Преди по-малко от месец, бум на случаите на кучешка тения отчетоха от Здравната инспекция във Варна. По последни данни популацията на четириногите в морския град се увеличава. Човек може да се зарази с всички паразити, които носи кучето, но сред най-коварният е този на кучешката тения.
През 2011г. броят на оперираните от тения е нараснал двойно. Тревожен е броят на заразените и от началото на тази година. „През това тримесечие са оперирани общо 11 човека от варненски регион“, каза д-р Мая Томова от Регионалната здравна инспекция във Варна.
Най-уязвими са децата – дори тези, които нямат домашен любимец.
Ехинококоза (на латински: Echinococcosis, нарича се още Кучешката тения, на гръцки ἐχῖνος – бодил, κόκκος – ядка) е типична зооантрополозна хелминтоза, на която половозрялата форма паразитира в червата на месоядните животни. Ларвната форма се развива във вътрешните органи на бозайниците, включително и човека. Не е възможно заразяване човек – човек.
Ехинококозата е заболяване известно на човечеството още от дълбока древност. Болеста е спомената още в древноеврейската книга Талмуд. Упоменати са откриваните повреди у жертвените животни, наречени „водни мехури“ или „водни топки“. Описват го и много от древните автори с приноси в медицината като Хипократ, Аретеус, Гален и Разес. Хипократ пише за тумори по вътрешните органи пълни с вода, които се срещат при говедата, овцете и свинете. Макар, че ехинококозата е заболяване познато на човечеството през последните две хилядолетия, едва през последните столетия започва да се проучва етиологията, патогенезата и лечението. До 16-17 век тези повреди у човека били смесвани с най-разнообразни натрупвания на течности в тялото и били отдавани на разнообразни патологични причини. Така например сравнително наскоро е открит паразитния (животински) характер на заболяването. Това се случва през 17-ти век, когато Франсиско Реди описва животинския произход на хидатидните кисти на ехинококозата. През 1766г., Петер Симон Палас доказва, че хидатидните цисти открити у заразени хора представляват ларвни стадии на тения. Няколко десетилетия по-късно през 1782г., Гьоце описва сколексите на кучешката тения израснали в циста. Немският паразитолог Карл Рудолфи за пръв път означава кистите с термина ехинококус.
Въпреки че паразитната природа на ехинококовия мехур е била установена още в началото на 19 век, произхода на паразита оставал неизвестен. Едни автори допускали самозараждане, а Рене Лаенек е приемал, че те произлизат от внесени отвън зародиши. През 1853г. Карл фон Зиболд доказва, че заболяването възниква при заразяване от цестоди паразитиращи у кучето. Това става след като експериментира с 12 кучета, които заразява като ги захранва с мехури от бял и черен дроб от овца и говедо. В пет от кучетата открива множество тении, които нарича Taenia echinococcus. Десетилетие по-късно, през 1863 г. е идентифициран и E. multilocularis. Едва в началото на 1900г. е открит и пълния жизнен цикъл на паразита, неговата морфология, екологични и таксономични особености. През този период са разработени и методи за диагностика, терапия и профилактика с паразитозата.
Като повечето паразитни инфекции, заразяването е със сложен цикъл. Паразитът се нуждае от междинен и краен паразитоприемник. Крайните паразитоприемнци са обикновено хищници хранещи се с (домашни) животни, като кучета, вълци, рядко някои видове котки. Хората се разглеждат като случайни паразитоприемници, тъй като са крайна спирка за размножването на паразитите. Крайни гостоприемници са кучето, вълкът, чакалът. Междинни гостоприемници са преживни животни, свинята, еднокопитните животни, заекът, гризачи, хищни животни а също и човекът.
Цикълът е непряк. Крайните гостоприемници се заразяват при консумиране на необезвредени вътрешни органи, съдържащи ехинококови мехури. Развилите се в тънките черва ехинококови тении достигат полова зрялост за 48 дни и живеят 5-6 месеца. Неспецифични крайни гостоприемници могат да бъдат лисицата, а в котката се развива слабо и не достигат полова зрялост.
Заразяването става по алиментарен път, чрез замърсена с яйца храна и вода. При човека, свинята, коня, ехинококовите мехури се локализират най-вече в черния дроб, а при преживните животни – в белия дроб.
Болестта е сериозна. Лечението е оперативно. Прогнозата е сравнително добра. По-малко популярното лечение е химиотерапията (лечените с медикаменти).
