Защо не се получават нещата – краят на приказката
Публикувано от EosElitsa на януари 29, 2013 в „Аз” мозайка | 0 коментара
Според мен е много важно да можем да завършваме приказките си. Първият въпрос за решаване е да знаем кога приказката е приключила. Често тя е свършила, а ние продължаваме да я живеем. Когато една ситуация е изчерпала потенциала в настоящото си състояние, има нужда нещо да се промени, за да има развитие. Това е един своеобразен край.
Лесно е да мислим за приказките в началото – началото на проект, на връзка. Моментът с трудностите и предизвикателства може да е плашещ, но е и вълнуващ. В момента на зациклянето, когато искаме нещата да се получат – бизнесът да се случи, книгата да бъде издадена, връзката да потръгне, да намерим липсващото парченце- обаче не се подлучват и не се получават, за пръв път извръщат глава и по – смелите. Идва и моментът на важното решение – приказката приключила е или не? Точно така се чувствах, когато реших да затворя този блог и да изтрия фейсбук страницата му за седмица – реших, че приказката за Мозаечния свят е приключила. Но дори в този момент открих безценни прозрения, парченца от мозайката за това как да продължим и след края приказката.
Само че ние не „знам” кога е свършила приказката – решаваме кога е свършила. Решаваме на базата на разбирането си за това кои сме, къде сме и как взаимодействаме със средата си.
Сега е възможно човек да опита да бъде всичко – професионално, любителки, дори да изкарва пари с някои от опитите си. Но ако това не е мисията му и просто не е „неговото нещо”, зацикля рано или късно. Тук е много важно да разберем, че не става дума за „добър съм/ не съм добър”, „бива ме/ не ме бива”. Приказката, която е започната в лоното на личната ни легенда – онази по- висша причина, поради която сме тук – ще се случи, и то по начин, по който не сме си представяли. А приказката, която се корени в съзнанието на недоимъка – правя това, за да докажа, че мога, че съм, че ставам, т.е. започва от идеята, че нещо трябва да се получи, за сме и да ставаме – рискува да бъде едно посредствено литературно произведение.
Рисувах. Исках да се занимавам професионално с рисуване, организирах изложба, която беше грандиозен провал, а преди това ме изритаха от почти всички софийски галерии. За мен този етап от живота ми беше много важен, научи ме да проглеждам отвъд „не”-то, тренира ме да ми затръшват врати под носа. Ако просто кажа „ами това не е моето нещо, мина” ще е глупаво. От всяко парченце от личната ни история има какво да вземем, стига да го видим.
Но пък ако бях се запънала само да рисувам, мисля, че нямаше да се получат нещата. Не защото не съм добра, макар че го мислех. Всъщност тази приказка не беше за рисуване, а за това да мина отвъд „добра съм/ не съм добра”. Понеже разбрах за какво е приказката, разбрах и кога й е време да завърши. Още рисувам и може би някога пак ще направя изложба. Правя и колажи, и картички. Но това не е в основата на призванието ми и онзи елемент, който отваря врати. От друга страна рисуването даде основа на едно прекрасно неформално кръгче. Взех меда от тази приказка. За това са приказките, нали?
Не от всички приказки взимам меда. Хубавото е да се върнеш и да се замислиш: какво е имало за мен в приказката? Получава се, когато има емоционално нулиране първо. А именно всяка обида, гняв, и страдание, поема на отговорност за нашата роля в приказката – един дълъг, но смислен път, за който ще разкажа скоро. Иначе просто човъркаме стари, неизлекувани и неразбрани рани. С учениците ми често правим „инвентар” на това, което сме научили, открили и развили и е може би най-полезната част от обучението. Да знаеш какво имаш.
За да приключим една приказка е нужно, може би, да знаем за какво се разказва. Често има нещо много по-дълбоко от привидната й тема и мотиви. За какво всъщност е вашата приказва в момента?
Понякога се вкопчваме. Познавах млада девойка, която много искаше да стане балерина. Учеше в частно училище и академично се справяше блестящо. Много й вървеше история, бизнес. Научи завидно бързо два езика. Не бих казала, че не може да танцува, или че не танцува добре. Имаше и страст. Все пак моето вътрешно усещане беше, че това не е нейната приказка.
Тя скъса сухожилие, не продължи, а сега е консултант и обича работата си. Сред малкото в нейния бранш е, които сияят от това, което правят. А казваше, че няма да се затвори в офис. Виждам, че е искрено удовлетворена, бих казала повече и от мен. Офисът й е завидно просторен и с великолепна гледка. Нещата й се случват, сигурна съм, че скоро ще има собствен бизнес. Единственото, което липсва, от моя перспектива, е да си даде сметка за какво е била приказката с балета. Всичко ще си дойде на мястото и ще може да го „пусне”.
За мен. Реших да не трия з винаги фесйбук старничката и блога си по две причини. Първо, защото не това е края на моята приказка. Понеже тя не е само приказка за писане и блог – в сърцевината й има друго- няма как с края на блога да свърши приказката.
Краят идва, когато си дадеш сметка, че по начинът, по който търсиш развитие и с хората, с които го търсиш, не става. Моментът на равносметка: дали точно този начин и точно тези хора са ми по-важни? Ако отговорът все пак е да, има още нещо. Да прозра, че ако така не се получава, тогава може би нещо по-голямо от мен ме насочва към истински моето, онова, което ще се получи. Тук е моментът за неочакван обрат в приказката и презаписването й с други герои, друга обстановка, така че да е в синхрон с по –дълбокия си замисъл. Ако само пусна онова, в което съм се вкопчила, ще е за добро. На всички.
Кога и как проверяваме дали не сме се вкопчили твърде в една идея, взаимоотношение, работа, кауза? Казвате си, че не се отнася за вас нали….Сигурен знак за нужда от проверка.
Ето какво научих за края на една приказка – той е винаги начало на друга.
Втората причина да не изтрия блога и страницата е, че докато се чудех как да постъпя технически си припомних какво е казак моя голям приятел Бон Дожуви:
„Успехът е да паднеш девет пъти и да станеш десет“.
Бон Джоуви
Аз добавям: след единадесето ставане е време да се огледаме за посоката.
Be Sociable, Share!
