Очевидното объркване в правителството на Обама за това дали да се повдигнат обвинения срещу служители на предишната администрация за подлагане на хора на мъчения не е изненадващо. Два фундаментални принципа влизат в сблъсък по този проблем и не е лесно да се постигне справедлива развръзка, която да ги помири, пише в анализ в. „Вашингтон пост“.
От една страна имаме свещената американска традиция
властта да се предава мирно
от едната партия на другата на всеки четири или осем години, без това да е съпроводено с отмъщения и разследвания на предполагаеми престъпления.
Едно е да разследваш Ричард Никсън за тайно нареждане на подслушвания и незаконно навлизане в частна собственост извън нормалните канали на властта, за постигане на лична политическа изгода, но съвсем друго е да
криминализираш решения, взети по съответните канали на управлението,
с одобрението или поне със знанието на Конгреса, в името на нещо, което според всички е заветната цел да се защити Америка от терористично нападение.
Ако веднъж тръгнем по този път, докъде ще стигнем? Трябва ли Бил Клинтън, Санди Бъргър и техният екип да бъдат подведени под наказателна или гражданска отговорност за немарливост заради трите хиляди души, които загинаха в атентатите на 11 септември 2001 г., след като те съзнателно позволиха на Осама бин Ладен да напусне Судан и да намери убежище в Афганистан?
Какво ще стане, ако следващото правителство прецени, че Барак Обама е извършвал военни престъпления всеки път, когато е позволявал на военновъздушните сили да изстрелват ракети срещу цели в Пакистан, избивайки десетки цивилни в страна, с която САЩ дори не са във война?
Тези безпокойства се засилват,
когато страната е във война,
а в действителност САЩ са във война, въпреки че това може и да не личи във всекидневния живот на повечето американци.
Терористите от Ал Кайда все още кроят заговори, за да предизвикат огромни щети, може би в по-голям мащаб дори от атентатите от 2001 г. и страната има нужда нейните бранители във въоръжените сили, ЦРУ и другаде да фокусират вниманието си върху защитата на страната от всякакви заплахи, а не върху това да защитят себе си от законово преследване.
Администрацията на Обама трябва да привлече най-големите таланти в управлението, след което да очаква те да дават решителни съвети, когато трябва да се направи труден избор. Нищо от това няма да се случи, ако държавните служители са принудени постоянно да плащат на частни адвокати, а банковите им сметки да изтъняват.
И все пак, от друга страна, е вярно и това: американски официални представители са
оправдавали и извършвали мъчения
Симулираното давене, като най-ярък пример, от десетилетия е признато от международното и американското право за неприемливо, но беше използвано стотици пъти по времето на Буш. Главният прокурор на САЩ Ерик Холдър младши изрично заяви, че то е незаконно.
В една държава, основана на върховенството на закона, президентът не може да оправдава престъпни деяния по политически причини, дори те да са най-благородните.
Когато Съединените щати разберат, че в някоя друга част на света хора бивaт подлагани на мъчения, те отправят доста прости искания – спрете да правите това и накажете или поне изобличете и поискайте отговорност по някакъв начин от виновните, така че тази практика да не се повтаря.
Как може една страна, която претендира да бъде морален пример за подражание, да има толкова ниски изисквания към себе си?
Отговорът не се крие в тези демократи в Конгреса, които изпитват силно желание да изправят цялата администрация на Буш пред съд, нито, както президентът Обама откри тази седмица, в призивите му да се гледа напред, вместо да се живее в миналото, в които никой не се вслушва.
Както осъзнаха и някои други държави, миналото ще преследва настоящето, докато не бъде разкрито. И въпреки че не одобряваме международното правосъдие да се меси в суверенните дела на демократичните правителства, също така е вярно, че ако Съединените щати не проучат сами своето досие, други държави ще имат по-силен мотив да го сторят.
В известна степен това проучване се извършва на всички нива. Комисията по разузнаването към Сената провежда свое разследване. Комисията по въоръжените сили към Сената, която действаше предимно фиктивно, когато можеше да промени нещо, публикува полезен доклад, а Отделът за професионална отговорност към Министерството на правосъдието разследва дейността на адвокатите на служителите на администрацията на Буш.
След цяла седмица плътно отразяване в новините и след новопубликуваните сведения изглежда, че няма какво повече да се научи по проблема.
В общественото знание за това как
мъченията станаха част от официалната политика на САЩ
и как тя беше прилагана обаче остават големи бели полета.
Ефективността на „засилените техники за разпити“ продължава да бъде оспорвана. Не знаем дали някои от разпитите не са преминали границите дори на това, което Министерството на правосъдието е позволило. Все още не е ясно докъде се е простирала информираността и одобрeнието на Конгреса, а както би отбелязал бившият министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, не знаем това, което не знаем.
Излиза, че, както отдавна го твърдим,
трябва да се създаде двупартийна комисия,
включваща уважавани лидери, която да направи цялостно разследване. Обама трябва да поеме инициативата за създаването на този орган. Той трябва да изпълни задачата си прецизно и да огласи своите открития.
В крайна сметка няма институция, която може да открие отговорите на всички въпроси.
Никога няма да разберем какво биха разкрили задържаните, ако разпитващите бяха използвали по-хуманни техники на разпит.
Не можем да оценим с точност щетите, причинени на САЩ и техните войници от изтичането на информация от „Абу Граиб“ и Гуантанамо, но една комисия, създадена от президента, би могла да предостави най-пълни и безпристрастни данни.
След като веднъж тя направи това, съдебното преследване вече няма да бъде единственият вариант за действие.
Въз основа на това, което знаем сега, ние не вярваме, че то е най-добрият вариант. По причини, изложени в началото на тази статия, никак не бихме желали да преследваме адвокати и чиновници, действали според разбиранията си за национален интерес в момент на смъртна опасност.
Ако законите са били нарушени, Конгресът и президентът могат да се разберат за амнистия. В сивите зони правителството може да се възползва от правото на прокуратурата да не повдига обвинения, дори при наличието на доказателства.
Резултатът от работата на комисията обаче не бива да бъде предрешен. А решението да не се повдигат обвинения, ако това се окаже най-разумният вариант, ще бъде посрещнато с повече уважение в САЩ и в чужбина, ако бъде последвано от процес на цялостно преразглеждане и трезво обсъждане.
Междувременно Американската асоциация за защита на свободите (ACLU) съобщи, че Обама ще разреши публикуването на снимки на изтезания, които са били прилагани от американски персонал в затвори в Ирак и Афганистан през мандата на президента Джордж Буш.
В резултат на съдебни процедури, предприети от асоциацията през 2004 г., Министерството на отбраната одобри за първи път публикуването до 28 май на 44 снимки.
Според юридическия експерт на организацията Амрит Синг „тези снимки представляват визуално доказателство, че изтезанията, упражнявани върху затворници от американски персонал, не са били изолирано явление, а практика, широко разпространена и извън стените на затвора Абу Граиб“.
В средата на април военен съд в германския град Вилсек осъди на доживотен затвор с възможност за условно освобождаване главен сержант от американската армия Джон Хатли. Той бе признат за виновен в предумишлено убийството на четирима иракски пленници.
40-годишният Хатли е най-старшият от тримата американски сержанти, изправени пред съда за убийството на четирима пленници през март или април 2007 г.
Според обвинението иракчаните са били оковани, със завързани очи и застреляни в главата. Другите двама военнослужещи вече бяха осъдени от същия трибунал – главен сержант Джоузеф П. Мейо на 35 години затвор, а сержант Майкъл Лийхи, военен лекар на доживотен затвор с възможност за помилване.
