Сестрата на Гунди Лидия Аспарухова-Карова е родена на 11 април 1947 г. в София. Завършила е рехабилитация и е работила в дом “Майка и дете”, а сега е пенсионерка. Вече 42 години е омъжена за волейболиста Димитър Каров, имат две дъщери и 3 внучета, като най-малкото е на две години и носи нейното име – Лидия.
Семейство Карови почти са ремонтирали родната къща на легендарния ни футболист Георги Аспарухов и очакват от Вашингтон да се завърне синът му Андрей, за да почетат заедно 70-годишнината от рождението на Гунди – 4 май, който загина при трагичен инцидент през 1971 г.
– Всяка година дойде ли пролетта, наближи ли рожденият ден на брат ти, ти си в някакво особено състояние, ставаш неспокойна, затворена…
– Никога не може да бъде хубаво, какво да ти кажа. Наближава най-тъжната дата в моя живот. Идва рожденият ден на батко, на 4 май щеше да навърши 70 години, а него го няма. Тъжен, но незабравим ден. Това е. За мен, за семейството ми и всички близки и приятели. Винаги почитаме тази дата. Носим цветя на гроба му, на лобното му място на Витиня, споменаваме го, сънуваме го. Друго какво можем да направим – нищо! А доколкото знам, и националният клуб “Гунди” винаги нещо организира, съпругът ми – Митко (Каров), също е член и може да каже колко са активни. Аз също съм член, но не им ходя на сбирките, много ми идва някак. През годините празнотата вместо да намалява някак си, си е все същата. А времето минава и просто не ми се говори вече. Каквото и да правиш – няма го, няма го!
– Спомням си, че имахте много добра връзка с брат ти…
– О, да… Винаги е предимство да имаш по-голям брат.
– Ако беше жив днес, как си го представяш, как щеше да изглежда? Щеше много да младее, нали?
– Знаеш ли колко пъти съм си задавала този въпрос. В нашия род всички много рано побеляваме. Ето, виж ме и мен, косата ми е цялата бяла, на братовчедите ми също. Така че си мисля, че батко може би щеше да бъде с чисто бяла коса, един благороден старец, с леко тъжна усмивка, но изправен и енергичен. Всъщност не ми върви да кажа старец.
Просто щеше да изглежда като всички бивши спортисти, доста разочарован
Но той си отиде с голямата слава. Само на 28 години…
– Някои от близките ви, а и самият Гунди имаше ли някакво предчувствие, че ще се случи нещо трагично в живота му?
– Не. Ние също. Поне не си спомням, но знам, че Ванга е казвала, че той ще изгори в славата си. Само това. Дори майка ми нищо подобно не е изразявала, нямаше предчувствие, и тя, и никой друг, че нещо лошо ще дойде, ще ни сполети. А явно е имало да става. Преди да тръгнат на път с Котков, брат ми е искал да се върне и да вземе с тях и сина си Андрейчо, а ако беше станало това, може би нямаше да се блъснат в камиона на Витиня. Не знам, не знам.
– Казват, че майка ти Мария след неговата кончина не е искала да живее…
– Нищо не можеше да я утеши. Казвах й, ето, имаш внуци, но не. Искаше да си отиде веднага, споделяше, че не иска този живот, че не иска да бъде между нас. И тя точно така си отиде, както искаше. Живя само 5 години след него. Навръх Нова година, както се казва, решава да пере, кой пък го прави това, явно мъката я е карала да работи, да е заангажирана, защото не искаше да посрещне и тази Нова година без батко. Пералнята ни тогава беше в мазето, там влажно, хвана я токов удар и почина на място.
– А тя как приемаше нечовешките травми по краката на брат ти?
– Майка ми не можеше да гледа мачове въобще. И само питаше татко, който пък не изпускаше нищо от футбола, има ли му нещо на Гошето. Дали не е ритнат пак, защото той беше непрекъснато със синини, подутини, абе, всякакви контузии и рани по краката и по цялото тяло. Нея само това я интересуваше. Дали е завършил мачът и дали батко е добре. А татко пък, като гледаше мачовете му, така се вълнуваше, че му пресъхваше устата, нямаше слюнка и не можеше да говори. Знаеш, че той го въведе във футбола, той го водеше по мачове, показваше му как да пипа топката, разбираше, защото и той е играл в Казанлък, в заводски отбор ли, не знам точно… Но много обичаше футбола и видя в батко бъдещ състезател. А брат ми като дете въобще не се прибираше вкъщи, риташе на улицата по цял ден.
– А ти помниш ли ги тия парцалени топки, които са шили за него баба ти и майка ти?
– Ами, как бе! Те бяха непрекъснато в ръцете му, той шутираше и в стаята, по стените, топките хвърчаха навсякъде, а аз трябваше да се предпазвам да не ме удари. Аз обаче не съм играла с него на футбол. За момичетата не беше прието. Знам, че не оставаше без топка, ако някоя изчезнеше, веднага му се правеше друга. А сега играят с “Адидас”, с “Найк”, с какви ли не, ама футболът вече не носи толкова положителни емоции както навремето.
– По какво си приличахте според теб с Гунди?
– Не си приличаме много. В детските ни снимки имаме нещичко общо, особено в очите, ама не сме като две капки вода.
– А от детството ви какво не забравяш?
– Покрай него започнаха да ми викат и на мен Гунди, даже по-точно Гундето. Имахме едно много весело детство. Майка и татко бяха много добри хора, поне съкварталците така си ги спомнят. Не са ни ограничавали, не са ни отказвали нищо. Бяхме волни птички.
Батко не беше капризен на ядене, бързо мажеше филия и излизаше да играе,
а аз бях маминото детенце и ми угаждаха. А брат ми само веднъж е бил наказван, защото бяха брали със съседски момчета череши от чужда градина. Той често идваше на спортната площадка на ул. “Веслец” (тя отдавна не съществува), където аз тренирах волейбол. Гледаше и дори влизаше, както си е облечен, в игрището за баскетбол. Стреляше в коша. Удаваше му се. А една цяла зима игра и волейбол при доц. Гигов в залата на Руския клуб, както беше известна тогава. Всъщност там се запозна с бъдещата си съпруга Величка Маркова, която също тренираше волейбол.
– А ти чувстваше ли се в сянката на известния си брат?
– Разбира се. Нали всички почнаха да ми викат Гунде, Гунде, но чувала съм, ех, брат ти, къде, къде е над… Ама брат ти така, ама брат ти, брат ти! И по-красив! Не ми е било приятно, но пък аз бях много старателна, макар че никога не съм била звезда. Разликата ни е 4 години, но не ме е тормозил като по-голям. И всеки път, минавайки покрай мен и другите деца, се провикваше, хей, да не закачате сестра ми! Шегуваше се. Между другото,
имаше две съученички, които му бяха приятелки и учеха вместо… него
Пишеха му домашните, разказваха му уроците, казваха му кое е най-важното, а нашият не знаеше какво се учи, толкова беше запленен от футбола. Може би всичките таланти са такива – само едно нещо ги интересува, там, където им е силата и са неповторими. Между другото, беше горд, че две момичета се грижат за него. Научих, че директорът на неговото училище в Слатински редут (което тогава се наричаше 4-то) е боядисал след време един чин в синьо, в чест на Гунди и никой не сядал на него.
– А как работи националният клуб “Гунди”?
– Много добре. Има вече 200 членове. Всеки вторник се събират. Членският внос е 1 лев. Почетни председатели са Иван Вуцов и Сашо Костов. Много активен е синът на Вуцата – Руслан. Този клуб вече има три разклонения от фенове – в Кюстендил, в Ботевград, във Велико Търново и сега, по случай 70-годишнината на брат ми, ще бъде открит и в Пловдив. Много се чудя как може след толкова години да не го забравят. Голяма е любовта на хората. Слушам как го величаят негови бивши съученици, вече старци, и си припомнят неща, сякаш вчера е било. Националният клуб ще организира по традиция и ученически турнир, ще поставят венци и цветя на Витиня… и още, и още. На човек му става мило, но в същото време е и много тъжно.
Брат ми липсва на всички
Макар че пък не се знае, ако беше жив, как щеше да бъде приеман, как щеше да живее днес.
– Преди време имаше идея къщата, която сте ремонтирали и в която живеете, да бъде превърната в музей. Защо се отказахте?
– Музей, ако трябва да има на Гунди, трябва да е на стадиона, където ходят хората, където ще има посещения, а тук кой ще ти дойде. От националния клуб “Гунди” поставиха паметна плоча, което според мен изчерпва нещата. Защото сега в къщата освен спомени има и живот, има и детски смях и ако брат ми ни вижда отнякъде, сигурно одобрява нашите усилия да запазим оставеното от родителите ни. Убедена съм в това.
Елена КОЦЕВА
