Никога не съм говорил открито за трудните моменти от живота ми. Даже семейството ми не знае, че прекарах голяма част от живота си в битка с осакатяваща депресия. Знам, че това не може да бъде използвано като оправдание за слаби резултати. Даже напротив – дадох някои от най-добрите си резултати точно по време на най-тежките си периоди. Тази депресия не беше свързана нито с червените килими и речите, които държах, нито с досаждането от страна на медиите. Може би точно заради нея не исках да коментирам личния си живот. Тя е като едно ужасно мрачно място, в което се криеш и не искаш да излезеш.
Още като дете знаех, че съм различен. Тогава нямах думи, с които да го опиша. Просто имаше моменти, в които бях тъжен без видима причина. Сигурно заради това толкова много ме дразнеха докладите в училище, които имаха за цел да покажат на родителите, че детето се справя добре и се справя с всичко, макар че реалността беше съвсем различна. Когато станах на 15-16 г., тези тъжни периоди се появяваха все по-често и бяха все по-дълги. Опитвах се да не им обръщам внимание и да правя това, което се очаква от мен. А то не беше малко.
Все още нямам думи да опиша това, което чувствах
Но това не беше единствената причина да не кажа на родителите ми. Животът ставаше все по-сложен за мен с това, което ме чакаше в басейна. Освен това виждах, че на тях ще им е трудно да се справят със света, в който влизах. Още когато бях на 15, разбрах, че трябва да ги скрия от целия шум. Исках да съм перфектното дете, но това, което чувствах, беше като пукнатина в характера. Надявах се, че те ще усетят интуитивно, че нещо не е наред и няма нужда да им обяснявам. Но сега осъзнавам, че трябва да говоря с тях. Ще бъде трудно. Знам как ще реагира майка ми. Тя ще се разплаче и ще ме пита защо не съм й казал преди. След това ще ми каже колко се гордее с мен, че най-после съм решил да споделя. Татко е различен. Не знам как ще реагира той. Ще мине време, докато свикне с това, а и не знам дали то съответства на религиозните му виждания. Дано да е така, защото семейството означава много за мен. Веднъж той ми каза, че чувства, че ме е загубил като син. Дано сега, когато му кажа, да почувства, че ме връща.
Отне ми доста време да разбера, че не аз съм виновен за депресията. И че да се вдигнеш от нея, показва сила на характера. Вярвам, че както сексуалността е заложена генетично, така е и при депресията. Това е нещо, с което трябваше да се боря, независимо дали съм плувец, или не. Бях на 19, когато се опитах да намеря някакви отговори. Игрите в Сидни дойдоха и си заминаха. Аз се преместих, напуснах дома си и започнах подготовка за Атина. Оставаха 3 години до олимпиадата в Гърция. Тогава болестта ми стана смазваща и трябваше да потърся нови начини да се справя с нея. Свободата да напуснеш родната къща ми даде повече място. Но пък тогава за първи път оставах сам с мислите си за толкова време. Успехите ми в басейна ме объркваха съвсем. Трябваше да се чувствам страхотно, да съм щастлив, да вярвам, че съм непобедим. Но вместо това имаше нощи, в които се замислях дали да не сложа край на всичко. Една тайна среща с доктора ми осигури малко помощ. Той ми даде лекарство, но не ми обясни какво се случва. Но тази среща ме съсипа съвсем, защото се изолирах допълнително. Чувствах, че имам тайна, която не можех да споделя с никого. Чувствах се пак на 15. Тогава бях световен шампион, но бях дете сред възрастни, нямаше с кого да говоря, с кого да споделям страховете и въпросите си. Бях сам и в училищната стая и на игрището.
Беше неизбежно да потърся нещо, което да ми помогне да се справя с чувствата си. Намерих алкохола. По ирония никога не съм бил пияч. Мразех първата глътка шампанско, която изпих на една сватба. Тогава се съгласих с майка ми, която беше абсолютна въздържателка. Тя се чудеше защо хората пият алкохол, според нея всички алкохолни питиета са ужасни на вкус. Когато станах на 16-17, нямах време за алкохол. Ежедневието ми бе пълно с тренировки, нямах време да се виждам с приятели. Рядко излизах, и то не защото ми се излизаше, а по други причини. Помня една вечер, в която бях в нощен клуб и се мъчих да изпия една водка, за да впечатля момиче. Имаше други плувци, всички бяха по-големи от мен, разбира се. Там беше и Саманта Райли, чието тогавашно гадже – кънки бегачът Йохан Кос, ми се скара и ми каза, че алкохолът ще унищожи мозъка ми Колкото повече се опитвах да потискам чувствата си, толкова по-зле ставаше. Депресията ме измъчваше. Но осъзнах, че колкото повече пия, толкова по-добре се чувствам. Но това продължаваше само до следващата сутрин, когато се събуждах и трябваше да отида на тренировка. Отровата ми винаги беше червено вино, пиех в промишлени количества. Сега ми се струва невероятно.
Аз не съм алкохолик, защото тук не става въпрос за пристрастяване. Не съм зависим. Използвах алкохола, за да избие лошите мисли от главата ми. Мислех, че е начин да се справя с проблема. Пиех сам, зад затворената врата. Много хора, страдащи от депресия избират да се борят с демоните си, без да осъзнават, че не могат да го направят, ако не потърсят помощ. Сега аз получавам такава помощ и успявам да се справя с депресията. Но в миналото беше различно. Тогава канех приятели на вечеря, хапвахме и пиехме нормално. След това ги чаках да си тръгнат, преди да отворя нова бутилка и да се натряскам. Това беше единственият начин да заспя. Не се случваше всяка вечер, но беше доста често, особено между 2002 и 2004 г., когато тренирах за защита на олимпийските ми титли в Атина. Тогава се насилвах сам – винаги бях сам, в мъглата на мъката, и пиех много. Знам, че не съм направил нищо лошо в такова състояние, но има нощи, за които съжалявам.
Все пак никога не пропусках тренировка. По някакъв начин утрото ме караше да се вдигна от леглото и да отида в басейна, където работех много здраво, за да изтрия спомените си от предишната нощ. Точно по това време се представях много добре, счупих световния рекорд на 400 м св. стил. Успях да скрия факта, че пия, от всички психолози и треньори, които работеха с нас. Показвах се като психически силен човек, уверен и отдаден на спорта състезател. Но зад този образ всичко беше развалина.
Мога да си представя как някои хора ще кажат, че нямам никакво право да бъда депресиран. Дълго време и аз мислех по този начин, задавах си въпроси. Но когато има нещо вътре в теб, няма кой знае какви изходи, не можеш да направиш нищо. По някакъв начин се състезавах и печелих въпреки болестта. Не разбирах как става, но ме беше страх да си призная. Точно заради това избрах да уча психология в университета. Не влязох там само за диплома. Исках отговори на някои въпроси. Упражненията могат да имат голяма роля в борбата срещу стреса, но не помагат за депресията. Цялото физическо натоварване ме изцеждаше и психически. Болестта ми беше толкова тежка, че мислех за самоубийство. Най-черните ми периоди продължаваха около месец. Точно тогава си мислех за това. Даже се замислях за специални места и за специални начини, по които да се самоубия Но след това се съвземах и осъзнавах колко смешно е това. Дали можех да се самоубия? Като погледна назад, не мисля, че щеше да стане, но имаше дни в моя живот, за които само като се сетя, изтръпвам от ужас. Най-лошите моменти бяха, когато се опитвах да съм като всички – да си говоря с приятели, да излизам навън, да не пия. Но тези простички неща не ми носеха никаква радост. По някое време мислите за самоубийство вече ми изглеждаха като нещо нормално. Тогава потърсих помощ.
Психиатърът ми зададе няколко въпроса, разбра, че лекарствата, които вземах, вече не вършат работа. Даде ми други антидепресанти. Днес вече е различно. Понякога дори се радвам на живота. Успях да се преборя с много тежка болест. Пак ме е страх, защото всеки ден може да е от онези мрачните. Но осъзнах, че няма как да се измъкна от това. Просто не трябва да се мъчиш да се пребориш сам. Но не искам депресията да ме определя като човек. Живях с нея през почти целия си съзнателен живот. Сега вече стигнах до момент, в който тя не ми пречи.
