Има една фраза, която се приписва на Уинстън Чърчил – „Историята се пише от победителите!“. Благодарение на нея и на Холивуд американците имат добрината да ни заливат с тяхното виждане за историята на Втората световна война. И да неглижират факта, че 4 години воюват единствено срещу многократно по-слабия противник Япония, докато германците правят каквото си искат в Европа.
За сметка на това янките са запомнили казаното от Чърчил и днес упорито „произвеждат“ история посредством Холивуд – къде повече, къде по-малко успешно. То не бяха епоси от рода на „Тънка червена линия“ и „Спасяването на редник Райън“, дори и дилогията на Клинт Иистууд „Писма от Иво Джима/Знамената на бащите ни“ плюс анимации от рода на „Супермен“, в които злодеят е японски шпионин. Гледането само на един от гореописаните филми е достатъчно, не виждам причина защо трябваше да ни заливат през годините с толкова филми, в които героизмът, храбростта, великодушието и патриотизмът на американците са достатъчни за 5 световни войни и които, в края на краищата, разказват за едно и също – великата битка на американците срещу японците.
Така е и с Пърл Харбър – не им мигна окото да ни пробутат осирането си там (осиране си е било, имали са достатъчно информация) под същия знаменател. С типичните холивудски бози – Бен Афлек ще се пукне да се прави на ебаси пича, Джош Хартнет и той там подтичква като пудел, президентът Рузвелт (Джон Войт) се надига в инвалидната си количка, за да покаже, че няма невъзможни неща, Кейт Бекинсейл освен да се усмихва и да изглежда красива не я виждам каква го играе. Японците са фанатизирани идиоти, готови да умрат за императора и Япония при първа възможност. Да не ставаше въпрос за Япония (че все пак е от основните търговски партньори на САЩ) нямаше да се учудя, ако от самолетите не скачаха парашутисти да пият кръвта на американските дечица.
А, да не забравяме и политическата коректност – готвачът (Куба Гудинг – младши) е черен (нормално за тогавашна Америка), но 25 години преди Мартин Лутър Кинг го удря на граждански права и може да стреля с картечница 3 дни, без да му цъфне дулото и да му свършат патроните.
Янките рядко дават думата на отсрещната страна (Клинт Иистууд и „… Иво Джима“ е по-скоро изключение), затова понякога отсрещната страна трябва сама да си я вземе. Както в случая е направил Идзуру Нарусима и неговата версия на нападението над Пърл Хърбър. Всъщност, то е част от филма, посветен на адмирал Ямамото, главнокомандващ японския флот и освен за Пърл Харбър, разказва и за загубата край атола Мидуей (янките още не са се усетили да експлоатират и тази тема), и борбите в японското общество в навечерието на войната, за съпротивата на някои среди срещу присъединяването на Япония към Тристранния пакт (основно флотски офицери в случая), и за организацията и реформите на японския боен флот от адмирала в навечерието и в началото на войната, и за стратегията на адмирала и за виждането му за войната със САЩ.
Доста интересен филм, заслужава си двата часа гледане. Е, и тук има идеализиране на образа на главния герой – и посредством прекаления му за един военен пацифизъм, и посредством „честта на самурая“ и искането на адмирала Япония да обяви война на САЩ преди атаката на Хаваите (в действителност обявяването на войната става 1 час след нападението) – хайде сега, да е само тук, с мед да го намажеш.
Поне няма продуктово позициониране и бутилки от Кока-кола в ролята на кръвни банки.
Аз правя чудеса, те стават реалност!
