През живота си не съм предполагал, че един текст посветен на съдбата на историческите емигранти, които бяха родени в Народна република България, а трябваше да живеят само в Република България, ще събуди такива страсти, скандали, караници и възхищение. Това доказва само едно – Нашата страна може да живее единствено в своето минало и никъде другаде. Миналото е пълно с живот и уют и заради това само там се чувстваме достатъчно добре, че да можем да се караме за него. Е, аз в този спор просто няма да участвам.
Но реших да не затварям темата. Тя е голяма като алтернативна вселена. Заради това реших да обобщя малко спомени на едно място. Спомени от една изчезнала държава, за едни изчезнали хора, за една страна, която вече няма да се появи.
Наскоро си спомних и едно стихотворение на Арсений Тарковски. Уви, всичките ми опити да го намеря в превод на български удариха на камък, така че ще трябва да ви го изцитирам на руски:
ВЕЩИ
Все меньше тех вещей, среди которых
Я в детстве жил, на свете остается.
Где лампы- молнии? Где черный порох?
Где черная вода со дна колодца?
Где „Остров мертвых” в декадентской раме?
Где плюшевые красные диваны?
Где фотографии мужчин с усами?
Где тростниковые аэропланы?
Где Надсона чахоточный трехдольник,
Визитки на красавцах-адвокатах,
Пахучие калоши „Треугольник”
И страусова нега плеч покатых?
Где кудри символистов полупьяных?
Где рослых футуристов затрапезы?
Где лозунги на липах и каштанах,
Бандитов сумасшедшие обрезы?
Где твердый знак и буква „ять” с „фигою”?
Одно ушло, другое изменилось,
И что не отделялось запятою,
То запятой и смертью отделилось…
В това стихотворение всъщност Тарковски жали за вещите на своята младост. В стихчето се появява едно невероятно прозрение – че ние донякъде възприемаме света чрез вещите и понякога наистина точно те могат да ни липсват. Изчезването на определени вещи от този свят (в случая с Тарковски – лампите-мълннии, водата от кладенец, червените плюшени дивани, фотографиите на мъже с мустаци и др.) е като свършек на епоха.
Отнемат ли ти ориентирите в този свят, ти остава единствено да си спомняш за тях.
Та тук съм решил да си припомня някои вещи и чувства, които май няма да се завърнат в света, така че това, освен всичко друго, си е и археологическа работа. Аз ще съм нещо като Индиана Джоунс в света на собствените си спомени…
Радвам се, че съм запомнил доста неща от детството си. Аз се чувствам странно от това, че ми е толкова приятно, като си припомням някои от нещата, все пак винаги съм си мислел, че ще ми бъде приятно едва когато стана на 119 години. Лесно се подвежда човек по криволичещите улички на спомените. И така постепенно стига до идеята, че трябва да ги запише.
Цирк, пълен цирк!
Ама карай да върви…
1. Стара Загора
Не съм човек, който може много често да изпитва носталгия. Всъщност моето правило винаги е било, че подарявам носталгията на другите. Носталгията всъщност е един непрестанен хленч по миналото. А мен винаги ме е интересувало бъдещето.
Обаче все пак в мен има останало малко пространство за носталгия. Тъпото е, че изпитвам носталгия по един град, в който наистина вече не мога да се върна, о, простете набоковската нотка.
Става въпрос за Стара Загора от моето детство.
Струваше ми се, че Стара Загора е най-големият град на света. Толкова голям и обемен, че не спирах да тормозя майка ми с въпроса „А на какъв език говорят в София?“. Стара Загора беше толкова огромен град за мен, че ми се струваше невъзможно в София да се говори на езика, на който се говори в града на липите, на правите улици, в града на Гео Милев и на всички останали поети.
Стара Загора и тогава, а и сега, е град, в който трябва да се върви пеш. Този град не бива да се възприема, докато си седнал. В него има математическа логика, но и очарованието, което излъчва един уютен дом. Има, тук май по-скоро е имаше – паркове и фонтани, които бяха невероятно красиви. В градската градина растяха теменужки във всякакви цветове. Оттогава, като видя теменужки, се сещам за Стара Загора.
Днес Стара Загора е различен град. Не ме разбирайте погрешно, той продължава да е хубав и уютен. Просто вече не е градът, в който съм роден и израснах. Сега, когато съм там, в някоя останала както преди сграда, или по някаква странна игра на въображението, за миг виждам онзи, другият град, който толкова ми липсва. Обаче после всичко си е по новому. Ето откъде идва съвсем мъничкото парченце носталгия в мен. То не ме определя (надявам се), но го има.
2. Сладоледът
Днес си направих труда да вляза в една „Била“ и изброих около 25 вида сладолед. При това, убеден съм, че съм пропуснал много. Вече мога да гледам сладолед безстрастно и да го подминавам без да го забелязвам.
В детството ми съвсем не беше така. Първо, че не си спомням случаи през зимата да е имало сладолед, който да се продава по улиците, така че цяла зима изкарвах в жадуване по лятото и възможността да си купуваш сладолед. Имаше и около 4 вида сладолед – бял, жълт, виолетка и шоколадов. Продаваха го улични продавачи, облечени в бели работни облекла, а пазеха сладоледа в съдове, които, кой знае защо, съм запомнил, че наричаха гюмове. Имаха специални лопатки, с които натъпкваха сладоледа във фунийката. Можех с часове да гледам как сладоледаджията оформя фунийката и това не ми омръзваше. В ония години, като ме попитаха какъв искам да стана, винаги отговарях нещо от типа: „милиционер“, „космонавт“. Сега си мисля, че още тогава съм лъжел добре, защото истинският отговор, онзи неподправеният и пълен с детско възхищение и страст беше, че искам да стана сладоледаджия. Джани Родари имаше едно стихотворение „Продавач на надежда“, в което най-хубавият куплет естествено е:
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал…познайте какво? –
Надежда! Надежда за всички.
Всеки път като го чуя, си представям един сладоледаджия като онези в миналото с количките, на които имаше два гюма и само два вида сладолед. Не мога да се отърва от усещането, че то това е продаването на надежда – да правиш хората щастливи. А мен лично нищо не ме правеше по-щастлив от фунийка сладолед. След нея ми се струваше, че лятото никога няма да свърши и че светът е вълшебно място, щом можеш да си купиш сладолед.
Днес понякога ме е яд, че не съхраних това чувство в себе си.
3. Безвремието
Сега, след толкова години вече, мога да си дам сметка, че детството ми мина в безвремие. Има универсално време, има време историческо, един ден сигурно ще изчисляват всичко в квантово време, но моето детство протече в свят, в който наистина времето отсъстваше от пейзажа. Сега, а това вероятно е проблем на собствената ми памет, като се замисля за дните на детството, виждам, че те не са белязани от никаква значима промяна, чак докато не навърших дванайсет години и не ни сполетя десети ноември.
Иначе в онзи, другия период, където времето не играеше, аз помня едни и същи паркове, едни и същи фонтани, едни и същи улици, по които само от време на време минаваше кола, а иначе по улиците се търкаляха кестени и липов цвят.
Точно заради безвремието, днес не мога да си спомня дати, а само някакви образи. Например роботизирания дядо Мраз в универсалния магазин в Стара Загора. По неговото изваждане знаех, че е настъпила някаква промяна в това, което наричаме време. Иначе всичко беше спокойно и нереално.
Заради това смятам, че детството ми беше хубаво.
Обаче,( заради безвремието аз просто не успях да порасна. Това не е толкова лошо. Просто не можете да разчитате на мен да ви обяснявам корпоративни теории и да участвам в разговори за пари или планове за бъдещето.
Винаги ще предпочета да говоря за улиците на Стара Загора и за безвремието на детството.
4. Торбалан
Не знам колко хора са чували за Торбалан. Това е митично и лошо същество. Торбалан беше въведен в моя свят като възпитателен елемент на баба ми.
Тя казваше така: „Ако не си послушен, ще дойде Торбалан и ще те вземе“. В началото наистина се връзвах. Има нещо зловещо в думата торба. Съсед на баба ми беше един доста сбръчкан старец, който винаги гледаше лошо. Аз си представях Торбалан точно така – зловещ старец с голяма торба, в която вкарва децата и те изчезват някъде в тази ужасяваща реалност. Интересна подробност – баба ми казваше, че Торбалан живее в гардероба.
По-късно установих, че идеята за Торбалан е универсална в много култури и не е продукт единствено на въображението на баба ми (а тя е бивша учителка и наистина има въображение) и нейните предци. В англосаксонската култура има нещо наречено „boogeyman“. Странно същество, което живее в килерите на техните къщи и също е заплаха за децата. От една статия в Уикепедията с ужас видях, че този мит се прехвърля от култура в култура съвсем безпроблемно и се инкорпорира толкова добре във вярванията и мистичните светове на десетки народи.
След като съм бил заплашван с Торбалан, значи принадлежа към древната традиция на децата, които с ужас са гледали гардероба в някоя по-мрачна вечер и им се е струвало, че вратите зловещо помръдват и то по твърде демоничен начин. Още тогава, не знам защо, бях си въобразил, че ако подгъна одеалото добре под себе си, каквото й да се крие в мрака, никога няма да успее да се докопа до мен. Забелязвам, че и до днес този навик ми е останал. Значи все още някаква частичка от мен се опитва да се предпази от Торбалан, Бугимен или както и там да му е името. Спомените са коварно нещо – връщат ни и към миговете на такива митологични битки, не само към приятните неща.
5. Първата еротична снимка, която видях
Когато за първи път видях гола жена на снимка, усетих, че присъствам на събитие с максимална важност за крехкото ми съзнание. Това беше картичка на, която жена с поличка от палмови листа позираше еротично на някакъв плаж и сластно гледаше към камерата, тоест към мен – потребителят на нейната голота. Бяха други времена. Голотата не беше така достъпна, а по-скоро твърде сакрализирана. Заради това снимката, която видях, запомних за дълго. После понякога сънувах тази жена, чието име вероятно няма да знам никога. Днес, ако видя такава снимка, сигурно дори няма да й обърна внимание. Това, което преди ни беше забранено, сега е лесно постижимо и вероятно вече няма да се родят български поколения, които да израстват със случайни еротични картички, които да посрещат като знамение свише.
6. Кашпировски
Не че ми липсва този уникален съветски кретен, но никога няма да забравя следната следосвобожденска (тоест след 10 ноември) картина (всъщност може да е било и малко преди това – краят на 80-те години ми се слива в едно). Баба и мама стояха пред телевизора и чакаха тв-сеансите на стария мошеник да започнат. Аз също гледах. И не че толкова вярвахме, ама бяха ветровете на промяната, може би някъде е имало тайното подозрение, че проклетите комунисти са крили дълго астралните сили от народа… Беше доста странно.
Кашпировски се появяваше, а студиото винаги беше пълно с хора. В началото той си говореше с тях. После започваше същинската част от магията. Гласът му ставаше равен и гаден, броеше числа или там каквото й да е. Идеята на цялото занимание бе, че само от разстояние, благодарение на силите на космоса и на великата Телевизия, ченгето Кашпировски ще излекува всичко. Нито един път не почувствах нищо, освен удивление от идиота, който се пули по телевизията.
Един-единствен път обаче не издържах и заспах. Сега понякога се потя от напрежение. Ами, ако всъщност тогава са ми пратили психотронни вълни през екрана и аз съм като заредена атомна бомба, която ще активират, когато трябва. Тази параноя не прилича много на съветска, по-скоро напомня на параноята на американците в годините след Втората световна война. Заспах, докато гледах Кашпировски и сигурно съм станал жертва на психооръжията им. Дали това ще мине като оправдание в съда?
Кашпировски идеално символизираше първите години след 1989 г. Бурното нахлуване в епохата на мистиката. Хората започнаха да вярват на глупости, сякаш една вещица като Ванга не беше достатъчна. После, но тогава вече бях твърдо на страната на скептицизма и се подигравах на всички вярващи, Пловдив, а донякъде и страната бе заредена с манията по пловдивския полтъргайст, наречен Кики. Всички говореха за него. Как тропал из апартамента на семейството, което е смутил. Как дава отговори на въпрос – едно почукване – да, две почуквания – не. Всъщност всички едва тогава научиха какво означава тази странна и плашеща дума полтъргайст. Къде ли е днес този Кики? Дали не се дянал на майната си в тези по-невернически времена? Този отговор трудно ще го издиря, а и честно казано не ми пука много.
Ама си бяха години…
7. „Тоблерон“
Когато за първи път видях този шоколад в странната му форма, не знаех какво да си мисля. Според мен, ефектът на този продукт върху мен е все едно в наши дни някой да види летяща чиния. Присъствието на такъв шоколад в моя свят беше като радостно знание, е възможно да съществуват вълшебства от този вид. Всъщност не си спомням как и по какъв повод ми го е донесъл баща ми. Обаче си спомням този неземен вкус, който май никой български шоколад тогава нямаше и който май дори и сегашните „Тоблерони“ нямат.
Липсата на такива неща в детския ми свят доведе до там, че ценях дори и кутийката от шоколада. После, щом я видех, отново се изпълвах с вълнение.
Или какво да кажем за шоколадовите яйца. В онзи предишния свят, в който нещата не се случваха както в този, едно такова яйце се равняваше на фундаментално събитие в живота ми. И то не точно заради шоколада, а заради играчката, която можеше да си сглобиш. Пазех тези играчки много повече отколкото всички други. После съм си говорил и с други хора. При тях е имало същия процес. Пазехме играчките, събирахме картинки от дъвки, радвахме се на стъклените топчета (в Пловдив, аз като пришълец, се чудех защо ли ги наричат джамини), имахме цели колекции от списание „Пиф“, въпреки, че почти никой не схващаше френски език, но то и картинките бяха достатъчни, всеки се хвалеше с моделите си на колички „Мачбокс“ – уникална рядкост по онова време.
В това се крие особената пародия на социализма. Обществото, което отричаше вещите и вещоманията, чиито интелектуалци все бичуваха народа, че се интересува само от битови неща, всъщност привърза яко хората към вещите. Сега отминавам безразличен и „Тоблероните“ (не са същите, по дяволите, не са същите!!!), и дъвките, и списанията.
Чудя се дали някога ще има отново поколение, което ще живее отново в свят на магични предмети. Телевизията почваше едва надвечер, а и то беше една телевизия, така че децата, за да се спасят от скуката, трябваше яко да фантазират.
И не беше толкова лошо.
8. Марица
Сега ще се опитам да обясня потресаващото впечатление, което ми направи преместването в град, в който имаше река като Марица.
Единственото водно нещо в Стара Загора беше малкато рекичка, наречена със странното име Бидечка. Тя всъщност дори не може да бъде наречена река, а нещо като полупресъхнал канал. Така че не знаех колко е очарователно да има голяма река в един град. Мисля, че не преувеличавам своето възхищение. То е закодирано в нашата генетична памет. От време оно хората правят най-големите градове край реки. Те ни привличат по някакъв начин и не е само, че са удобен транспортен път (да не говорим, че Марица не става за това). В реката е заложено спокойствие, очарование и заплаха, а това неизменно се оказва привлекателно за човешкия род.
Та и аз така. Попаднах в Пловдив – в град с мостове, под които Марица течеше, понякога бързо, друг път бавно. Точно така е – има дни, в които тя се влачи бавно и протяжно. Друг път е забързана като болид от формула 1. Странна река. Пловдив, естествено, изобщо не ми хареса. Дълго време го възприемах като чужд и странен град, където всички ми се струваха противни, но единствено Марица ме очарова. По-късно, вече доста след 10 ноември, се оказах в училище, което бе построено почти на самия бряг на реката. Понякога, когато трябваше да бягам от час (проклета да е тази математичка, която вчерни иначе добрите ми дни в гимназията!) ходех на брега на реката, за да блея. По това време открих една китайска поговорка – „Ако седиш на брега на една река и стоиш достатъчно време, винаги има шанс край теб да преплуват труповете на враговете ти“. Не исках край мен да минават трупове. Но в мисълта има нещо вдъхновяващо. Има знание за това, че ако си търпелив и сигурен, рано или късно ще тържествуваш в света.
Реките са по-могъщи от хората. Знанието за реките ми даде знание за големината на света. Как стана това. От моето село в Родопите, Орехово тръгва леденостудената река Орешец, някъде малко по-надолу тя се влива в красивата и протяжна река Чая. Самата Чая, след като измине част от пътя си, прелива неусетно в Марица. А самата Марица, без да дава пет пари за държавни граници и митничари, финишира в Бяло море. Един път изтървах една своя любима фигурка на рицар, размахал меч в Орешец. Представих си цялото му плуване чак до далечното Бяло море, където си мислех с ярост, че някое гърче ще го намери и ще ми присвои съкровището. А може би яростта ми се е дължала на това, че аз не мога да измина този път. Детството е странно приключение.
Детството в страна, която вече е изчезнала – още повече.
Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели
