В предишната статия ви разказах за младия герой Димо, който разкри Радка и Мария и ги издадена на шефката Радост. Тя имаше цял уикенд (вие дори повече :)) да мисли върху ситуацията и как да постъпи . В понеделник дойде в добро настроение на работа и се затвори в кабинета си, за да прегледа резултатите на клона от предишната седмица и да напише седмичния отчет до ръководството.
Около 10.00 часа Радост извика Мария в кабинета си и затвори вратата, след като тя влезе. Срещата продължи около половин час. Служителката излезе от офиса с безизразно лице и бързо се оттегли в „покоите“ си. Сега беше ред на другия „екипен” играч Радка. Тя почука съвсем леко на вратата, но Радост все пак я чу и я покани да влезе. „Моля те, затвори вратата и седни” я подкани Управителката.
Тази среща продължи по-дълго от предишната – около един час. Служителката излезе с червено лице и много притеснена. Тя веднага отиде на работното си място и започна да демонстрира усилена работа.
Димо не очакваше такъв развой на събитията. Той очакваше всичко да става открито и пред целия колектив. Времето минаваше, но нищо не се случваше, а напрежението витаеше във въздуха. Почти никой не говореше, освен с малкото клиенти, които влизаха. Работния ден беше към своя край, когато Радост помоли Димо да дойде в кабинета ѝ.
Младия герой влезе и затвори вратата след себе си (вече беше усвоил принципите на откритата комуникация). Управителката започна направо:
– Димо, първо искам да ти благодаря за откритостта и за това, че ми каза за некоректното отношение от страна на някои колеги. Много мислих през уикенда за ситуацията и какво трябва да направя. Вече се срещнах с Мария и Радка и открито им заявих, че няма да толерирам подобно отношение по никакъв начин. Теб ще те помоля да помогнеш на останалите колеги с въвеждането на досиетата, за да може да спазим срока, а и ти най-много разбираш от компютри и от новата система. Видях, че си много съвестен и интелигентен, и ще ти поверявам по-важни задачи в бъдеще – завърши Радост.
Димо само слушаше безизразно, но в главата му бушуваха хиляди мисли, които едвам сдържаше да не изрече на глас. Каза само „Разбирам” и излезе. До края на работния ден не говори с никого. Посланието, което разбра от Радост е „Не искам да се конфронтирам със старите кучета”.
На следващия ден, младия служител се беше успокоил малко и искаше да разбере какво точно е казала Управителката на двете провинили се служителки. Не чака дълго. Една от другите колежки щеше да му каже в замяна на информация за това какво му е казала Радост на срещата и как ще процедира с Мария и Радка. Цената си заслужавала. Той ѝ преразказал подробно както точно му е казала Управителката.
Сега било ред на Димо да чуе какво е казала Радост на двете му колежки. Не се изненадал особено, когато разбрал, че Управителката е провела два почти приятелски разговора с Мария и Радка „да не правят повече така”. Ако случката се повтори тя щяла да „вземе по-сериозни мерки”. В този момент Димо осъзнал, че Радост просто го е използвала, за да отбележи важни точки във войната със старите кучета и да държи един коз в ръкава си.
Винаги е добре да имаш коз под ръка
В следващите месеци Управителката наистина делегирала все по-отговорни и по-сложни допълнителни задачи на Димо. Тези допълнителни ангажименти, обаче, не довели до очакваното финансово измерение. „Който работи повече и по-качествено се натоварва още повече, а тези които само скатават, не се закачат, защото те не могат да свършат работата” – си мислеше младия ни герой.
Войната между Радост и старите кучета продължила с променлив успех. Някой път тя ги „хващала”. Друг път, те и погаждали номер и така…
Това беше края на историята. Ще кажете „Типично по български”. Може и така да е. Липсата на откритост в комуникациите и неумението (или по-точно нежеланието) шефовете да се конфронтират с група служители по една или друга причина води до такива случки. На обратния полюс са мениджърите тип „Аз така казах”, които винаги са прави. Истината, както винаги, е някъде по средата.
