Уна палома бланка
22.03.2009 г. Форум
Седнал в креслото, което всеки миг е готово да се разпадне, вперил празен поглед навън, където вятърът се забавлява със снега да го развявя като пудра, не мисля за нищо.
Лъжец си бях и като остарял пак съм си лъжец. Всъщност мисля за живота си.
Снежната пудра замъглява подробностите. Не виждам кипарисите, с които е обточена оградата ми. Бавно премествам поглед към екрана на телевизора – и там виелица. Предупреждават да не се излиза безпричинно. Бялото навън шепти в ушите ми: “безнадежно е“. Не било бялото, от кръвното било. Креслото залита като напито. Викам си: „какъвто собственика, такива му и мебелите…“
На екрана сега шават кученца. Звук няма, нарочно. Едър план на много мъничко кученце. Вадят го от една миниатюрна клетка. Не мога да си намеря дистанционното. А, ето го… не било то, а телефона, който отдавна не звъни. Май и вече не е телефон. Кученцето има вид на разгневено. Задъхва се от ярост. Не могат да го удържат. Пускам звука. Хистеричен лай раздира „бялата тишина“ на стаята ми. Очите на животното са пълни със злоба. Брей, такова мъничко. Откъде и откога насъбра толкова ненавист.
Забравих снежната пудра, която засипа прозорците ми.
Животното е неукротимо. Зъби, пяна и тези очи. Къде съм виждал този безумен поглед? Апатията ме напуска. Надигам се от изтърбушения „грос фатер щул“ приближавам до екрана. Тези изкочили от орбитите очи ме плашат. Дали да не сменя канала? Не, трябва да разбера какво става. Как в едно малко същество се е събрала тази злоба, тази ярост… и тези очи човешки.
С усилие се откъсвам от картината на екрана, забил поглед като хипнотизиран в бялото отвън. Чувам глас „зад кадър“, гласът на коментатора, който разказва историята на кучешкото състояние… Успоредно с гласа върху белия екран на снега макар и леко без фокус виждам движещи се образи. Ако сте забравили какво значи „образи“, ще ви помогна: – виждам „имиджи“, ами да, това сме ние, моят партньор Коко и трима музиканти. Някъде в България. Да, във Враца на концерти ли, на участие ли, по повод на някое от поредните тържества. Май е учителско тържествено събрание. Ние забавляваме. Смешки, песни, фокуси и анти-илюзии. Само дето не гълтаме пламъци.
По-точно партньора Коко плюе огньове, аз съм неговия бял клоун и се грижа за аксесоарите, пеейки смешни куплети.
Залата полу-празна, някакви тъжни учителки си приказват, мъжете учители са се събрали в бюфета. Ние се разчекваме да привлечем вниманието. Напразно. Имам чувството, че сме на този подиум от миналата година и измъкване няма.
Кученцето „зад кадър“ се разпорва от лай.
Както се знае, и най-хубавата песен има край, свърши и нашето представяне, изпратено от мижави овации. Напускаме изгладняли, но с хонорари, което значи…
Самочувствие.
Напред към лукса. Към ресторанта на „Балкантурист“. Не става, той е затворен. Отчаяни питаме „а сега накъде“ в този късен час – 10 вечерта. Портиерът ни насочва към ресторанта „Здрава Храна“, но и там не може. Имало банкет на „Комунални услуги“ по случай… Тогава случаи много се намираха…
Ние сме група гладни артисти, някой от нас и жадни. Изваждаме очарованието си. То работи в наша полза, пък и сме що-годе популярни, пускат ни в ресторанта, след известно ръмжене от страна на отговорния за банкета.
Не, това ръмжене идва от екрана на телевизора. Малкото куче няма умора… и тези ококорени, кървясали очи…
Колко е приятно да се потопиш в бялото на снежния екран и да не чуваш обезумялото квичене на животното което…
Дават ни разрешение да седнем. Келнерът може би е учтив, но в тоя час с нескривана неприязън съобщи: „кебапчета, шишчета, кюфтета“…
Ресторантът е сив, може би от неоновото осветление или от силуетите на оределите столове, от масите отрупани с остатъци от буйно пиршество, от неколцината полегнали служители на „Комунални услуги“, двама от които бяха забили чела в чиниите с руска салата. Сивота с цвят на майонеза.
Не, кученцето от екрана е с този цвят. Започнах да се омотавам в цветовете. Сигурно е от обилната белота.
Има и оркестър в ресторанта. Комбо. Ужасно стар акордеонист, цигулка, бас, барабани и тромпетист. Бели ризи с червени папионки. Осветлението е съсредоточено върху оркестъра и това подсилва сивотата в залата.
Аууу, вие тромпета, вие като куче. Цигулката скимти, подпира я издъхващия акордеон. Ние нагъваме остатъците от мешаната скара на някой по-рано тръгнал си комунален служащ. Поръчваме салата. „Няма салата“, е отговорът на любезния ни келнер. В това време виждаме колегата му как разнася табла със салати към по малката зала зад оркестъра. Ами това какво е, питаме явно тендeнциозно. Изръмжава ни се, че това е за другия банкет на атомните физици от Козлодуй. Чак до тук дошли? Няма к’во да се чудиш, отрязва ме келнерът – нищо, че са ядрени, и на тях им се живее нощен живот.
Тр-тата-та та-та, цепи тромпета – известната песничка „уна палома бланка“.
Ах да, има и певица. Руса. С ръкавици до лактите, червени. Пропуснала е да си подстриже краката, за такива Константин Коцев-Пацо казваше, че по-нагоре изглеждало като главата на Анджела Дейвис.
„Уна пауъма буанкааа“ – вие певицата в унисон с тромпета.
Никакво раздвижване. Уморените останки от комуналните услуги са си в чиниите както преди. За танци на никой и през ум не му минава, а и какъв ум след толкова плодова.
Кучето го държи възпитателка ли, дресьорка ли, която обяснява причините за безумното поведение. Тя е със специaлни ръкавици до лактите, за да не може зверчето да я сръфа. И тя е руса.
В последният акорд на песента се чу страхотен трясък на чупещо се стъкло. Келнерите се разтичаха. От вътрешноста на ресторанта избухнаха псувни.
Входа към малката зала бе украсен с червена плюшена завеса с ресни („златни“); през този вход като в уестърн филм прелетя почти хоризонтално някакъв тип (по-късно се оказа атомен физик), след него още двама. Върху тях се спуснаха трима келнери.
Ударите нанасяха точно и с такава сила, че се чу хрущене на разбит нос. Като кълбо групата се затъркаля към летящата врата на кухнята, откъдето се показа готвач със сатър. Клиент го изпревари и го плесна през лицето с кръгъл поднос и той се скри в кухнята. Сбиването ставаше битка с всичките му аксесоари. Столове, бутилки, ножове. Спящите банкетаджии се размърдаха и се включиха да помагат на келнерите. Всичко вършеше работа. Летяха замръзнали кюфтета. Чинии с остатъци майонеза цепеха като фризби от зала в зала през червената завеса. Нашият келнер, който имаше вид наистина на келнер, получи фронтален удар със стол. Той изпсува с такава злоба всички софиянци, и като прескочи две маси с умението на трениран спецназник, се хвърли в битката.
Масата ни беше до входа на кръчмата, клиенти искаха да се доберат до изхода, но пътят за отстъпление бе преграден от нахлуващата група милиционери. Те не знаеха „о чьом реч идьот“, но се включиха със стръв в мероприятието.
Тромпетистът с преданост в гласа обяви: “За нашия любим персонал, келнерите – още веднъж Уна палома бланка“ и захапа тромпета. Певицата със сластна усмивка си зае мястото и песничката се понесе в сивкавия сумрак над главите на пребиващите се един други клиенти и персонал, подкрепен от народната милиция.
Народ и Милиция бяха неразривно свързани.
Един старшина връхлетя върху нас с бойния вик: “Еба’ам ва’шта мамица софянска“. Спаси ни нашият келнер: – „не са тези, а онези, козлодуйските софиянци“.
Лицето на старшината се приближи в погледа ми до „супер грос“. Видях очите му и се обърнах към синия екран.
Кученцето бе в едър план и разбрах къде съм виждал тези очи „човешки“, пълни с ненавист.
Русокосата дресьорка обяснява, че животинчето е родено и израстнало в клетка.
За мъндзъркото животинче всичко заобикалящо го е враг. Стресирано, то не знае да се държи по друг начин. Това можело да се коригира с много търпение и грижи.
Лесно се изморявам. Отпускам се внимателно в продраното дълбоко кресло…
Запявам „una paloma blanka“, но на ум. Отдавна нямам глас…
…и търпение нямам. Само избелени спомени, които снежната пудра щедро засипва.
Климент Денчев (Климбо)
