Ангел Сотиров Гочев-Чушката е известен борец от миналото в свободния стил. Роден е на 16 октомври 1943 г. в с. Равна гора, Бургаско. Когато е едва на 16 години и половина, Райко Петров го взема в националния отбор. Бори се в категория до 78 кг. Балкански шампион в Любляна, на Европейското първенство в София става четвърти, а на Олимпиадата в Мексико – шести. Ангел Гочев е бил 7 г. треньор на „Черноморец” -Бургас, а 9 г. – на тима в Сливен, както и на националните отбори по свободна борба – младежи и мъже. В момента е пенсионер, президент на созополския Спортен клуб „Никола Станчев”.
– Откъде ти идва този прякор Чушката?
– От съвсем малък не сядам да ям без люти чушки – винаги си ги носех в джоба. Когато ме извикаха за първи път в националния отбор, във влака за София един възрастен човек от странджанските села извади хляб и варена кокошка и ми подаде и аз да си хапна. Бръкнах в джоба си и извадих люта чушка. Старецът ме погледна и ми каза: „Момче, докато носиш люти чушки в джоба си, с пари няма да се видиш!”. „Че аз съм съвсем млад, откъде пари?”, се засмях аз, но възрастният човек ми вика: „Когато спреш да ги носиш в джоба си, тогава ще се видиш с пари!”. Аз обаче не му обърнах внимание и продължих да държа чушки в джобовете си. Минаваха годините, но каквото и да направя – все ще ме хванат, ще ме глобят и аз все нямам пари… И чак когато се сетих за думите на този човек и спрях да си пълня джобовете с чушки, се видях с някой лев!
– Като заговорихме за пари, сега спортистите се оплакват, че не им плащат достатъчно. При вас как стояха нещата, какви заплати получавахте като професионалисти?
– От 140 до 160 лв. Аз вземах 140, Руси Петров – 135 лв., а Продан Гарджев – 155 (вече беше взел първия си златен медал на световното първенство в София). А когато на Олимпиадата в Токио Гарджев стана и олимпийски шампион, тогава му направиха заплатата 165 лв. Освен това, щом тренираме 20 дни и нямаме черна точка, получавахме и 80 лева награда. Но ако си закъснял за тренировка или не си изпълнил нещо, ти пишат черна точка в графата. А
за всяка черна точка ти вземат по 10 лева
Аз така и не можах да получа тези 80 лева – станах балкански шампион, но все за нещо бях наказван.
– По време на твоята спортна кариера кога и къде е най-големият ти малшанс?
– На Олимпиадата в Мексико през 1968 г. Тогава станах шести, а трябваше да съм олимпийски шампион! Бих трима с туш, други трима – по точки и с един постигнах равен резултат. Борих се с руснака Шахмурадов, един от най-големите им борци по това време. По сегашния правилник, ако хвърлиш противника си отвън – ти дават точки, но тогава – не. Аз го хвърлих и той падна с една педя отвътре, но съдиите казаха, че е отвън. И ни дадоха равна, понеже оставаха 12 секунди. Ако бяха присъдили правилно – аз ставах олимпийски шампион! А така двамата с руснака отпаднахме – такъв беше правилникът тогава. И тези, които ги бяхме надвили, станаха първи, втори и трети! Един монголец, когото надвих на първата ми среща, стана трети, Якуб – иранецът, също го бях победил – стана четвърти, а ние с руснака си разделихме пето и шесто място!
– Имал си много пъстра съдба – чувала съм, че май си имал и някакви проблеми по политически причини?
– Животът ми е бил много шарен. Баща ми е лежал в затвора по политически причини от 1948 до 1959 г. Бил е офицер – командир на батарея в двете войни, и се връща с 4 медала за храброст. Прибира се на село, а през 1948 г. идват и го вземат – 4 години ние не го знаем къде е! Чак на петата година научихме, че е в Белене. Лежа 11 години без присъда!
– Баща ти разказвал ли е с кои известни личности е бил в Белене?
– Със Славчо Трънски са били заедно в лагера и баща ми му е бил четен командир. Ген. Трънски после идва вкъщи в Равна гора. И с бай Йосиф Петров са били заедно, и той също е идвал при баща ми у дома…
– А теб как са те пускали на състезания в чужбина, като си син на „враг на народа”?
– Мен са ме сваляли два пъти от самолета. През 1966 г., когато станах балкански шампион, трябваше да играя и на европейското първенство в Карлсруе в Германия. Аз вече се бях качил в самолета, но се обаждат и самолетът закъсня с 5 минути, докато дойдат да ме свалят. Два дни след това на мое място изпратиха Стоян Бимбалов, играеше в „Левски” – на Крали Бимбалов сина му. Същото ми се случи за втори път и през 1967 г. – сутринта трябваше да се кача от „Дианабад”, а те ме свалиха и ми казаха да си дам екипа на друг, той да отива да става световен шампион. Пускаха ме само в соцлагера. Едва през 1968 г. – чак когато ген. Славчо Трънски се намеси и баща ми ходи с него в Министерския съвет, тогава ме пуснаха на Олимпиадата в Мексико.
– Били сте заедно с Боян Радев на млади години?
– О-о, и той беше много луд. Бяхме в Иран. Председател на федерацията тогава беше Дечо Мърмъров – наш човек от Бургас. Цялата делегация сме с костюми, вратовръзки… Вървим напред, а пред нас голям фонтан. Един от нашите – Гюро Гюров, му казва: „Бояне, ако влезеш вътре (и сочи фонтана), ще ти дам хиляда томана!”. Боян само му викна: „Какво?”. И веднага легна във фонтана – така, както си беше с вратовръзката, с костюма… Всички се събрахме около него и някои започнаха да му викат: „Бояне, излизай!”. „А-а, не, за хиляда томана трябва да стоя 3 минути!”, им отговаря той. „Абе, излизай. Аз ще ти дам две хиляди!”, му казва един. „А, не-не, аз съм дал дума. 3 минути ще стоя”, беше категоричен Боян.
– И това не е единственото ви щуро изпълнение, нали?
– Двата национални отбора по борба – класическият и свободният стил, бяхме заедно на лагер. Минаваме край една вишка за скокове във вода и Спас Пенев от другия отбор заяви, че ще вдигне стойка на платформата, от която плувците скачат. „Обаче ще трябва да източите водата, защото аз не мога да плувам. Падна ли – ще се удавя”, ни казва Спас и двамата с Руси Петров започваме да източваме басейна, докато вътре остава само 50 см вода. През това време всички борци от двата отбора – около 60 човека общо, бъркаме в джобовете си и събираме по 1 лв. за сключения бас. Спас се качи горе на платформата, застана на ръце и направи „свещ”, а отдолу Боян Радев му вика: „Още малко изпъни краката!”. „Ох, мамка ти, искаш да падна ли, бе?”, развика се отгоре Спас, но
Боян го накара 3 пъти да направи стойка на тази височина
– Как се запознахте?
– За първи път се видяхме през 1967 г. в Пампорово – тогава двата отбора ни закараха в хижата на военното министерство. С Боян бяхме и на Олимпиадата в Мексико през 1968 г., и двамата отидохме на пазара. И сега пред очите ми е един художник – като Христос: слаб, с брада, с дънки (аз тогава за пръв път видях човек с дънки), рисува, бърка в боите с четката, бърше я по себе си… Пред него стоят три картини. Боян застана и ги загледа. „Колко песос имаш в теб?”, ме попита той. „30-40”, му отговарям аз. „Дай ми ги”, ми каза Боян и с неговите плюс моите пари успя да вземе двете картини. За третата обаче те не му стигнаха. „Абе, Бояне, имаш ли акъл, бе”, му викам аз. „За тези пари аз щях да купя поне 20 чифта дънки, в България щях да ги продам по 20 лв. и щях да взема 400 лв. А ти – картини, та картини! Защо ти са тези картини?”, го питам аз. Но той: „Не, ще ги взема!”. Купи двете картини и се ядосва, че не му стигат парите и за третата, а аз се пукам, че не можах да купя някой чифт дънки…
След 20 години се виждаме в София и Боян ми вика: „Чушка, ела с мен!”. Заведе ме у тях вкъщи, а в хола му има само едно легло, а всичко друго е картини. Изкара двете платна, които купи от Мексико – беше ги сложил в рамки. Постави ги пред мен и ми вика: „За тази картина може да имам два мерцедеса! И за тази тук – и сочи другата – още два!”. „Че кой ще ти даде толкоз много пари, бе?”, го питам аз. Тогава той ми обясни, че авторът им бил най-младият и талантлив мексикански художник, но починал десетина години след като сме купили картините му. И сега те стрували много…
Марина ШИВАРОВА, Бургас
