Писма до моите деца

Писма до моите деца

Вече втора седмица работехме без почивка. Искахме да свършим по- бързо, за да си отидем у дома- София ни липсваше. Тишината и спокойствието на селото, в което работехме, в началото ни харесваше, но вече ни потискаше. А и умората ни натежаваше- започнахаме да се изнервяме и да си подвикваме за дребни неща. Всеки се заяждаше с всеки- виковете ни огласяха с ехо параклиса, който бяхме изградили насред селото. Напрежението се нагнетяваше и избухна, когато дойде ред на сводовете, които трябваше да оформим във вътрешното трикорабно пространство на сградата. За тях се искаше малко повече търпение и обръщане на внимание в детайла. Но първият свод излезе крив. Кофражът ли беше накриво поставен, при замазката и шпакловането ли някой не беше спазил точната линия, така и не се разбра. Започна едно каране, един лют спор кой е крив- кой прав. В един момент, докато си поемахме дъх, за да продължим спора, в кратката пауза на напрегната тишина се чу пърхане на криле. Ха!? Какво беше това? Млъкнахме и...
Прочети цялата публикация
Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност