, не й трябвали. Имала си пищов барабанлия за всеки случай.
Както си скитал из върхарите, една привечер Златко видял дим да се вие в падината под Каишов връх. Ха да побегне назад, ала нозете му го дърпали напред. Приближил се с тихи стъпки и що да види- седят деветима, топлят ръце на огъня и лакомо лапат картофи, вадени направо от жарта. В един от деветимата познал Найден Факира от Заселе- несретник и беглец от душманите също като него. Престрашил се, приближил, ама преди това напълнил цевта на пушката с джепането, дето му дала Велика. Седнал край огъня и разказал от игла до конец, всичко както си е било Ама хайдутите вяра не хващат. Извадил войводата ятагана, изсвистяло острието му току до Зарко. Той не помръднал дори: „Ако се мре, от свой човек барем да е!“ – помисли си.
-Хайде, дружино, ставай и клетва да му приемем!- и като се обърнал към Златко добавил:
-А ти помни, че клетва до гроб се дава.Който клетва погази, добро няма да види!…
Така Златко станал хайдутин. От най-храбрите и достойните. Tова той доказал неведнъж. Когато били на войводина поляна в Зимевишкото землище, се получило известие, че на следващия ден наблизо ще премине товар от хазната, изпратен от Видин за Цариград, придружаван от елитен аскер на османлиите. Взел със себе си Златко десетина момчета от дружината, намерил сгодно място и наредил да приготвят „капана“. Под негово ръководство насякли клони и сложили върху тях камъни. Така сгласили стореното, че само с едно дръпване на кола всичко се срутвало. Мястото отдолу- теснина. Двама по двама можело само да се върви.
Когато се задала хазната, хайдутите притаили дъх, изчакали да мине и последния товар през клопката и отприщили грамадата. Стонове, див рев и молби, отправени към Аллаха, огласили клисурата. В това време налетели останалите хайдути да помогнат на Златковата група и що да видят-хора, камъни, коне и товар се валят в една обша кървава каша. По-жалостивите отвърнали глава да не гледат. На някои им прилошало.
-За поганците-поганска смърт!-изрекъл, сякаш за извинение Златко, а войводата се приближил до него, както при първата им среща, хванал го здраво за лакътя и продумал:
-Право дело си сторил, хвала ти! За тези изедници и тая смърт е малко… Милост към тях не трябва да познава сърцето ти, Златко! Нека ти е златно името и с гордост да го носиш, с гордост да те споменуват внуци и правнуци…
Източник fenk.biz
