Михаил Белчев е естраден певец, композитор, поет и режисьор. Роден е на 13 август 1946 г. в София. Завършва ВМГИ, София, и телевизионна режисура в Драматическия факултет на Театралната академия „Черкасов“, Ленинград.В началото на кариерата си пише текстовете, музиката и сам изпълнява своите песни. Едни от най-популярните от този период са: „Булевардът“, „Младостта си отива“ и „Не остарявай, любов“. Автор е на музика за театрални постановки и филми. Бил е режисьор в Дирекция „Художествено-творческа дейност“ в НДК. За песните си получава първи награди от фестивала „Златният Орфей“ през 1969, 1984, 1990, 1998 г. Същата награда за цялостно творчество му е присъдена през 1996 г. Директор на Столична библиотека. Женен за Кристина Белчева. Имат един син, Константин.
– Стефан Цанев казва за вас: “Наивник, който вярва, че с песен и стих може да стане по-добре”, ласкае ли ви, или ви обижда това?
– Приемам го като една истина за себе си, не ме огорчава в никакъв случай. Бих искал да кажат след време за мен както за Жак Брел: ”С твоите песни са се обичали, обичат и ще се обичат”, какво по-добро за един поет и певец?
– Вие изглеждате винаги в добро настроение, кои са нещата, които биха ви натъжили?
– Тихата, но всепроникваща простащина, която е като мухъл – може и да не забележиш веднага, че е плъзнала наоколо. Мъчи ме също фактът, че днес поезията се вулгаризира, все повече млади автори пишат така, сякаш никога не са прочели нито едно стихотворение от Яворов, от Хайне, от Пушкин… Сякаш от тях започва светът и тепърва ще добиват вкус, култура, усет за хармония и красота…
– Помните ли всичките си текстове?
– Не е възможно да ги помня, те са над 2 хиляди. Но по-важното е да не изгубя посоката, да не затъна в блатото на елементарното, пошлото.
– На какво учите сина си Константин, какъв мъжки завет искате да му оставите?
– Не винаги красавиците заслужават внимание. Най-хубавите перли не са в най-лъскавите миди. Бъди мъж и българин, сине!
– Знам, че съпругата ви Кристина Белчева е неотстъпно до вас, тя участва във вашите спектакли, партнира ви в дуети, имате общи проекти, общи творчески идеи. Какво ви дава тази двойна и тройна връзка?
– Всичко това е истина. Аз съм един щастлив човек. Връзката ми с Кристина ми даде това, което дълго съм търсил. Запълни празни пространства в моя живот. Подари ми небесен син, обич, доверие, гръб и вяра. Безкрайно съм й благодарен.
– Вие пеете, пишете стихове, издавате книги, а в момента сте и директор на Столична библиотека. Кой е най-пълнокръвният извор на творческата ви стихия?
– Жената, разбира се. Жената – майка, сестра, любима, съпруга, тъща (обичана!)… Тя присъства навсякъде. Тя е в иконата над леглото ни, тя е до нас в трудни и весели дни, тя заспива до нас, диша с нас, бди над нас, дава живот, отива си тихо от този свят, свети някъде над нас и вътре в нас. Тя е светлината, не само вдъхновението!
– Какво мислите за връстниците си – писатели, музиканти, все още енергични и неуморни, успяха ли да преодолеят промените, да се адаптират към тях?
– Важно е, че останахме верни на идеалите си и въпреки трудните моменти от всякакъв характер успяхме да работим успешно за българската култура. Някои напуснаха този свят, но това, което създадоха с мисълта и сърцето си, не е забравено.
– Какво мислите за пропастта между поколенията? Можете ли да разговаряте за всичко с младите? На каква тема например се конфронтирате с Константин?
– Трябва да има мост между поколенията и всички ние трябва да го градим, а не да изгаряме, не да унищожаваме. Разговарям със сина си на всякакви теми. Конфронтираме се само на финансовия фронт.
– Много хора днес се оплакват, че е дошло време на единачество, на самотничество – рушат се приятелства, любови, кръвни връзки… Какво се случва според вас?
– Независимо дали става дума за брак, приятелство, партньорство, винаги едно и също проваля нещата – липсата на лоялност, на почтеност, изкористяването на отношенията. Не мисля, че времето е виновно.
– Как се чувствахте в дните, когато любимият ви булевард беше пълен с гневни хора и в суматохата цъфтяха не кестени, а кървави петна по паважа?
– Беше ми тежко, неприятно и смутно като на всички нормални хора у нас. Но в момента, слава Богу, София се върна към нормалния си живот и на „булеварда” е спокойно. Аз вярвам, че всичко ще бъде наред. Оптимист съм.
– Интересуват ли ви темите, които обсъждат връстниците ви в лични срещи – пенсиите, лекарствата, социалните права… Кои от тези теми ви притесняват или тревожат?
– Избягвам да говоря по тези теми, но възрастта си „казва своето” и няма как да не обръщам внимание и да не мисля за утрешния ден. Но… както казах вече – аз съм оптимист. Ще завърша с финала на едно мое стихотворение:
„След мен не зная аз какво ще бъде, но сигурно ще бъде по-добре, и само, само за едно ще съжалявам, че няма, няма да ме има някой ден!”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
