Гергана Плетньова получи главна роля в киното още в първи курс на НАТФИЗ – Светослав Овчаров я избра за флима си „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. Но дори това да е изглеждало като късмет, съмненията се разсеяха още щом я видяхме като малката наркоманка Джени в „Неделя вечер” по Захари Карабашлиев в театър „София”. Тази година Гергана беше номинирана за „Икар” в категория „Главна женска роля” – за Соня от „Вуйчо Ваньо” на режисьора Пламен Марков във Варненския театър. От края на март ще я гледаме и като една от най-интересните героини в новия исторически сериал на БНТ „Недадените”.
Гергана, преди три години за пръв път стъпи на професионална сцена като Джени в „Неделя вечер” и тутакси ти дадоха награда на „Друмевите театрални празници”. Още нямаш 27, а изигра Соня от „Вуйчо Ваньо” като за „Икар” – не се ли чувстваш притеснена от толкова силно начално ускорение?
– Не, аз съм двигателят, няма как да не ми харесва. От „Неделя вечер” насам не съм спирала да работя. Днес е едва третият ми почивен ден тази година.
Случва ли ти се да чуеш: „Не бързай толкова, още си малка”? Не говоря само за роли и награди.
– Не. Като се замисля, не знам дали изобщо съм чувала някога такова предупреждение.
Понякога човек неусетно се разделя с детството, друг път има ясна граница. При теб как беше?
– Разбрах, че съм пораснала, когато не можах да си спомня цвета на казана, в който се плискахме с вода със сестра ми Рада като малки. Зелен е, между другото. Звучи безумно, знам, но тук става дума за огромния ми страх да не забравям – не реплики на сцената, а сцени от моето детство. То беше хубаво, беше приключение… Със сестра ми обичахме да обикаляме с колелата по пътища и запустели къщи, да проучваме, да намираме, да измисляме. Вече си давам сметка, че тези неща са ми опора, че са важна част от мен. И че щом съм започнала да ги забравям, значи се променям.
А аз си мислех, че ще кажеш: „Пораснах, когато се изнесох от дома на родителите ми”. Не беше ли стрес да се отделиш?
– Усетих го, щом сестра ми отиде да учи в Германия – много сме близки. В момента, в който тя замина, се усетих като единица. Вече не бях част от по-голямо цяло. Трябваше да се справям самостоятелно. След като завърших НАТФИЗ, имах нужда от място, на което да си подредя приоритетите. Стори ми се, че това е Варненският театър и не сбърках. Избрах го, защото харесах хората в екипа, чистотата на отношенията. Там няма какво да те разсейва, няма ги суетата, бързането… Само работа, следобедна почивка и дълги-дълги разговори. Те ми липсват, но пък с предложението от Сатиричния театър дойде обещание за нещо ново, което точно сега ми е интересно.
Покрай ролите в киното ти се налага да познаваш и други времена, а си виждала Тодор Живков само на снимка. Какво е социализмът за теб, как си набавяш представи за събития, които по-възрастните наоколо са преживели?
– Много ми помогна „Физика на тъгата” на Георги Господинов. От моя гледна точка там нещата са най-разбираеми. Иначе всеки разказва по нещо: как нямало портокали и банани или как телевизията била една и в полунощ програмата свършвала. Но и аз си спомням как майка ми носеше шоколадови яйца от „Кореком” и как осъзнавах, че съм късметлийка. Имала съм представа какво е дефицит, макар да съм била 3- годишна! Но разбира се, когато ми се налага да изиграя роля като тази на агентката от Държавна сигурност във филма на Светослав Овчаров „Зад кадър”, питам и много чета. В случая обаче по-важен беше характерът на моята героиня, абсолютно безскрупулна в преследването на целите си. Когато някой е толкова амбициозен, че не се интересува какво се случва с другите хора и с човещината, историческият фон няма голямо значение.
Тоест хора, готови да те прегазят, има и и ще има независимо от системата?
– Да. И ми е интересно как това рефлектира върху психиката. Колкото до системата, тя сега е различна, но доколко? Наблюдаване и подслушване има и сега. А също и хора, които се намесват непоканени в личния ти живот. Просто не сме сигурни колко са и кои са.
Но сега можеш да кажеш и да напишеш всичко, стига да е факт, без да мислиш дали няма да те затворят…
– Да, но принцип свободата всеки сам трябва да си я извоюва. Някои и днес продължават да се плашат от думите.
В новия сериал „Недадените” си влюбена еврейка през 40-те години на миналия век, как се чувстваш в тази епоха?
– Ами аз почти не излизам от нея! И се чувствам много добре там. Е, може би не точно през 40-те, но със сигурност някъде в миналите векове. Тук и сега всичко ми изглежда твърде забързано. Трудно намирам време да погледна другия за повече от 8 секунди. А ако го намеря, то все ще е за сметка на нещо друго. Като че най-спокойна се чувствам в автобуса. Пътувам 4 пъти в седмицата от София до Варна заради представленията там и няма друг начин, освен да ми харесва да съм в автобуса.
„Един ден баща ми ни качи на колата със сестра ми и ни откара на Аспаруховия мост…Първо скочи той, след това дойде моят ред. Минават коли, мостът се клати, аз треперя и чувам как момчето, което ни връзваше, пита – ще скача ли малката или ще е по бързата процедура? Което значи да ме бутнат. А баща ми отговаря – е, това е дъщеря ми, как няма да скочи! И докато го казваше, аз вече бях някъде долу.” Снимка: Кирил КОНСТАНТИНОВ
Мога да чета, да слушам музика, да зяпам през прозореца, да не мисля. Понякога ми се струва, че твърде много анализирам. Затова съм си измислила три начина за освобождаване от мислите. Единият е да тичам на стадиона, докато не започна да си чувам само стъпките. Изтичала съм си мислите значи, но е уморително. Вторият начин е да си представям как мислите се оттичат една по една в канала, докато се къпя се къпя. Обаче би трябвало да остана под душа, докато стана съвсем прозрачна, така че предпочитам третия начин – докато съм на път, да си представям как окачвам едната мисъл на ей онова дърво, после другата – на оградата отсреща и така, докато стигна. Слизам от автобуса като нов човек!
В едно интервю режисьорът Пламен Марков казва, че в сериалите взимат първо хубавелките. Пак там си припомня как те е скъсал на изпита в НАТФИЗ, но те намира за добра актриса и затова те е взел във „Вуйчо Ваньо”. Как си оправихте отношенията, че и толкова добър спектакъл направихте заедно?
– Не можех да казвам хубаво „р” и си мислех, че ще ме върнат още на първи кръг в академията. Пламен Марков обаче ме скъса на третия – песен и танц. После съжаляваше и ми го каза. По-важното е, че работихме заедно без предубедености. А когато разбрах, че и двамата сме номинирани заради „Вуйчо Ваньо”, първо на него се обадих: „Професоре, нашият кръг се затвори!”
Случва ли ти се често да се преборваш с предубеждения?
– Имах такъв период. Сега настройката ми е друга – да пристъпвам към хората и събитията без предварителни очаквания. Така си спестявям разочарованията. Предубежденията влияят зле на работата и спират хубавите енергии. Вярвам, че не можеш да знаеш винаги как ще се развият нещата и понякога най- неочакваният за теб човек може да ти каже изречение, до което ти би стигнал сам след години.
А с чуждите предубеждения как се справяш?
– Не си спомням да е имало такъв случай. Всеки вижда какво съм аз, не крия нищо от себе си. А и да се поставиш в ситуация, в която трябва да се доказваш, вече е слаба позиция. Не се боря за роли, не стискам зъби и не процеждам: „Защо тя, ами не аз”… Дори съм отказвала ангажимент, ако не ми е по вкуса.
Един български дизайнер наскоро издаде „Атлас на предразсъдъците” и там на картата вместо „България” пише „ракия”. Сигурно си спомняш и турското клекало от сатиричната арт инсталация на Давид Черни, което тук предизвика шок. Как приемаш такива провокации?
– Не знам защо, но когато ни липсва самочувствие, ние тук не работим, за да си го изградим. Вместо това се движим наопаки, като търсим причините за тази липса. Не разбирам такава нагласа. А имаме поводи за гордост като нация. Такъв повод например е спасяването на евреите по време на Втората световна война, затова съм толкова доволна, че участвам в „Недадените”. По принцип приемам провокацията, когато е част от изкуството и те кара да се замислиш. Не харесвам провокации на лична основа, ей така, заради реакцията на другия и за да се почувстваш по-силен от него.
Ако те бяха питали какво трябва да има в логото на България, какво щеше да кажеш?
– Може да прозвучи банално, но силата ни е в това, което ни е дадено – красивата природа. Защо да няма планини и море в логото? Не говоря за графичната изработка, там не мога да преценя.
Много страни имат красиви планини и плажове. Не мислиш ли, че пак е въпрос на самочувствие да покажем с какво сме различни от тях?
– Да, но за да можем да се отличим, трябва първо да знаем какво искаме да покажем. А то може да не е само в миналото, нито само в природата, а и в моментния статус на държавата. Не искам и да си представям лого, което да съответства на сегашното й състояние… Но пък България има прекрасни музиканти и художници, актьори и писатели. Как да изобразим духа? Не е лесно, обаче си заслужава да се помисли по този въпрос. А също и по въпроса как самите ние се възприемаме. Лично аз предпочитам да виждам хубавото и ако има проблем, да не хленча, а да го решавам.
Вкъщи ли те научиха така?
– Да.
Споменаваш тук-там за някакъв твой прадядо белогвардеец, но без подробности. Нямаш ли някоя семейна история с битки, бягства и голяма любов, почти готова за кино?
– Не, защото в нашето семейство не се говори много за прадядо ми Сергей. Не че аз не питам, но руският инат е голяма работа! Млъкне ли някой – край. Знам само, че 7 фамилии са емигрирали заедно от Воронеж, на около 200 км от Москва. Платонов е оттам, между другото. А Пушкин е посветил първото си стихотворение на някой си Плетньов и много ми се ще да вярвам, че е имал нещо общо с нашата фамилия. Е, както Явор Гърдев каза веднъж, не бива да си въобразявам кой знае какво. Когато репетирал в Саратов, му направило впечатление, че осветителят е Плетньов, асистент-режисьорката – и тя Плетньова, инфлация някаква… Щом е имало помешчик Плетньов, то и крепостните му селяни са носели тази фамилия, та не се знае аристократичен ли ми е произходът или селски… Извън шегата мога да добавя още, че прадядо ми Сергей е бил художник и е оставил един портрет, на който съм изобразена аз.
Как така?
– Жената на него има моята коса, моите очи, моите черти. Дали ми е роднина? Никой не може да каже, така че съм свободна да си фантазирам. Със сестра ми Рада понякога мечтаем да заминем за Воронеж – знаем че нашият род има къща срещу операта там. За месец и половина ще разнищим всичко, само че не знам дали искаме да го знаем? Спомням си как веднъж с нея се отбихме в къщата на баба ми в Свищов и намерихме ламинат на пода и пвц дограма отгоре на всичко от нашето детство. Миришеше на нашата къща, но на пипане и на гледане вече не беше тя. Оттогава си казвам, че е важно да имаш нещото в себе си, защото не можеш да очакваш то да си остане същото заради твоите чувства.
След Свищов Варна е другият специален град за теб. Как приемаш гражданския кипеж там? Разпознаваш ли твои познати и приятели на протестите?
– Видях нашата гардеробиерка, реквизиторката… Разбирам ги, и аз три години плащах брутални сметки за ток. Но не искам да се намесвам, защото нямам знанията и капацитета да го направя. Бих излязла на улицата от солидарност, ако не ми се налагаше да съм на сцената по същото време и да слушам „Мафия!Мафия!”, докато играем „Вуйчо Ваньо”. Не познавам Пламен Горанов, но си мисля, че нещо много страшно трябва да се случва, за да стигне до огън. А смелост се изисква и за да се признае дъното, та да започне след това градеж.
Гасуваш ли редовно?
– Винаги, но понякога и с празна бюлетина. Когато няма кого да избера…
Какво мислиш за актьорите, които приемат постове и влизат в политиката? Като министър Вламимир Пенев?
– Първата ми реакция беше „Ама вярно ли!?”. Много се зарадвах.
Защо? Толкова добър актьор, а ще си губи времето в министерството.
– Смятам, че той ще може да направи нещо. Познава проблемите и в театъра, и в киното, има позиции и ще ги отстоява. Дали има качества и умения на политик никой не знае, дори той самият. Но щом е решил да опита… Не мисля, че ще спре да играе или че ще си загуби свободата.
Казваш, че се учиш в движение от партньорите в киното и в театъра. Кои все пак са най-важните ти учители?
– Преди да стана актриса, съм се учила да бъда човек. В този смисъл най-важният ми учител е моят баща. При него няма поучения, нито натякване. Води ни например със сестра ми – аз на 8 години, тя на 10, да плуваме в морето. Дълбоко е, има вълни и медузи, а аз си представям и морски котки, как си увиват опашките около мен и ме дърпат надолу. Плача, Рада и тя зад мен реве, но в морето сълзите не си личат. А баща ми ни чака, за да ни каже накрая, че тялото знае най-добре и когато усетим, че потъваме, не бива да се стягаме, защото наистина ще потънем.
„Бих излязла на улицата от солидарност, ако не ми се налагаше да съм на сцената по същото време и да слушам „Мафия!Мафия!”, докато играем „Вуйчо Ваньо”. Снимка: Кирил КОНСТАНТИНОВ
Същото щяло да е и по-нататък с нерешимите проблеми, най-глупавото би било да тръгваме срещу тях. На 8 и на 10 г. знаехме само, че кошмарът в морето пак ще се повтори. Но вече разбираме за какво става дума. Когато бяхме на 15 и на 17, имахме още един урок. Един ден баща ми ни качи на колата и ни откара на Аспаруховия мост. Хайде сега, скачайте! Рада е суперавантюрист и не й е проблем. То и аз съм такава, но не когато е високо. Първо скочи баща ми, след това дойде моят ред. Минават коли, мостът се клати, аз треперя и чувам как момчето, което ни връзваше, пита – ще скача ли малката или ще е по бързата процедура? Което значи да ме бутнат. А баща ми отговаря – е, това е дъщеря ми, как няма да скочи! И докато го казваше, аз вече бях някъде долу. След това за около половин час се чувствах безсмъртна.
Доколкото разбирам, бащините уроци са ти помогнали да си по-упорита и в поправянето на говорния дефект?
– Така беше. Името Гергана Георгиева Плетньова дълго беше ужас за мен. Но се справих, как няма да се справя… Рада обаче не желае да се научи да казва чисто „р” и все ми се обажда, за да кажа правилно някоя дума на сина й Филип. И Филип се научи. Оня ден го питам искаш ли да редиш пъзел, а той – ами Гери, то вече не е искам, то всичко е трябва… А е на три и половина. Не знам дали повтаря чутото или започва да осъзнава разликата между двете думи, както и че понякога „трябва” е по-полезната.
Поддържането на баланса между „искам” и „трябва” е трудно и за теб, предполагам?
– Да, този баланс все ми убягва. В професионален план е по-лесно – там „трябва” е защото съм поискала. Но в личен план искам, а знам, че не трябва. И започва една… Докато не спра да мисля и не се отдам на интуицията.
източник: сп. „Тема“
Ирина ВАГАЛИНСКА
Тагове: Гергана Плетньова интервю Недадените Вуйчо Ваньо протести театър
