Актрисата Василка Чиликова е родена в Асеновград. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Три години играе на сцената на Бургаския театър, а 26 отдава на Сатиричния театър. Има награда за ролята на Мариана в „Тартюф” на Молиер.
Днес е щастлива пенсионерка с реализирани в професията си дъщери и прекрасни внучета, на които се е отдала.
– Какъв беше пътят от Асеновград до сцената?
– Като дете обичах да рецитирам. Изявявах се по време на различни празници в училището. Разбира се, мечтаех за ВИТИЗ, но тайничко, защото си мислех, че това е моята недостижима мечта. Когато бях в последния клас на гимназията, в Асеновград дойде на гастрол големият Константин Кисимов. Присъствах на спектакъла. След това „мечка страх, мен не страх” – отидох при него и му казах едно стихотворение. Реакцията му ме изненада и окрили: „Защо се страхувате? Вие сте точно за ВИТИЗ. Обадете ми се, когато дойдете в София”. Един ден преди приемния изпит го посетих. Той разсея страховете ми и толкова. Много добронамерен, но не е член на комисията. Но станах студентка в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. По разпределение отидох в Бургаския театър. Влизах от роля в роля, и все хубави. Боян Дановски ме гледал и ме покани да се явя на обявения от Сатиричния театър конкурс.
– Станахте член на трупата на Сатиричния театър?
– Да, 26 г. бях част от трупата. Прекрасен театър. Харесван от зрителите. Изключителни режисьори. Великолепни актьори. На сцената съм била дъщеря и любима на Георги Калоянчев, сестра, съпруга, майка на Никола Анастасов. Някои от спектаклите се задържаха повече от десет години. „Обличането на Венера” изиграхме над 250 пъти! Свалиха представлението, защото предстоеше раждането на втората ми дъщеря. Годините минаваха, но се появиха проблеми. Трупата нарасна много, а ролите – малко. Парцалев обичаше да се шегува: „Много маймуни станахме на един клон…”. Тук извадих късмет. В едни от най-трудните години за театъра аз се пенсионирах. Така се съхраних.
– Първият ви съпруг е Сава Хашъмов – как се събрахте и какво ви раздели?
– Бяхме в един клас във ВИТИЗ. Всекидневно неразделни. Първата ми голяма любов. Така естествено се събрахме и създадохме семейство. Живяхме три години заедно. Но както често става в живота, той се влюби и… Остана ми прекрасна дъщеря. Тя е професор по сравнителна литература и кино в САЩ. Преди шест години ме дари с внук – Лоренцо.
– Как продължи животът ви?
– Омъжих се повторно за инженер, специалист по изчислителна техника. Той прие дъщеря ми като своя. Бяхме заедно 36 години (той почина). Имахме прекрасен живот – любов, уважение разбирателство. С него имаме една дъщеря. Тя е психотерапевт, основател и ръководител на фондация „Анимус”. Дари ме с две внучки.
– Как живеете – със спомените или с настоящето?
– Не мога да избягам от спомените. Театърът е магия, която нищо не може да убие. Той е огледалото на живота, но не ми харесва грозотата на живота и голотата, които ни заливат днес от сцената и не само от там.
– Какво ви радва?
– Имам внуци. Живея с техните радости и с навлизането им в живота. Те ме правят все още необходима. Щастлива съм с тях.
– Известна сте със своята елегантност. Как го постигате?
– Не го търся съзнателно и нарочно. Може би съм го наследила от майка ми. Тя беше шивачка модистка. Елитът на града се съобразяваше с нейното мнение. От нея зная, че не е необходим огромен гардероб дрехи. Важното е всяка година да се обновява с един, два тоалета. А най-важното е да се носят с усещането за удоволствие и достойнство.
– Какво е да си пенсионер в България?
– Не искам да навлизам в аналите на моята арт пенсия. Но ще призная, че все още ме хранят дядо ми и баща ми. Не се чудете. Точно така е. Оставиха ми в наследство едно магазинче, което отдавам под наем и полученият наем ми позволява да не мизерствам. Дъщерите ми също са моя опора.
Станислава ГАВРИЛОВА
