Любомир Шопов е роден през 1942 г. в София. Завършва дипломация в Московския институт за международни отношения /МГИМО/. Работи в посолството на България в Москва, в ГК на БКП в София, в отдел „Кадри в чужбина” на ЦК на БКП. Пет години е посланик-ръководител на българската правителствена делегация на поверителните преговори между държавите, членки на Варшавския договор, и НАТО във Виена, посветени на разоръжаването в Централна Европа. От януари 1985-а до ноември 1988 г. е началник на отдел „Трети” – „Балкански страни”, във Външно министерство. От ноември 1988-а до декември 1989 г. е завеждащ отдел на ЦК на БКП, отговарящ за работата с българските турци.
Женен, със съпругата му Красимира, бивша стюардеса, имат две деца – Лилия и Иван.
Единствено пред „ШОУ” синът на най-информирания човек в държавата по времето на Тодор Живков – несменяемия ДС-шеф Григор Шопов, раздипли неизвестни страници от работата си в края на 80-те години с начинаещия дипломат и бъдещ премиер на България Марин Райков.
– Г-н Шопов, вие вече сте говорили пред “ШОУ” за вашия баща Григор Шопов и знам, че никога не отказвате да коментирате въпроси, свързани с неговата биография и дейност. Сега ще ви помоля да коментирате вярно ли е, че дипломатът-разузнавач от Първо главно управление /ПГУ/ на ДС Райко Николов, вербувал за нашите или за съветските тайни служби /а може би и за двете/ самия военен министър на Франция Шарл Ерню, дължал кариерата си на вашия баща, който дълги години бе вторият човек в МВР?|
– Райко Николов е дългогодишен дипломат, добре известен със своите качества, човек, който работеше еднакво добре и на Балканите, и в Арабския свят, и в Щатите, и в Швейцария.. В същото време, това вече не е тайна, беше офицер от външното разузнаване, както и аз бях по време на моята дипломатическа кариера. Защото между другото в повечето страни това е практика.
Дипломатът по правило работи и за разузнавателните служби на своята страна
В някои държави има по два екипа. Единият екип е постоянно в чужбина, говоря за екип от дипломати, които почти не се връщат в родината си, през цялото време са навън. Това са служителите на съответните разузнавателни централи. Вторият екип пък постоянно дублира в съответната държава.
Та, ако се върнем към въпроса, и като офицер от външното разузнаване на България тогава, и като дипломат Райко Николов нямаше някакви конкретни поводи и необходимости да бъде близък с баща ми. Нито по служба, нито в личен план. Аз добре познавам приятелите на баща ми, хората, които са били близо до него. Ако говорим за службата, баща ми беше ръководител на ДС – контраразузнаването, а Райко Николов фактически работеше в Първо главно управление /ПГУ/ и имаше отношение към шефа му и към ресорния заместник-министър на вътрешните работи, който беше колега на баща ми. Ако баща ми е имал някакво кадрово отношение към ПГУ, то е било в случаите, когато е замествал министъра на вътрешните работи, тъй като баща ми беше човекът, който заместваше действащия вътрешен министър в продължение на 30 години.
Това е, което мога да кажа за Райко Николов, когото много уважавам. Той беше началник на Балканския отдел във Външно министерство и аз на практика поех този отдел от него.
– Спомняте ли си кога синът на Райко Николов беше назначен в този отдел?
– Животът така поднесе ситуацията, че през 1987 г. в отдел “Балкански страни” или отдел “Трети” /а не отдел “Югоизточна Европа”, както го съобщиха/, тогава това беше названието му, дойде Марин Райков. Отделът отговаряше за Югославия, Гърция, Турция, Албания и Кипър.
Марин Райков беше добре подготвен, но започна от най-ниския дипломатически ранг – стажант аташе. При нас стълбицата е доста комплицирана – стажант аташе, аташе, трети секретар, втори секретар, първи секретар, съветник, пълномощен министър и посланик. Тази стълбица може и да не се изкачи, но хубавото е, че Марин Райков я изкачи, стигна и до заместник-министър.
Беше много работоспособен и не се мръщеше на тежките задачи, които му възлагахме по онова време. Тогава той беше около 26-годишен, това беше първата му месторабота и аз се радвам, че тръгна по стъпките на баща си, който беше много добър специалист по Балканите. Марин го настигна и продължи неговото дело.
– Марин Райков изпълняваше ли секретни задачи за отдела, ръководен от вас? Например при преговорите с Турция за река Резовска?
– Преговорите не са еднократни, има доста срещи по повод река Резовска. С посланик Христо Тепавичаров, който в периода 1987-1988 г. беше началник на правния отдел на Външно министерство, прекрасен специалист, изключително умело отстояващ интересите на България, проведохме поредица от разговори с турски представители. След това имахме разговори и в Истанбул. Но пак ви казвам – това са поредица от срещи, които още се точат, защото проблемът не е решен, предстои да се договорим окончателно, доколкото знам.
Марин не сме го натоварвали със секретни задачи
За да бъда честен, в първата година, докато още бях началник на отдела, Марин изпълняваше сериозни задачи – една от основните му беше да присъства на възлови срещи с чужди представители – с турския посланик например, а тогава нашите отношения с Турция бяха много напрегнати, имахме много тежки моменти, за които трябваше да се взимат бързи и прагматични и в крайна сметка взаимно приемливи решения. Та Марин участваше в тези срещи и подготвяше документите за тях, което също е много трудно от професионална гледна точка, защото ние не използвахме специална техника – диктофон, от който после да дешифрираме, а фактически разчитахме изцяло на бележките, които води младият дипломат, присъстващ на разговорите.
– Което означава, че Райков знае и турски?
– Не, разговорите се водеха на английски., но сложността на неговата задача беше да схване главното, да изведе тези акценти, които са политически, на преден план и да пресъздаде характера на срещата. Имайте предвид, че всеки един от тези документи отиваше в ЦК на БКП, защото характерът на разговорите беше от такова естество.
Така се случи, че още в първите седмици на своята работа Марин получи много тежки и сложни задачи. Искам да кажа обаче, че по силата на това, че беше младши дипломат, Марин не участваше в политическото изработване на нашите действия.
Друг екип подготвяше тези неща въз основа на политическия курс на държавата особено по отношение на Балканите и Турция. Това бяха зам.-министър Иван Ганев, министър Петър Младенов и аз в рамките на своите компетенции като началник на Балканския отдел.
Марин участва в едната от общо двете секретни срещи с турски представители в Женева през януари 1988 г., но не взе участие в разговорите. Просто беше с делегацията. Пак повтарям – не е имал отношение към политическия аспект на нещата, които подготвяхме.
– В средите на вашите бивши колеги се говори, че Райко Николов е бил, как да го кажа – “откритие” на Милко Балев, и че той му е помагал много в кариерата?
– Не мога да го потвърдя от първа ръка, не съм свидетел на някакви по-близки отношения между Райко Николов и Милко Балев. Чувал съм за това, но не мога да го потвърдя като лично знание и впечатление.
– Следихте ли през годините кариерата на Марин Райков, налагало ли ви си е да общувате с него и когато вече не сте били в МВнР?
– Имайте предвид, че Балканският отдел на Външно министерство в това време наброяваше 30 души. Бяха разпределени по секции – Турция, Албания, Гърция…
– В коя секция беше настоящият БГ премиер?
– Не беше към секция, а беше използван от нас целево. Иначе, доколкото си спомням, беше към секция “Югославия”. Ползвахме неговите качества и възможности и за по-сложни, по-тежки разговори.
Ако говорим за отдел “Трети”, или “Балкански страни”, от тези 30 души
90 процента станаха посланици и пълномощни министри
а сега вече имаме и премиер, което е радостно.
– Но после Марин Райков прави кариера в друг отдел – “Западна Европа”…
– Това е нормално. Когато един човек знае проблемите на държавата си, особено на съседните страни, които са водещи, може много по-лесно да работи с други страни. Това е практика в МВнР. Още повече, че след 10 ноември станаха много прекроявания, реорганизации на различни дирекции и практически в рамките на тези прекроявания сигурно са видели в него качества да работи с други страни, с други региони.
– Познавате ли дипломата-разузнавач /или обратното/ Георги Юруков? Според някои публикации той е бил водещият офицер на Марин Райков…
– Да, познавам го добре. Когато аз бях началник на Балканския отдел, той работеше в секция “Югославия”. Георги беше много добър специалист по Югославия, после стана и посланик.
Чувал съм, особено след 10 ноември, че е работил за една от службите – говоря за Министерство на отбраната, но не съм чувал Марин да е работил там. Така че едва ли му е бил водещ офицер.
– Георги Юруков направи нещо симптоматично – отрече Марин Райков изобщо да е имал някаква причастност към българските спецслужби!
– И аз мисля, че е така.
– Намереното и обявено обаче картонче сочи друго…?
– Много е сложно с тези картончета. На мен ми беше по-лесно, защото като извадиха списъците на посланиците, написах четири реда –
че съм кадрови офицер от българското разузнаване от еди-коя си до еди-коя си година и с това въпросът приключи.
– Г-н Шопов, добре ви чух, нали – а именно, че като шеф на отдел “Трети” във Външно, сте отговаряли и за Кипър. Как смятате, кои от по-богатите българи са влагали пари в кипърски банки? И не ви ли се струва, меко казано, неоправдан рискът да държиш милиони и милиарди във военна зона?!
– Наблюденията ми не са чак толкова преки, за да мога да ви отговоря конкретно, но то се вижда и с просто око – които тези дни са се хванали за главата и са в лошо настроение, значи са имали сметки в Кипър, които са блокирани.
Това, че Кипър беше разделен на две, се отрази негативно в първите години на окупацията на острова. След това Кипър получи подкрепата на Англия, на Щатите, на други държави, въведе един финансов режим, който се оказа много благоприятен за неговата икономика, но това беше до време. Икономическите устои се разклатиха много, много пари с неизвестен произход се завъртяха в тази малка държава с голямо количество банки…
Моите колеги, които работеха по направление “Кипър”, за съжаление вече са покойници.
Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
