Иван Дреников е пианист със световна кариера. Свирил е в цяла Европа, двете Америки, Азия, Австралия със световни оркестри и диригенти. Изнасял концерти в зали като “Гаво”, “Шан-з-Елизе”, “Шатле”, “Санта Чечилия”, “Чайковски”, “Дворжак”, “Карл Орф” . Журира международни клавирни конкурси в САЩ, Италия, Япония, България.
Ученик на Панчо Владигеров и на Панка Пелишек. Става Хердеров стипендиант във Виена, оттам в Рим в “Санта Чечилия”. Привлича вниманието на световния пианист Артуро Бенедети Микеланджели. Той го избира за свой ученик и двайсет години му дава възможност да концертира чрез импресарски къщи, с които работи самият той. Представяте ли си как някой световноизвестен българин запознава ученика си с най-престижните си издатели и му дава шанс още на младини.
През седемдесетте години Иван Дреников специализира и при Алексис Вайсенберг в Париж. Бил е щатен солист на Софийската филхармония и Оркестъра на Българското национално радио. Става народен артист, когато е само на 40 години. Негови записи се продават от седем известни компании в 70 страни по света. Има престижната награда на УНИЦЕФ за изключителен принос в изпълнителското изкуство. Президент е на фондация “Почитатели на Микеланджели”.
– Разкажи за световни пианисти, които си познавал лично?
– Ще ти разкажа за Микеланджели и за Алексис Вайсенберг. За първи път срещнах отблизо Артуро Бенедети Микеланджели във Венеция. Бях на 18 г., лауреат на конкурса “Бузони”. Венеция беше слънчева, а божеството, какъвто беше в моите очи, пиеше кафе. Трябва да ти кажа, че аз си пуснах мустаци тогава не заради “Бийтълс”, а защото Микеланджели носеше мустаци. Какво нещо е голямата личност!? Години наред той се грижеше за моята концертна кариера. Един път поръча на негови разноски да ми доставят роял “Бехщайн” – специално за рецитала ми в италианското Монте Карло – Кампионе. Съдейства ми да работя с концертното му бюро в Париж. Той познаваше доста добре Панчо Владигеров, още преди войната е имал концерти с него. Свирил е някои от неговите миниатюри. Познаваше добре и Пипков, от конкурса „Шопен”.
Бе запознат отлично с българската музика. Той ненавиждаше самодоволния едър буржоа. Навремето отказал категорично членство във фашистката партия. Но в по-ново време напуска Италия заради жалък процес срещу него, воден от негови ученици, които искаха да го експлоатират с грамофонни записи. Той реши повече да не концертира в Италия. Двайсет години удържа на думата си. Беше стигнал дотам, че забраняваше на концертите му да се продават билети на италианци. Но те винаги успяваха да влязат.
Фабриката “Стейнуей” е в Хамбург. Когато там се появяваше Микеланджели, наставаше паника. Роялът, който Маестрото ще опитва, се занасяше в хотела, където е отседнал. Много от видните инженери и техници от “Стейнуей” се консултираха с него по чисто технически неща – от чукчетата и струните до дълбочината на клавиша – до милиметри.
Съдбата ми отреди трудния жребий да присъствам в Бордо при сърдечния му инфаркт
Това се случи на сцената, преживя го мъжествено. Скоро след това Микеланджели отново концертира.
Случи ми се да избирам инструмент във фабриката в Хамбург. Това е голяма тайнственост, когато се усамотиш в залата с 20 – 30 рояла, различни модели. Те са толкова различни, като нас, хората. Живи същества със своите качества и недостатъци. И си остават каквито са се родили. Тотално преобразуване е почти невъзможно.
– А за Алексис Вайсенберг какво би казал?
– Що се отнася до Алексис Вайсенберг, от него се научих да бъда преподавател. Това е дарба. Той казва, че едно дете, което свири от малко, може да стигне до много високи интерпретации, но как ще се развие талантът му, зависи от неговия характер.
Вайсенберг не бе посещавал България почти 30 години. Не искал да си признае, но през цялото време по света се чувствал като дърво без корен.
Но когато идва след 1989 г., казва, че изведнъж видял нещата, които е смятал, че е забравил. Уханието на определени дървета и цветя, жестовете на хората. Как си вдигат веждите точно в определен момент. Че това са неща, които принадлежат на вътрешната човешка същност. Когато се появява на подиума тук, хората скандират може би 40 минути. Той не е говорил български трийсет години. И изведнъж думите си идват. Започва да говори на родния си език. Всичко е документирано във филм.
– За музикантите казват, че нямат време да се оженят?
– Има нещо такова. Е, аз успях два пъти. И на двама ни с жена ми Силвия ни е втори брак. Първите бракове обикновено не са от най-сполучливите. Аз имам чудесен син, Валери, на 26 години, учи в Ротердам. А Силвия има дъщеря, а вече и внучка.
– Къде се запознахте?
– В галерия “Росита” на улица “Врабча”. Вече 19 години сме заедно. За всеки брак е необходимо усилие, за да е хубав. Жена ми има страхотно чувство за хумор, а това е много важно. И още нещо, аз вдигам скандалите, а после искам прошка. А тя винаги ми приема прошката. Весело, нали?!
Има и нещо, което на мен не ми харесва, но… Жена ми не обича да й купувам подаръци.
– Е, това вече не е истина. Няма такава жена! И защо?
– Защото смята, че всеки има свой вкус и че тя най-добре знае какво да си купи. Лишава ме от удоволствието да мисля и да избирам подаръка й. Затова пък никога не мога да получа обвинение, че съм забравил да й купя подарък!
Савка ЧОЛАКОВА
