На 3-ти март ви честитя с гняв!
02.03.2013,
Публикувано в Аз съм българче!
След серията постове, с които изразих огромното си уважение към делата и начина на мислене на Апостола на свободата, дойде ред и на текста за Деня на освобождението на България – 3 март.
Трудно ми е към днешна дата да пиша за този ден, защото онази България, която е била освободена преди 135 години е трябвало да постигне повече от това да се превърне в корумпирана, бедна, застаряваща мащеха на своите деца, които с все по-бързи темпове се изнасят от родния дом.
Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски, Георги Бенковски, Стефан Караджа, Райна Княгиня, Филип Тотю, Панайот Хитов, Любен Каравелов, Хаджи Димитър, Захари Стоянов са само част от хилядите, които са загубили живота си преди и по време на Руско-Турската война (1877-1878) за „чиста и свята република”. Съжалявам и ме боли да го кажа, но републиката ни нито е чиста, нито е свята. И буквално, и преносно.
Аз не разбирам от политика и не искам да разбирам. Достатъчно ми е да знам
– колко безработни познати и приятели имам;
– колко им е трудно да си намерят работа;
– колко пари имам в портмонето си;
– колко често отказвам на детето си да му купя нещо;
– колко често отлагам за себе си някоя покупка;
– колко много болни хора, които не могат да си плащат лекарствата има;
– колко много просяци има по улиците;
– колко мръсни са ни тротоарите и на никой не му пука;
– колко нехуманно ни е здравеопазването;
– колко „либерална” е правосъдната ни система…
Не ми се изброява повече, защото мога да продължа до следващия 3-ти март.
Е, съжалявам, че го казвам толкова ядосано, в една България без правителство, с протести по улиците, но: ЧЕСТИТ ПРАЗНИК! ЧЕСТИТ ДЕН НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО, ГОРДИ БЪЛГАРИ!
За финал ще ви дам линк, на който може да прочетете повече за Освобождението на България и ще ви споделя две стихотворения.
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
„Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти… От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.
Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.
Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи…
Край просяка минава БееМВе.
На „пътя към Европа“ се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.“
Златина Великова
Над тефтерчето на Левски
„НАРОДЕ????“
стр. 115
„…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!“
Дамян Дамянов
