Екзистенциализъм. Ясперс, Хайдегер, Сартр
8 Април 2009 / 13:31 | Автор: philosophy |
| Категория:
Наука
| Рубрики:
Философски опити
Екзистенциализъм – възниква като реакция на рационализма, който е два типа: атеистичен и религиозен. Идва от термина съществуване. Дълбоката тайна на екзистенциализма е небитието. Гранични ситуации – смърт, страдание, отчаяние, съвест. Трансцендения – битие, независимо от екзистенцилизма, то е зад пределите му (напр. Бог, небитие, творчество).
Карл Ясперс (1883-1969) за него тя е свобода, тя е велика и непознаваема и излиза зад пределите на иманентния свят, когато мисленето става метафизика. Философията е на границата на научното знание и на вярата или както го нарича – философска вяра. Тези: 1. човечеството има единен произход – този произход е духовен и се разкрива чрез тълкуване на трансценденцията. 2. всички хора са обединени около една трансцендентална тайна, която трябва да остане тайна. 3. това, което прави хората единни, са общочовешките ценности. проблемът за индивидуалната свобода присъства изключително в трудовете му. Във „Философия“ той изказва своето мнение за историята на философията и въвежда основните проблеми, с които се занимава. Започвайки със съвременната наука и емпиризма, Ясперс изтъква, че когато се съмняваме в реалността, прекрачваме границите, в които се затваря емпиричният метод. В този момент човек трябва да направи своя избор – да потъне в отчаяние и примирение или да направи скок в неизвестното (трансцеденция). Когато човек направи този скок, се сблъсква със собствената безгранична свобода (екзистенция), така човек може да изпита истинското битие.
Жан-Пол Сартр (1905-1980) – основно понятие е свободата. Това е ирационално понятие, вътрешно състояние, тя е много тежко бреме. Избирам, следователно съм, тоест свободата е избор => човекът е това, което избере. Друго основно понятие е нищо – най-съществената черта на човешкото съзнание. Другият – всички човешки състояние се свеждат до конфликт и самота, аз и другият. Сартр казва, че другият е адът, защото ограничава моята свобода. В основата на любовта е да се лиши от свобода другият. Страх – това е част от човешката същност, състояние, което ни поставя пред лицето на нищото. При страх човек е сам със себе си, той търси убежище в тълпата, но това е лъжливо съществуване. В историята разграничава два типа тотализация: на абсолютния субект – всички решения се взимат чрез сила; вторият тип е когато абсолютният субект е бюрокрацията, но тя е насилие чрез унификация. Така се стига до отчуждение или до алиенация – култ към техниката и удобството, комформизъм. За човешките същества съществуването предхожда същността, ние сме определени от нашия избор и действия., а не от твърдо определена човешка природа. Насоката, която ще приеме животът на дадена личност, е винаги въпрос и същност на вероятност. Ние съществуваме в ситуации – те са типично съществуващи между хората и са социални, – които действат върху нас. Но как съществуваме в тях, е въпрос изключително на на наш избор. Радикалната свобода, която прониква в нашия живот, ни прави отговорни за самите нас и за отношенията ни с другите; тя също означава, че пълното и окончателно разбиране на самите нас ни убягва. Нашата свобода ни дарява огромна отговорност, затова хората често живеят с лоша вяра, като избягват отговорността за живота си чрез отричане реалността на собствената си свобода.
Мартин Хайдегер (1889-1976) – философската му биография може да се раздели на два периода. През първия той търси смисъла на битието във времето, а през втория – в езика. Хайдегер възприема феноменологичния метод на своя учител Хусерл и го прилага херменевтично в екзистенциалната аналитика на човека. Според Хайдегер въпреки че значението на битието е основният въпрос във философията, неговата истинска природа е забравена и скрита. Човешките същества са уникално отворени към битието, но трябва да бъдат разбирани като екзистенциални категории, а не като традиционни, обективизирани. Той има идеята, че битието трябва да се разбира в условията на времето, както и че битието може да бъде разбрано само чрез разсъдъчно и поетично мислене, което не е калкулативно или обективизирано. Доколкото битието може да бъде концептуализирано, то е това, което позволява на съществата да бъдат разкривани в динамично явление, което скрива, дори когато разкрива. Както действителният живот, така и историята заговаря само като се включи в текущите съждения за нещата, времената и хората. Разбирането за нещо значещо предполага, че човек носи със себе си взаимовръзка от такива предразсъдъци. Това обстоятелство Хайдегер обозначава с термина “херменевтически кръг” – човек разбира само това, което вече знае, чува само това, което разчита в чутото. В този кръг според Хайдегер е важно да се влезе по правилния начин.
*Бележка на автора: Колеги, не е подходящо за изпит по Философия на историята в ЮЗУ!
КЛЮЧОВИ ДУМИ
КОМЕНТАРИ
1
2
Следваща страница
