Художникът Стоян Куцев гостува с изложба в зала „Средец“ в столицата по покана на Министерството на културата. Експозицията, която провокира публиката с картините и проблемите, които интерпретира, бе открита с нестандартна видео прожекция. Преди време Куцев взриви артгилдията с фотоси, на които е гол и показва детайли от физиологията си. На снимката стои само въпросът „Where am I?“*.
– Какво ви накара да облечете само тестени одежди в снимките, с които преди време скандализирахте публиката?
– Това не са просто голи снимки. В тези фотоси питам къде съм. Това е ключът към разкодирането им. Аз знам кой съм, но се
намирам в някаква абсурдна среда. Затова съм толкова разголен в буквалния смисъл на думата. Дразни ме, притеснява ме тази среда. Тя не е моето място. Този пърформънс е още един начин да покажа своята лична неудоволетвореност към това, което ме заобикаля. Дори бих казал агресивна неудоволетвореност. Аз ставам една кифличка, съдържание в тесто.
– Как се твори в такава агресивна среда и не е ли по-добре човек да си остане заключен в своя свят – като място за бягство?
– Сериозно или несериозно, изкуството в крайна сметка говори за едно и също – за човешката самота, или по друг начин погледнато – за борбата на човека да излезе от своята самота. Това е причината артистът да изразява себе си в изложби. Дори и днес – при толкова развитите комуникации , въпреки тях, човекът отново е сам, свит в себе си, обърнат към собствените си мисли и идеи. Този 21 век няма да промени нещата. Както не ги промени и 20 в. Новите технологии просто предлагат още една възможност за неистинско общуване, неистинско събиране. Истинското събиране е като общуването с книга. Докосването до нея. Никой не може да ме убеди, че четенето на книга през интернет е същото, както да прегледаш една книга, да усетиш буквата като слово, листа като послание, да прелистиш страницата… Изложбата ми в София е точно това – разказ за загубената идентичност, за изчезналото общуване.
– Обсебеното от технологиите съвремие може ли да приеме, да разкодира такова послание?
– Когато „Черният квадрат“ на Казимир Малевич е представен пред публиката, всички ревват: „Това е краят на живописта. Вече няма изкуство.“ Но истината е, че няма живот без изкуство. Човекът е създаден, за да мечтае. Да изразява мечтите си по някакъв начин – прави го чрез думите, чрез изразните средства на изобразителното или пластическото изкуство, чрез танца чрез триизмерно или петизмерно изкуство. Няма значение как. Вярвам в развитието на технологиите – те не пречат на изкуството. Само авторът трябва да започне да мисли по-глобално. Неслучайно на запад не можеш да създадеш една работа сам-самичък. Там артистите влизат в групи – един мол от хора, които творят и правят един проект. Всички работят за фирмата – а фирмата е авторът, художникът, който е родил идеята. Един например Джеф Кунс работи с 200 души. Той прави екип и просто следи процеса…
– Както е било и в Ренесанса – учениците работят за учителя.
– Имало го е най-вече в края на Ренесанса. Например Рубенс – до ден-днешен много малко хора могат да разчетат коя точно е чисто негова работа. Веднага обаче ще го свържа с един Микеланджело, който всичко е правил сам. Днес обаче човек не може да е наясно с всичко и в мащабните проекти просто трябва да разчита на екип. Това е като създаването на автомобила. Хиляди хора работят. Имат принос, но създателят е един, марката е една. Тя продава – независимо дали става дума за изкуство, за дизайн на автомобил или дрехи.
– Колко струва тогава една идея в сферата на изкуството? Има ли тя въобще някакво материално измерение?
– Някой беше казал, че най-скъпото нещо на тоя свят е идеята. Тя има материално измерение безспорно, само тогава обаче, когато има пазар за нея. Това е много важен елемент, защото за съжаление в България няма пазар за изкуството. Говорим за
демокрация, но общо взето хора, които се занимават с това, не могат да се ориентират в пазара. Всеки автор си определя както си иска цените. Правят се отстъпки, кой каквито сам реши. На световния пазар на изкуството това не е позволено. Такива неща не могат да се случат. Но понеже тука се говори за много ниски цени, затова и общо взето никой не ни обръща внимание. Правим си каквото искаме, опитваме се да си създадем нещо като пазар.
– Как е ситуацията в съседните на нас страни?
– Една Македония има пазар, защото за кратко време успя да си създаде традиции или пък те по някакъв начин са били продължени. Румънците отдавна имат ясен пазар – кой автор колко струва. А за турците да не говорим. Те имат Международно биенале, което определя правилата на пазара. Имат множество артсъбития, които дават ясна картина за стойността на авторите им. Участието във Венецианското биенале, например, е огромно признание. Ти на практика влизаш в световните каталози. Българските творци са получавали този рядък шанс за изява само благодарение на колекционера Юго Вутен, защото България все още няма павилион на този форум. Благодарение на такива събития наши автори ще влязат в най-престижните каталози. А там ще открием името само на един българин – Недко Солаков. Той е на 35 място сред 100-те водещи артисти в момента. Огромно признание, за което малцина знаят. Все едно да не си наясно кой е Бербатов.
– Е, от футбол разбират всички, но от изкуство?
– Изкуството се възпитава като го гледаш, като го четеш. Всичко минава през мозъка, през сърцето. Отношението към изкуството е като отношението към храненето, към възприемането на звуците. Човек обучава всичките си рецептори – устата да усеща гозбите, ухото да слуша музиката и говоренето, очите – да възприемат красивото. Сетивата, за да имат отношение към изкуството. Но как да имаш такова, ако не познаваш книгите, музиката, изобразителното изкуство, театъра, киното… Трябват натрупвания.
– На изложбата представяте новия си каталог – изключително постижение както като концепция, така и като полиграфическо изпълнение. Вътре показвате един монитор, който сякаш прескача във времето, толкова ли много можем просто да загърбим от случващото се?
– Всъщност картината, за която говорите, е отпратка към събитията 11 септември. Часовете и датите отброяват натрупващото се напрежение, нагнетявало се с годините.
– Картината „Монотроникс“ сякаш е патинирала, заключила това напрежение?
– Не, по-скоро това е нещо видяно, което исках да интерпретирам. Опитах се по един съвременен начин да се доближа до един велик за мен автор – Едгар Дега. Всъщност това е един реален пейзаж, моето стълбище. Отбелязването на часовете има за цел още един път да ни приближи към нашето време. Монотроникс – самото заглавие е измислица, в която има много музика, много светлина, но и много зловещо въздействие. Зависи от настроението, в което е човек, когато я гледа.
– Защо погребахте уредите на труда – лопатата и греблото, в една от своите работи?
– Аз не съм ги погребал, аз съм ги запазил. Съхранени са по начина, по който мумифицират. Това е мумификация и е направена точно по същия начин. И с необходимото уважение. След 20 години някой може да се върне към тях, да ги преоткрие.
– Вие сте от така нареченото изгубено поколение – художници, чиито творби след години поради немотията ще липсват от депата на държавните галерии…
– Така се получи. Просто в момента, в който настъпиха промените, настъпи и голямото объркване. Преди 10 ноември държавата като институция откупуваше работи, в един момент музеите обедняха до такава степен, че не можеха да покрият заплатите на служителите си и се получи един вакуум, в който ако ти не подариш работа, няма да остане за поколенията. Този вакуум продължава и в момента и ще продължи поне още, дано не съм лош пророк, десетина години.
– В крайна сметка, след толкова интерпретации и битки с неудачите на съвремието, Where are you, Mr. Kutsev? И кой сте вие, г-н Куцев?
– Казано накратко, аз съм един човек, който обожава самотата. В същото време за приятелите може би изглеждам веселяк. Но дълбоко в себе си аз съм един много самотен човек. Самотен в съзерцанието. Не мога да обясня на съседа какво чувствам, когато гледам нещо. А и не бих искал. Харесва ми самотата. Не търся равните, лесните пътища. Първо съм овен и второ съм от хората, които търсят провокацията, новото… Никога досега не съм показвал изложба, която да прилича на предишната. Идеите, които ме зареждат, не са свързани с някакво клиширано поведение на визуалност. И в същото време човек, колкото и да живее в някаква собствена самота, да си я харесва и да самодоволства в нея, защото това е чисто душевно самозадоволяване, от време на време има нужда да погледне какво се случва наоколо. Мизантропът дори и като такъв, в един момент му се иска да погледне през някоя пролука и да каже: „Ах, колко са гадни тези хора“, и да спусне щората.
––––-
* Where am I – Къде съм аз?
