Да тичаш срещу вятъра е трудно. По-компетентните от мен биха го обяснили със законите на физиката, но мен още не ме е удряла ябълка по главата и ще го разгледам от друг ъгъл.
Ако трябва да сме последователни, а ние точно това целим, първо ще се запитаме „Що е то вятър?”. И правилно. За да се случва „промяната” във всичките ѝ измерения, първо трябва да се дефинират пречките и проблемите, които стоят пред това смело начинание. Те, хората, по принцип тичат с вятъра, какъвто и да е той. Дори торнадо да ги повърти, повърти и захвърли някъде, уверено ще се изправят и ще си потърсят друг вятър, който да ги завее към нови хоризонти. Обикновено за тези хора е важно да бъдат-да бъдат някои, да бъдат някъде, да бъдат някакси. Е да, но оттам идва и проблема. Понеже много са на опашката за „центрофугата”, която с удоволствие поглъща и с още по-голямо изхвърля „посетителите”, няма как да видим какво има отвъд. Струва ми се, че отвъд духа друг вятър, но трябва да сме отворили сетивата си, за да го усетим и да се устремим към него. Не твърдя, разбира се, че по стара българска традиция трябва да тичаме с „новия вятър”. Просто е добре да знаем, че алтернатива винаги има.
Много популярно напоследък стана лансирането на идеи, които не са много добри, но пък нали са единствен вариант, е по-добре да приемем и вложим потенциал за реализирането им. Не съм съгласна! Нищо не е окончателно и крайно, винаги има и план Б, винаги има и други варианти. Бризът мени посоката си денонощно, просто не трябва да затваряме очи, когато това се случва.
Дойде време и за тичането срещу вятъра. Не е много приятно, нали? Погледът ти се замъглява, покриваш с ръка лицето си, прах и песъчинки се опитват да те заслепят. Хубавите неща обаче не винаги са лесни и не винаги могат да бъдат реализирани по добре познатите пътища. Ето защо, повече хора трябва да се устремят да обърнат посоката и да се изправят срещу проблема. Трудно е да признаем, че проблемът е във всеки един от нас. Системата е сбъркана, защото ние, нейните части, не въртим на пълни обороти. Чакаме я вятър да ни духне, я някой да свърши и нашата работа, я ако може пък да си стоим в покой и пак да викаме срещу системата. Обаче тя, системата, не се впечатлява от нашите викове, защото вижда, че сме ръждясали и скоро няма да помръднем, за да задвижим процеса. В една страхотна песен се пееше за вятър и промяна, промяна и вятър, абе изобщо лирична работа. Най-добре обаче ще е, ако не чакаме попътни ветрове, а успеем да предизвикаме такива, вярвайки в идея, кауза, цел.
Ignoranti quem portum petat nullus suus ventus est – Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за тебе няма попътен вятър (Сенека).
