Прозрачен съм на твоята светлина./ Тя свети оттук през кожата ми./ Приеми ме, синьо момиче, за да изпълня стаята ти./ Изтупай снега от крилете ми./Не ме боли./ Идвах към теб през сезоните, за да танцуваме в твоята моя луна…
Димитър Воев – поет, музикант, създател на група „Нова генерация“, отишъл си без време преди 20 години само на 27, обичал да измисля поетични имена на приятелите си и да им посвещава стихове. Но точно това, наречено „Заснежени гори“, е посветено на Нели Невен. Вероятно и вдъхновено…
Кое е това момиче с фамилия на най-слънчевото цвете, което го кара да каже: „Да оставим тялото, да оставим разума“? (Виж цялото стихотворение в карето на 25-а стр.)Нели всъщност носи фамилията Недева Била е само на 22, когато среща Митко. След година вече е Воева. Напук на налагано възпитание, напук на табута.
„Родителите ми – скромни и честни хора, ме възпитаваха в морала на своето време, налагаха ми ограничения и забрани. От една страна, не исках да ги огорчавам, но от друга – не можех да се задоволя с техния начин на живот.
Когато срещнах Митко, той ме успокои, че човек трябва в един момент да се откъсне от влиянието на родителите си… и изобщо от всички неща, които го правят зависим – родители, училище, казарма… Всичко, което вкарва човека в някакви установени квадрати“, казва Нели.
Това е едно от редките нейни откровения. Старателно се пази от излишно и ненужно внимание. Не обича светкавици в лицето си, макар тя самата да е опитен фотограф – летописец на едно цяло поколение, създало, както я наричат днес историците, „младежката контракултура“. Знае каква е цената на истинската и измамната слава. Не иска да бъде нито Йоко Оно, както някои подмятат, убедени, че лесно може да се съблазни от скандалната репутация на вдовицата на Джон Ленън в нашенски мащаби.
Още повече че Оно, чиито голи снимки с бийтълса лъснаха по света, също е изкушена от фотографията… (Че то в коя ли музикална група е нямало скандали, омрази, фатални жени, пионери и епигони, страсти и скандали, разпади и събирания. Славата е голяма отрова. Не прави изключение и „Нова генерация“, особено при по-късните опити групата да възкръсне без Димитър Воев – бел.ред.)
Нито пък харесва ролята на мъченица. Може би всичко, което трябва да се знае за нея и Митко, е казано с една снимка от март 1991 г. Той, с цяла глава по-висок, е с нарисувано върху гърдите слънце, тя – мъничка и нежна, пък си е сложила слънчеви очила. Но и двамата гледат в една посока… А ръката му е точно като това крило, за което пише в стихотворението, посветено на Нели, и с което я закриля. „Аз бях жадна да уча, той беше учител. И това ни събра.
Митко остави много неща недовършени Нахвърли ги като посока и идея. Като че свърши грубата работа, набеляза задачите и си тръгна… „Отвъд смъртта“ е последният албум, който остана само на демозапис.“ Заради тези завещани задачи, заради това желание да бъдат довършени Нели живее и продължава напред.
В един от първите им разговори Митко я пита защо се занимава с фотография. Замисля си над този въпрос, който не си е задавала. Говорят кое изкуство е най-висше, чрез кое творецът може да се изрази най-пълноценно. „Аз гледам на света с фотографски поглед. А Митко го превъплъщава в думи и ноти.
Искахме някой ден да правим филми, защото киното е най-богато на изразни средства като изкуството и включва и музика, и фотография“, връща се назад в съвместното им време Нели.
Тя е от поколението млади фотографи от 80-те години на ХХ в., на които се пада да доказват, че фотографията е изкуство. Наблюдава и изучава света през обектива, общува с хората чрез фотографията. Чрез фотографията диша свобода. Професията я среща с различни хора, обикаля много места и разни събития. Пътува основно на автостоп – това също е било израз на свободния дух през тези години.
„Всяка снимка е една история. Един миг може да запечата една съдба. Фотографията е магия, понякога предвещава събития. В една снимка виждаш и проумяваш неща и човешки отношения, които не си забелязал на живо. Днес, когато всеки може да снима с всичко, усещането не е същото. В онези години фотоапаратът беше оръжие, което създава респект.
Хората реагират различно, когато към тях се насочи обектив, понякога се налага да се шпионира, друг път е по-добре да влезеш в контакт. Другото преимущество да носиш фотоапарат беше, че ставаше пропуск за всякакви събития, най-вече концерти (паролата беше „Аз съм от пресата“).
Днес е обратното – на входа ти вземат фотоапарата“, смее се Нели над перипетиите на своите колеги сега. Заради децата се наложило да си потърси друга работа – снимки семейство не хранят май.
„Когато останах сама с децата, неговите и моите родители през цялото време ни помагаха и така успяхме да се справим. Трудно е да си сам родител. Самообразовах се по темата и се опитах да компенсирам колкото мога липсата на баща в семейството ни. Магдалена и Димитра са вече големи и мисля, добре възпитани“, спокойно прави равносметка тя. Но сама си знае какво струва сега да каже тези думи с такова самообладание. Та нали тогава е била само на 26 години…
Нели прави много портрети на Митко, но всеки път се струва, че следващият ще е още по-добър, още по-проникновен и истински. Все някой ден ще успее да улови душата му с обектива на апарата.
Цялото време на света е пред тях, нали. Уви, не се оказва така… Обожава да снима и изявите на „Нова генерация“ – за нея музикантите са най-добрите модели, винаги облечени атрактивно, с елегантно-предизвикателен външен вид, „контрапункт на соцреалността, в която живеехме“ – така определя тя стремежа си щрака при всяка възможност момчетата и в живота, и на сцената.
„Появата на неформалните по улиците на София ме привлече с фотогеничността им и с желанието да разбера какво се крие под щръкналите коси. Допреди тях цветно облечени хора по улиците бяха предимно чужденците (от ГДР). Като ученичка са ме връщали от училище заради цветна яка на пуловер под ученическата престилка. В соца нямаше цветове и индивидуалност. Дрехите бяха конфекция, основно в бежово и сиво. Когато гледахме цветни фотопейзажи от Запада, се шегувахме, че на западняците дори и небето им е по-синьо… ха-ха!“
В архива си пази над 2000 снимки. Сега те са ценна част от фонда на фондация „Димитър Воев“. Нели щедро го отвори, за да даде уникални кадри за откритата наскоро в галерия „Алма матер“ изложба „Младежката контракултура“. Успехът е огромен.
Учители водят цели класове, за да им показат това късче от най-новата ни история, което липсва от учебниците. По идея на ректора на СУ проф. Иван Илчев изложбата ще гостува и в други вузове. На 12 април е откриването в Пловдивския университет. А около 21 май – рождения ден на Митко Воев, Нели и приятели замислят специална изложба само с негови снимки.
„Времето беше много динамично. Много неща се случиха за кратко. През годините опитвам да осмисля какво точно се случи. Фотоархивът ми е запечатал времето. Тайни няма, старали сме се да бъдем открити към всеки, проявил искрен интерес“, казва днес Нели.
Изкушаваме се да я попитаме за славата, за истеричните фенки, за цената на успеха, за мисълта, че някоя девойка ще е готова на всичко, за да е до своя бог… (След 1989 г. повечето музиканти от „Нова генерация“ заминават за чужбина, но Воев избира да остане в България.
Не на последно място е аргументът, че тук се чувства щастлив с Нели и новородената им дъщеричка. За един месец София обезлюдява, улиците са празни и грозни „като уста без зъби“ – коментар на Димитър Воев от 1990 г. – бел. авт.)
„Край Митко всички се чувствахме специални. Всеки имаше своето място. С групата бяхме като семейство. Пътувахме заедно. Живеехме заедно. А фенките и феновете бяха наши приятели и с тях заедно правехме много неща.
Митко никога не ме е карал да го ревнувам. През цялото време се чувствах обичана и важна за него. Радвах се искрено, когато край него имаше момичета и момчета, които искаха да се докоснат, да общуват. Ако хората се ревнуват, такава връзка е мъка и за двамата. Всеки трябва да е незаменима половинка от двойката. Хората трябва да се събират само за да са силни заедно, да се учат, да създадат двойка, център, край който и други хора да намират щастие. Няма смисъл иначе“, откровена е Нели.
Бележка на редактора: В едно стихотворение от 9.9.1985 г. Димитър Воев пише: „Трамваят ми идва отзад. Празен с пътници. Аз себеоткачам. През септември.“ Може би това провокира известния писател и драматург Елин Рахнев, който не крие, че има специално отношение към творчеството му, да призове от страниците на в. „168 часа“ една трамвайна спирка да носи името на поета и композитор Воев. Ползваме повода да припомним тази идея, която имаше голям отзвук в мрежата.
СТИХОТВОРЕНИЕТО
Заснежени гориНа Нели НевенЧерни прозорци, отворени от нея, за да вляза при тръпнещите и пръсти. Аз дойдох през заснежените горив търсещите и ръце. Ято ангели рееха пътя ми. Приятели, спасили бика от коридата. Прозрачен съм на твоята светлина. Тя свети оттук през кожата ми. Приеми ме, синьо момиче, за да изпълня стаята ти. Изтупай снега от крилете ми. Не ме боли. Идвах към теб през сезоните, за да танцуваме в твоята моя луна. Аз прелетях оттам. Но не съм гост. Птица. Бяло огледало, бяло одеяло, пръстите ми. Мраморни вагони, река влак, вените ми. Те ме чакат още. Отвън. Като за погребение. И потръпват с крилата си. Ще оставим тялото. Ще оставим разума. За да полетиш с нас през себе си. За да преминем – безпразнично каменни, невиждащи дни, без детство, без спомени, през високите заснежени гори.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
