– Полковник Шопов, много или малко са 50 години?
– Такава годишнина винаги е повод човек да си направи равносметка на изминатия път. Най-лесният отговор в такива случаи е: „Зависи от гледната точка“. За мен лично са малко, тъй като моята равносметка показва, че това, което съм извървял до момента като житейски път, е малко в сравнение с това, което, надявам се, ми предстои занапред.
– Кои са нещата, които човек трябва да направи преди да навърши 50. Колко от тях вие успяхте да направите и колко предстоят?
– Едно от тях е да създаде семейство. Мисля, че тук съм успял напълно. Създал съм едно добро и много щастливо семейство, което ме радва и ме прави щастлив. Другото нещо, което човек би трябвало да направи, доколкото са му позволявали силите, възможностите и обстоятелствата, е да положи началото на една добра професионална кариера, която да му даде възможност за по-нататъшно развитие. Мисля, че и тук съм се представил добре. Сигурно много неща не съм успял да направя. До този момент например не съм станал дядо в прекия и преносен смисъл на думата за разлика от мои приятели, които са на същата възраст. Съзнавам, че това са обстоятелства, които не зависят от мен, но се надявам в предстоящите години и това да се случи.
– Пожелавам ви да станете дядо в прекия, но не и в другия, не толкова приятен смисъл на думата. От кого зависи това?
– Имам дъщеря, която е на 23 години. Казва се Лиляна. Студентка е четвърти курс специалност „Право“ във Великотърновския университет.
– Неин избор ли беше да тръгне по вашия път или вие я насочихте?
– Тя сама избра накъде да поеме пътя си на развитие. Нито аз, нито съпругата ми сме оказвали някакъв натиск върху този избор. Даже в известен смисъл това беше изненада за мен, защото тя като характер е доста по-емоционална и от мен, и от съпругата ми. Има своите артистични заложби, обича киното, театъра. В гимназията се занимаваше в актьорско майсторство и аз по-скоро очаквах, че ще поеме по артистичния път. Но когато ни съобщи решението си, че има намерение да кандидатства право, бях радостен и щастлив. Сега се справя много добре с учебния материал и студентските й години вървят добре.
– Кои са най-емоционалните моменти, които сте преживели? И изобщо смятате ли за редно човек на вашия пост да е емоционален?
– Доколкото мои приятели и близки са споделяли впечатленията си от мен, аз съм доста въздържан човек, който владее нервите си, поведението си. В някаква степен дори бих казал затворен. Вероятно част от това поведение е формирано именно от професията ми, тъй като съдията трябва да бъде сдържан, умерен, както в съдебната зала, така и извън нея. Този стил на поведение вероятно се е превърнал в част от начина ми на живот. А иначе бих казал, че нищо човешко не ми е чуждо. Имам своите емоции, хубави и лоши моменти. Но може би не давам външен израз на тези емоции.
– Като се върнете назад, кои са най-хубавите ви моменти?
– Емоционалните моменти са чисто в личен план са семейните събития, раждането на дъщеря ми, завършването на гимназия, приемането й в университета, лични празници – мои, на съпругата ми, на близките ми.
– Коя е най-тежката присъда, която сте прочел?
– През годините много дела са минали през ума и ръцете ми. Коя е най-тежката присъда няма значение, тъй като законът за различните видове престъпления е предвидил различни по тежест наказания. Най-важното за мен е съдията да бъде справедлив при отсъждане на размера на наказанието за това, което е извършил конкретният човек. Присъдата трябва да е съобразена с конкретните условия, при които е станало престъплението. Това е за мен най-важното в професията на съдията – да бъде справедлив. Не размерът на наказанието е факторът, който ще определи дали един човек ще се поправи или не. Можеш да дадеш много тежко наказание и поправителният ефект да бъде нулев, ако не си справедлив. И обратното – можеш да дадеш на пръв поглед едно занижено наказание, но ако си бил справедлив и човекът срещу теб оцени това, той във всички случаи ще се поправи в много по-голяма степен.
– Тоест, нещата са индивидуални…
– Всичко е строго индивидуално. Няма аршин, няма мярка, според която да съдиш всички.
– Имали ли сте колебания относно някоя присъда, вътрешни борби, безсънни нощи?
– Колебанията са преди произнасянето на присъдата, когато останеш насаме със съвестта си и със съдебните заседатели. Въз основа на тези доказателства, които си събрал, да прецениш: виновен ли е човекът, който стои пред теб и ако е виновен, с какво наказание и в какъв размер да го накажеш. След произнасянето на присъдата не съм имал колебания, то е и безсмислено. Хубавото на нашия занаят е, че винаги има кой да те поправи. Над нас има апелативна инстанция, има и Върховен касационен съд. Ако аз съм допуснал грешка в преценката си, има хора над мен, по-мъдри, по-опитни, които биха видели тази грешка и биха я поправили. И затова съм спокоен. Няма безгрешни хора.
– Смятате ли, че важните неща в живота ви вече са се случили?
– Една част със сигурност са се случили, други, надявам се, тепърва предстоят.
– Съпругата ви Таня е много хубава и приятна дама. Как поддържате хармонията помежду си?
– Имаме 25-годишен брак. С времето и двамата сме се научили да поддържаме хармонията помежду си с много обич, топлина, взаимно разбиране и дипломатичност в моментите, когато това се е налагало.
– Как релаксирате – заедно или поотделно?
– Заедно. В свободното си време извън професионалните ангажименти сме заедно. Обичаме много да пътуваме. Ходим на вилата си в едно близко пловдивско село. Доста от времето си прекарваме там. Тя обича да се занимава с цветя, с градинката си. Аз си имам своите чисто битови ангажименти по поддръжката на къщата. Общото ни хоби, което в най-голяма степен ни разтоварва, са пътуванията. Почти няма кътче в България, което да не сме посетили. Ходили сме и на много места по света.
– Кои са най-запомнящите се дестинации?
– Много са местата, на които сме ходили. Различните страни са ни впечатлявали по различен начин. Някъде сме били изненадани от нивото на урбанизация, от чистотата, начина на живот на хората. Другаде стандартът не е толкова висок, битът е доста по-различен от нашия. Най-силно и разтърсващо впечатление остави у нас посещението на Ерусалим и светите места, свързани с тази част от историята на човечеството. Това е най-емоционално разтърсващото преживяване за мен. А иначе всяко място си има своята екзотика и чар – и пирамидите в Египет, и Картаген в Тунис, и швейцарските Алпи и езера. Това не може да се опише с думи, трябва да се преживее.
– Тези пътувания помагат ли ви да преоткриете България?
– Винаги съм казвал пред приятели и близки, когато се завърнем от някое пътешествие, че по-красива страна от България няма. Имаме прекрасна природа, планини, реки, езера, гори. За съжаление част от тях до голяма степен беше унищожена през последните години. Това, което винаги ме е натъжавало е, че не умеем да ценим това, което природата ни е дала. Други страни и народи са се мъчили от пустинята да направят рай с цената на много труд, усилия и средства. А ние обратното: с лека ръка разрушаваме това, което природата ни е дала наготово. Въпреки тези невесели факти обаче винаги казвам, че няма по-хубаво и по-приятно място за живеене от България.
ВИЗИТКА
Полк. Асен Шопов е роден на 5 януари 1963 година в Пловдив. До завършването на средното си образование живее в родния си град. Кандидатства и е приет във военното училище в Шумен. След завършването си, като офицер от БА, е разпределен в Карлово, където среща и съпругата си. 11 години е служил в различни поделения на различни длъжности. 4 пъти се е местил със семейството си. Служил е като гарнизонен в Карлово, Асеновград и Пловдив.
След завършване на юридическото си образование започва кариера във военното правораздаване. Изкачил е всички стъпала в йерархията – от младши съдия, през следовател до съдия във Военния съд. От 4 януари 2010 г. е зам.-председател на Военния съд в Пловдив.
