Страница 1 от 2
Жарко слънце, фиеста, жива музика, усмихнати хора, било то и под мустак: Мексико дарява топлина. И не само защото слизам от 50 000 тона желязо намирам това кътче толкова очарователно, а защото всичките тези непрестанно празнуващи хора и морето, пясъка и вълните довеждат човек до състояние близко до еуфория.
Мексиканците – изключително дружелюбни хора, живеещи с мисия точно противоположна на мисията на японците. А именно: парти, парти, парти! Улучваме и някакъв местен празник, които е обезлюдил градчето Лазаро Карденас и е събрал всичките му няколко хиляди жители на плажа.
От шоуто на Джей Лено знам, че когато Буш кацнал в Мексико, огледал насъбралата се тълпа и казал на мексиканския си колега: „Виждам и вие имате проблем с нелегалната имиграция”. Но всъщност, първите които са изпитали проблема с имигрантите са били индианците. Те просто са ги наричали с друго име: бледолики.
И така двама бледолики (а и бледокраки) членове от екипажа на контейнеровоза „Маерск Дънди” се стоварваме на брега и щурмуваме рейда. Обути с къси гащи и джапанки, зашляпваме по кея между докерите, нали е лято все пак. Имаме мисия: трябва да намерим плажа, да се топнем, да изпием по бира и да се върнем обратно, всичко това за 3 часа. Мисията невъзможна? Плажът е на цели 7 километра, без транспорт и таксита? Хайде де! Когато моряците имат мисия те я изпълняват.
Никакъв проблем да минем през портала, усмихнати мустакати мучачос не искат нито документи, нито пропуски, а само ни дават да се запишем в една прашна книга и „добре дошли в Мексико!” Пристанището се оказва голямо, по-голямо от градчето от другата страна. Безкраен напечен асфалтов път ни извежда след около 40 минути навън. Градчето не представлява особен интерес. Сградите са ниски и бедни на вид, а малкото им виждащи се обитатели пръскат с маркучи вода по цимента пред тях. Едва средата на март е, а какво ли ги чака през юли? Не се спираме тук, нали имаме мисия. Завиваме по най-главно изглеждащата улица в посока плажа и не губим темпо. Фактът, че сме загубили вече близо час ме кара да помисли за алтернативни начини на придвижване. Забелязвам минаващите нашарени маршрутки, с толкова празничен вид, че не може да не отиват там, където е купонът. Без да мисля повече махам на следващата, която вдига прах в нашата посока. Излизам прав, шофьорът потвърждава „плайа” (от исп. „плаж”, бел. ред.). Интериорът: четири седалки обърнати една срещу друга, сякаш подредени, за да може по-лесно да се върти бутилката с текила. Под всяка седалка има по един огромен говорител бълващ оглушителна латино музика. Пътниците: един чичо с широкопола шапка и акордеон, готов да се влее във фиестата на „плайа” в движение, а и най-вероятно да припечели и някой друг долар. Екзотичното пътуване ни отнема 15 мин с умерена скорост по неравен път, заобикалящ огромно военно поделение. Удоволствието ни струва долар за двамата, т.е. единадесет мексикански. Давам си сметка че пеш не бихме стигнали и за два часа. Имаме още по-малко от два часа до прибирането. Оставяме си час и десет минути за обратния път, което ни оставя цели 40 мин за плажа.
Ех, плажът! Ако не беше той, не бих се хванал да разказвам всичко това. Такъв плаж си струва и три часа път, само за да бъде зърнат. Плажната ивица е покрита с тъмен, но много фин пясък. Огражда я горичка от високи кокосови палми и всичко това чезне в перспектива до края на хоризонта. Плажът е обсипан с хора, но няма нито една кърпа или някой препичащ се на пясъка. Тук модите са други. Всеки си е намерил някакво занимание. Неколцина ритат топка, други пускат хвърчило, трети са нагазили във водата. Там където ни е стоварила маршрутката е обособен паркинг и около него на самия плаж с изглед към морето се редят ресторантчета, не много по-различни от тези по нашите плажове. Всъщност различава ги музиката на живо и хамаците опънати между масите. Когато клиентите не се хранят, просто мързеливо се изтягат в тях и си взимат полагащата им се доза следобедна дрямка.
Обследването на обстановката ми отнема минута, време, за което преценявам само как най-бързо да стигна до вълните. Затичваме се с викове към морето, като разваляме футбола на група младежи, хвърляме чантите на пясъка и със скок сме сред вълните. Знаем добре, че не е особено добра идея да влизаме по-навътре от дълбочина до кръста. Не виждаме и някой изобщо да плува. Всички са нагазили и се взират сякаш в хоризонта. Предупредени сме за едни такива кръгли, бодливи, неприятни риби, които имали доста неприветлив нрав и не харесвали особено къпещите се. Малко по-късно виждаме една такава риба изхвърлена на плажа и сме благодарни, че не ни се е наложило да се срещнем с нея на неин терен. Сега вече е време да огледаме и плажуващите. Тук следва малко разочарование. Местните сеньорити са с формата на огромни дамаджани и предпочитат да се къпят направо с дрехите. Изобщо никой не е облечен по-различно от дрехите, които си носи из квартала. А по целия плаж в този момент няма нито едно хубаво момиче – тъжен факт. Но дори и без екзотични местни красавици, това място напомня на кътче от рая, а при залез много би приличало на онези кичозни картини пред Джумаята – с палмите и залеза. („Джумаята” – площад в центъра на град Пловдив, където се продават картини и други произведения на изкуството, бел. ред.).
<< Първа < Предишна 1 2 Следваща > Последна >>
